Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (27)

26.

Пролетната буря, както става обикновено, не обхващаше голяма площ, но докато напредваше на югоизток по Бофортово море, удряше със силата на боксьор тежка категория. Яростните пориви на вятъра със скорост над сто километра в час подреждаха падащия сняг в хоризонтални плоскости и превръщаха снежинките в твърди ледени парченца. Вихрушките спускаха тъмни пердета върху белия лед и арктическият север се превръщаше в епицентър на истинска диващина.

Кевин Бю се вслушваше в скърцането на подпорите на столовата и в трептенето на навеса от падащата косо суграшица. Допи кафето си и се опита да се съсредоточи върху научното списание, разтворено на масата пред него. Макар да беше изживял десетки бури по време на службата си в Арктика, яростта им все още го притесняваше. Останалите членове на екипа бяха спокойни, но Бю с мъка се съсредоточаваше, когато целият лагер като че ли можеше да бъде отнесен.

Едрият брадат готвач — а по съвместителство и дърводелец — Бенсън, който седеше от другата страна на масата, се ухили.

— Яката духа, а?

— Направо ще ни отнесе — отвърна Бю притеснено.

— Е, ако ще ни отнася, по-добре да ни стовари някъде, където времето е топло и напитките са по-вкусни, ако са студени — отвърна Бенсън и отпи глътка кафе. Видя, че Бю е допил чашата си, и се изправи. — Дай да ти налея още.

Отиде до голямата лъскава кафеварка, напълни чашата, тръгна обратно към Бю — и изведнъж замръзна и се вслуша. На лицето му се изписа озадачено изражение. Покрай оглушителния шум от вятъра долавяше ниско механично бучене. Не това обаче го разтревожи, а някакво допълнително остро прашене.

Бю също го чу и се напрегна. Стори му се, че чува вик откъм лагера… а после целият свят се разцепи.

Със силно скърцане задната стена на столовата се разпадна и на нейно място се появи огромен сив клин. Откъснат от подпорите си, навесът на столовата отлетя и вътре нахлу леден въздух. Бю с ужас видя как сивата маса погълна Бенсън сред фонтан от пяна и лед. В един миг готвачът стоеше пред него с чаша кафе в ръка. В следващия вече го нямаше.

Подът под Бю се изкоруби и го запрати заедно с масата към входната врата. Той с мъка се изправи и се взря в огромния сив гигант. Беше кораб, измъти най-после обърканият му ум, и се беше врязал в средата на лагера през тънкия лед под него.

Фучащият сняг придаваше на кораба призрачен вид, но Бю все пак успя да разчете цифрата 54, изписана с бяло на носа. А после видя и американско знаме на мачтата. Инстинктивно направи крачка към кораба и за малко да стъпи в черната река, която остана след него.

Замаяно се отърси от шока, вдигна смачканата си канадка от пода и прекрачи покрай останките от входната врата. Като се бореше с вятъра, се опита да прецени състоянието на лагера; забеляза, че подът под краката му се люлее странно. Направи няколко крачки надясно и стигна ръба на ледения блок. Тук се бяха намирали трите спални. Вместо тях сега имаше само парчета лед, плуващи в тъмната вода.

Сърцето му изстина: един от хората му, освободен от дежурство, преди малко беше легнал да спи. В неизвестност оставаше съдбата на още двама души — на радиста Кейс и на техника Куинлън.

Обърна се към сградата на лабораторията, тръгна натам и едва не падна във водата — широка метър и нещо пролука в леда го разделяше от лабораторията. Макар разумът да не подкрепяше решението му, той се засили и я прескочи. Насили се да продължи, закрачи срещу вятъра и стигна до вратата. Пое си дъх, отвори я рязко и замръзна.

Вътрешността на лабораторията, както и столовата, беше заличена от минаването на кораба. Зад вратата нямаше почти нищо; във водата на метър от него плуваха разпръснати останки. По чудо радио кабината някак се бе спасила и все още — отделена от стената — си стоеше изправена. През свистящия вятър Бю чу гласа на Кейс — радистът викаше за помощ.

Бю се приближи. Кейс седеше на бюрото си и говореше по недействащото радио. Генераторите бяха едно първите неща в плаващия лагер, които бяха потънали при удара на кораба, и в лагера вече изобщо нямаше електричество.

Бю постави ръка на рамото на Кейс и радистът бавно свали слушалките. Погледът му беше премрежен от страх. В този миг под тях се чу пращене и подът се разтресе.

— Това е ледът! — изкрещя Бю. — Да бягаме!

Дръпна Кейс и двамата се измъкнаха от бараката и побягнаха; прашенето като че ли ги преследваше. Изкачиха се на малко възвишение, обърнаха се и видяха как ледът под лабораторията и радио кабината се разчупва като строшено огледало. Остатъците от сградите потънаха. За по-малко от две минути целият лагер изчезна.

На Бю му се стори, че чува вик. Взря се през фучащата стихия и се вслуша. Но преди да чуе нещо, видя човек във водата близо до мястото, където се беше намирала радио кабината.

— Това е Куинлън — извика Кейс и се втурна към давещия се техник.

Куинлън бързо губеше битката със стихията. Повлечен от канадката и ботушите си, щеше да потъне веднага, ако не се беше вкопчил в едно плаващо парче лед. Не му бяха останали сили да се измъкне сам от водата.

Бю и Кейс изтичаха до ръба на леда, хванаха Куинлън за ръцете и отчаяно го задърпаха, но той се показа само няколко сантиметра и отново пропадна. С просмуканите си дрехи и ботуши Куинлън, който иначе беше със среден ръст, сега тежеше към сто и петдесет килограма. Бю и Кейс разбраха грешката си, затова започнаха да го плъзгат, докато накрая не го измъкнаха целия.

— Трябва да го махнем от тоя вятър — викна Бю, вдигна глава и се огледа за някакво прикритие. Всички останки от лагера, дело на човешка ръка, бяха отнесени и се виждаше само малка смачкана част от бараката за складиране, която сега се отдалечаваше върху леден отломък с големината на лек автомобил.

— Изринатият сняг покрай пистата — сети се Кейс и посочи.

Куинлън беше натрупал покрай пистата няколко големи купчини сняг и макар по-голямата част от временното летище да липсваше, Кейс имаше право. Една висока купчина бе само на петдесетина метра от тях.

Повлякоха Куинлън за ръцете като чувал картофи. Добре знаеха, че е на косъм от смъртта, но ако искаха да му дадат дори минимален шанс за оцеляване, трябваше да го махнат от поривите на вихрушката с температура минус 30 градуса. Като пъшкаха и се потяха въпреки студа, извлякоха Куинлън до триметровата снежна могила, която спираше най-злите пориви на силния западен вятър.

Бързо смъкнаха мокрите дрехи на Куинлън — те вече бяха замръзнали — и го разтриха със сняг, за да премахнат и останалата влага. После увиха главата и тялото му със сухите си канадки. Куинлън беше посинял и трепереше неудържимо, но все още беше в съзнание, което означаваше, че има шанс да оцелее. Изкопаха дупка в купчината сняг, натикаха в нея първо Куинлън и после изпълзяха покрай него с надеждата да споделят телесната си топлина с другаря си.

Бю надникна от жалкото им прикритие и видя, че водният пролив между убежището им и здравата ледена покривка се е разширил. Вече бяха на плаващ леден блок, бавно поел пътя си към Бофортово море. На всеки няколко минути ученият чуваше дълбок грохот, когато леденият блок се удряше в по-малки отломки, и си даваше сметка, че е само въпрос на време, преди собственото им ледено убежище да бъде разтрошено на парченца и тримата да бъдат погълнати от морето.

Ако никой не научеше за критичното им положение, за тях нямаше надежда. Разтреперан в жестокия студ, Бю се замисли за безмилостния сив кораб, който ги беше покосил така неочаквано и безпричинно. Колкото и да се мъчеше, замръзналият му ум не можеше да осмисли тази брутална постъпка. Като тръсна глава, за да прогони призрачния образ на престъпния плавателен съд, той погледна другарите си с тъга и съчувствие и зачака смъртта да дойде и за тримата.