Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (34)

33.

Когато Пит се появи на централния док към девет, най-запалените членове на яхтклуба Потомак бяха оценили прекрасното време тази неделя сутрин и вече бяха излезли в реката. Пит се обърна към един дебел потен човек, който носеше някаква туба, и го попита:

— Извинете, имате ли представа къде е завързана „Робърта Ан“?

Лицето на дебелия светна.

— А, лодката на Дан Мартин. На последния док, третата или четвъртата Стоянка. Кажете му, че Тони си иска бормашината.

Пит му благодари и тръгна към последния док.

Веднага видя „Робърта Ан“, лъскава дървена лодка с дължина тринайсет метра. Беше произведена през трийсетте години на XX век в Хонконг и цялата беше от лакирано тиково дърво и махагон, украсени с месингови завъртулки, които блещукаха на слънцето. Поддържана в безукорен вид, яхтата излъчваше романтиката на една отминала епоха. Пит се възхищаваше на изящните й линии и си представяше Кларк Гейбъл и Карол Ломбард да се возят на нея под тропическите звезди с каса шампанско на борда. Образът обаче се разби на парчета от поредицата мръсни думи, които изведнъж се разнесоха откъм кърмата. Пит се приближи и видя човек, приведен над капака, под който се намираше малкият двигател.

— Може ли да се кача на борда? — провикна се Пит.

Човекът се изправи и ядът му се стопи, когато видя Пит.

— Дърк Пит. Каква приятна изненада! Дошъл си да се присмееш на мореплавателите ми умения, нали?

— Напротив. Намирам, че „Робърта Ан“ изглежда прекрасно — заяви Пит, качи се и стисна ръката на Дан Мартин, як бостънец с гъста кестенява коса. Мартин погледна Пит с красивите си сини очи, които сякаш танцуваха с вътрешна радост.

— Опитвам се да я подготвя за регатата следващата седмица, но моторът й нещо ме ядосва. Нов карбуратор, нови кабели, бензинова помпа, а не иска да запали.

Пит се наведе над капака и огледа четирицилиндровия двигател.

— Прилича ми на мотора на стар американски остин — каза замислено, като си спомни за миниатюрната кола сглобявана през двайсетте и трийсетте години на XX век.

— Почти позна. Всъщност моторът е „Бантам“. Вторият собственик е имал фирма за продажба на „Бантам“ и явно е свалил оригиналния двигател и го е сменил с „Бантам“. Вървеше отлично, докато не реших да му направя основен ремонт.

— Винаги става така.

— Ще пиеш ли една бира? — предложи Мартин, докато бършеше ръцете си с кълчища.

— Малко ми е рано.

Мартин отвори с крак близкия сандък за лед, бръкна в него и измъкна бутилка „Сам Адамс“. Отвори я, опря гръб на перилото, отпи голяма глътка и каза:

— Не вярвам да си дошъл тук да си говорим за лодки.

— Не, това е допълнителната ми награда — усмихна се Пит. — Всъщност, Дан, се чудех какво можеш да ми кажеш за експлозията в лабораторията на университета „Джордж Вашингтон“ миналата седмица.

— След като директорът на Националната агенция за морско и подводно дело не се обажда в кабинета ми, предполагам, че това е неофициално разследване.

— Абсолютно неофициално — потвърди Пит.

— И какво точно те интересува? — Мартин върна погледа си към бирата и започна да разглежда етикета й.

— Лиза Лейн, сътрудничката, чиято лаборатория е взривена, е близка приятелка на жена ми. Току-що бях влязъл в сградата, за да й дам един доклад, когато стана експлозията.

— Изненадан съм, че никой не е убит. — Мартин поклати глава. — Но взривът явно е бил разчетен така.

— Имате ли хора, които работят по случая?

— Да. След като вашингтонската полиция не можа да определи причината, му сложиха етикета потенциален терористичен акт и извикаха нас. Преди няколко дни изпратихме там трима агенти.

Дан Мартин беше директорът на звеното по вътрешен тероризъм към ФБР при подразделението по контратероризъм към Бюрото. Както и Пит, Мартин имаше слабост към стари коли и лодки и се беше сприятелил с директора на НАМПД, когато и двамата бяха участвали в конкурс за стари автомобили преди няколко години.

— Значи никой не мисли, че експлозията е била нещастен случай? — попита Пит.

— Все още не можем да го заявим със сигурност, но нещата изглеждат така. Първото, което са проверили полицейските следователи, е дали не е имало теч на газ, но епицентърът на взрива е твърде далече от най-близкия газопровод. Всъщност газоснабдяването на сградата изобщо не се е пробило от експлозията, което е добре, защото иначе пораженията щяха да са много по-големи.

— Което навежда на мисълта, че източникът е бил нещо внесено. Ако причините не са в самата лаборатория, разбира се.

Мартин отново кимна.

— Докладваха ми, че вътре имало бутилки с кислород и въглероден двуокис, така че това е едно от подозренията ни. Агентите ми извършиха пълен тест на остатъците, за да видят дали в лабораторията не е внасян външен материал. Резултатите ще са на бюрото ми утре.

— Госпожица Лейн, изглежда, не вярва взривът да е причинен от нещо, което е внесла в лабораторията. Запознат ли си с проблемите, по които работи?

— Единственото, което ми казаха, е, че са някакви биохимични изследвания, свързани с парниковите газове.

Пит обясни за опитите на Лиза да създаде изкуствена фотосинтеза и за голямото й откритие преди експлозията.

— Мислиш, че случаят може да е свързан с работата й? — попита Мартин, допи бирата си и запрати празната бутилка в сандъка за лед.

— Нямам доказателства, само подозрения. Ти си човекът, който ще научи истината, когато разберете дали има внесен отвън експлозив.

— Има ли възможни виновници?

Пит тръсна глава.

— Лейн не можа да посочи съмнителни лица, когато я попитах.

— Щом изключваме версията за случайна експлозия, ще се насочим към хората, да видим няма ли някаква лична мотивация. Ще добавя към списъка си обаче и потенциален промишлен саботаж. Срещу университета „Джордж Вашингтон“ може да са се водили дела, които да хвърлят нова светлина върху взрива.

— Има и един друг ъгъл, от който можете да погледнете. Асистентът на Лейн, някой си Боб Хамилтън. И тук нямам никакви доказателства, но отсъствието му от мястото по време на експлозията ми се видя странно.

Мартин погледна Пит и видя в погледа му нещо тревожно. Познаваше го достатъчно добре, за да си даде сметка, че той не би се впуснал в безпочвени догадки или в празна параноя. Щом инстинктът на Пит му казваше нещо, то беше толкова реално, колкото пари в банка.

— Ще наредя да проверят и него — обеща той. — Идва ли ти още нещо наум?

Пит кимна с лукава усмивка.

— Има известно разминаване във фактите — промърмори и се наведе към двигателя. Отвори поставеното високо делко, завъртя го на сто и осемдесет градуса, върна го на мястото му, обърна капачката и каза: — Опитай го сега.

Човекът от ФБР натисна стартера. Малкият мотор превъртя два пъти и се запали с шума на шевна машина. Мартин остави двигателя да позагрее, после го изгаси. Изглеждаше малко притеснен.

— Между другото Тони си иска бормашината — каза Пит.

Мартин се усмихна.

— Хубаво направи, че се обади, Пит. Ще те държа в течение за резултатите от лабораторията.

— Много ще съм ти благодарен. Успех на регатата.

Пит си тръгна, а Мартин се сети нещо и му подвикна:

— Чух, че си стегнал „Обърн“-а и го разхождаш из града. Сигурно е голяма работа.

— Да бе, разхождам го — измърмори Пит. — Свърши тя.