Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

8.

Фин седеше сгушена на ръба на дивана, докато санитарката дезинфекцираше слепоочието й със спиртен тампон. Беше черна, дебела и много внимателна.

— Сигурно е използвал палка или нещо подобно. Кожата почти не е наранена. Ще имаш подутина, но нищо повече. Голям късмет си извадила, момиче.

Фин бавно кимна и се помъчи да не гледа грамадното петно върху килима близо до вратата. Изобщо не смяташе, че има късмет, но поне бе жива. За разлика от Питър. Тя усети как в очите й отново напират горещи сълзи и преглътна с усилие. Онзи последен звук, чут, преди да пропадне в мрачната бездна на безсъзнанието, беше всъщност смъртта на Питър, с прерязано гърло от жесток удар с нож, който бе прелетял тихичко покрай нея като крило на нощна птица, за да завърши с ужасяващото задавено хъркане.

Апартаментът беше препълнен с народ. Двама санитари, които вече си събираха багажа, поне трима униформени полицаи и двама детективи. Един криминалист посипваше навсякъде прах за отпечатъци от пръсти и тихо си подсвиркваше. Санитарката отново заговори на Фин.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в болницата за преглед? Може да имаш сътресение, макар че не ми се вярва, но знае ли човек… — Тя се навъси. — Има и още нещо, дето сигурно си струва да го провериш.

— Ако бях изнасилена, щях да знам — отсече Фин. — Не съм.

— Добре, скъпа — отвърна жената и щракна пластмасовото си медицинско куфарче. — В такъв случай ще си тръгваме. Искрено ти съчувствам за страданията и загубата.

— Благодаря.

— Няма защо.

Заобикаляйки кървавото петно, санитарите излязоха през вратата. Единият детектив излезе от спалнята и тя се зачуди защо изобщо е влизал там. Беше се представил с името детектив Тракър и като го чу за пръв път, то й се стори смешно до истерия. И на практика реакцията й бе точно това — израз на почти истерично състояние. Детективът през цялото време я зяпаше право в гърдите и имаше лош дъх. Беше висок, широкоплещест, с мазна коса.

— С тоя Питър отдавна ли сте приятели?

— От два-три месеца.

— Спите ли заедно?

— Не смятам, че е ваша работа.

— Напротив. Ако спите с него, някой друг може да ревнува. Вмъква се тук и ви издебва или нещо подобно. Виж, ако не спите с него, тогава въпросът става малко по-сложен.

— Не спяхме заедно.

— Значи не познавате онзи, дето го е убил?

— Не.

— Откъде сте толкова сигурна? Сама казахте, че било тъмно.

— Никой от познатите ми не убива хора.

— Откраднато ли е нещо?

— Не успях да огледам както трябва.

— Значи може да е било грабеж?

— Възможно.

— Няма много за крадене.

— Да.

— Студентка сте, нали?

— Да. От Нюйоркския университет.

— И Питър ли?

— Да.

— Как се запознахте? На лекции, чрез общи приятели или нещо друго?

— Той учи… учеше по програмата за изящни изкуства.

— Е? Какво общо има това?

— Посещаваше курс по рисуване на голо тяло. Аз работя като модел.

— Как, гола ли?

Очите му отново се спуснаха към гърдите й. За пръв път това наистина я раздразни.

— Нарича се актова живопис.

— Все тая, сладурче. Нямаш дрехи и толкоз.

— Различно е, детектив Тракър, повярвайте ми.

— Допускате ли, че може да е бил някой от курса по рисуване?

— Не.

— В Ню Йорк е пълно със смахнати.

Главата я болеше ужасно. Искаше само да се свие на дивана и да заспи.

— Не е бил никой от проклетия курс, разбрахте ли, дявол да го вземе!

— По-кротко, малката. Не съм аз лошият.

— Тогава престанете да се държите като такъв.

Единият от униформените полицаи се усмихна. Тракър се навъси. Някой почука отвън и отвори вратата. На прага застана висок, много слаб мъж. Имаше тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване, и изпито ъгловато лице с дълбоко хлътнали черни очи и леко набола четина по бузите и брадата. Приличаше на ирландец. Новодошлият сведе поглед към локвата кръв, засъхваща върху килима, и се намръщи.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита Тракър. — Това тук е местопрестъпление и ни пречите, мътните да ви вземат.

Мършавият мъж бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна малък, протрит кожен калъф. Докато го вадеше, Фин забеляза кобура под мишницата му. Тракър също го видя. Човекът разтвори калъфа и го пъхна под носа на детектива.

— Дилейни, лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд. — Той се усмихна. — А вие?

— Тракър от двайсет и трети участък.

— Приятно ми е. Това ли е мис Райън?

— Да, лейтенант.

— Бих искал да поговоря с нея, ако не възразявате.

— В момента водя разследване.

— Не, не го водите — каза Дилейни. — Вече не.