Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

25.

Капитан Джеймс Корнуол от секция „Паметници, живопис и архиви“ към Отряда за разследване на кражби на художествени творби в Западна Германия седеше на един камък и изчакваше, докато неговият сержант обмисляше как да проникнат в скритата зад дърветата ферма. Засега не можеше да се похвали с успех. Храната привършваше, из областта отстъпваха десетки германски патрули и според сержанта нямаха никакъв шанс, ако насреща им тръгнеше дори един-единствен танк. Той запали цигара „Лъки Страйк“, вдигна на челото си очилата с метални рамки и се зачуди как е възможно човек с две години учение в парижката Сорбона и почетна диплома от „Йейл“ да седи днес на някакъв си камък насред Бавария до човек с карабина „Гаранд“ на рамо, който вонеше на пот и цигари. Беше работил като заместник завеждащ в отдел „Гравюри и графика“ на музея „Паркър-Хейл“. В момента би трябвало да закусва в хотел „Бреворт“ и да си бъбри приятелски с Роримър и Хенри Тейлър от „Метрополитън“, а не да си дири куршума в Бавария.

— Е, какво мислиш, сержант?

— Не ми плащат да мисля, сър.

— Не се прави на интересен.

— Слушам, сър. — Сержантът помълча и запали цигара от смачкания пакет, който носеше под кончова на ботуша си. Хвърли поглед към утринните мъгли, слизащи плавно по склона към дърветата. — Е, сър, ако не броим снайпериста, смятам, че нямаме работа с бойни части. Има нещо друго, сър.

— Какво например?

— Някаква специална мисия. Шест камиона — опели, не мерцедеси. Това означава, че горят бензин, не нафта, значи трябва да се придвижват бързо. Никой няма да отпусне шест такива коли за превозване на войници, нито пък да хаби гориво за осветление като снощи. Може някои едри риби да са си плюли на петите, но ако беше така, щеше да има и леки коли. Офицерът, когото видях, носеше генералска униформа, само че ми се стори твърде млад, на не повече от трийсет и пет. Униформата сигурно е за заблуда.

— До какви изводи стигаш?

— Както казах, изпълняват някаква секретна задача. Измъкват се тихомълком и носят нещо. Плячка, документи, нещо ценно. — Сержантът помълча и се изкашля. — А и жената…

— Онази, за която ми спомена?

— Да, сър.

— Може да е била видение — подхвърли Корнуол с лека усмивка. — Искало ти се е.

— Не, сър. Беше съвсем истинска.

— Ти каза, че може да е от роднините на фермера. Още ли поддържаш тази хипотеза?

— Не разбирам от разните там хипо… как го казахте, но знам, че я видях с очите си, а ако беше жена или щерка на фермера, нямаше да се разхожда тъй свободно посред нощ.

— Смяташ ли, че може да е важно? От тактическа гледна точка.

— Не ми е работа да се занимавам с тактика и някакви си хипо глупости. Видях жена, реших да докладвам, това е.

— Добре — каза Корнуол. — Докладва ми.

— Какво смятате да правите сега? — попита сержантът. — Снайперистът ни видя да идваме. Те ще се опитат да предприемат ход преди нас. Може би да избягат.

— Ти какво би направил?

Сержантът се усмихна. Знаеше, че Корнуол търси не просто съвет, а цялостен план, защото си нямаше и представа какво да предприеме.

— Зависи дали искате онези камиони във фермата да станат на трески или не.

— Второто е за предпочитане.

— Тогава нападаме първи, преди да са сторили каквото и да било. Покриваме ги с картечен огън, гръмваме с минохвъргачката снайпера в скапаната камбанария и нахлуваме с бой.

— По светло или през нощта?

Сержантът едва устоя на изкушението да му каже, че е голямо говедо.

— През нощта.

— Добре — каза отново капитанът. — Нека да помисля.

„Стига да не мислиш прекалено дълго, тъпако“ — възропта наум сержантът, но премълча и се замисли за жената и генерала.

 

 

Старецът протегна ръка и плъзна дълъг костелив пръст по избелялата фотография, грижливо залепена в Голямата книга до спретнатия чертеж на фермата. Щабсфюрер Герхард Уиткал от специалните отряди на Розенберг, видян за последно през ранната пролет на 1945 година близо до Фусен и замъка Нойшванщайн в Баварските Алпи. На снимката той беше малко над трийсетте, облечен — незаконно, както се оказа по-късно — в униформата на полковник от Вермахта. Леко извърнат настрани, гледаше с присвити очи срещу слънцето, а зад него се виждаха дървета и голям мраморен фонтан. Снимката вероятно беше направена във Версай някъде между 1941 и 1944 година — времето, когато бе служил в Париж.

Голият мъж с побеляла коса се усмихна, унесен в спомени. Той беше първият преди толкова много години. Според всички архиви Уиткал бе изчезнал безследно, но след време той го откри в Уругвай, където живееше ту в апартамента край Плая Рамирес в Монтевидео, ту в огромното си аржентинско ранчо на отвъдния бряг на Рио де ла Плата. По онова време Айхман вече бе заловен, а Касапина от Рига Херберт Цукурс бе ликвидиран от израелски наказателен отряд, след като се похвали пред журналиста Джак Андерсън, че е „непобедим“. Уиткал не беше непобедим, само по-хитър от другите. Вместо да държи в гардероба си грижливо изгладена нацистка униформа като латвиеца, той предпочете да се укрие на най-видното място, използвайки самоличността на един интерниран моряк от потопения линеен кораб „Граф Шпее“. Планът му донесе успех почти за двайсет и пет години, но не докрай.

Голият мъж притисна с пръст лицето на фотографията. Първият от мнозина, а тепърва идваха още. Уиткал бе изкрещял, когато първият дебел гвоздей се заби в лявото му око, сетне умря с ужасни гърчове на креслото, докато вторият гвоздей разкъсваше дясното.

Голият мъж затвори Голямата книга.

— Mirabile dictu — тихо прошепна той.

Пословично чудо.

— Kyrie eleison.

Господи, помилуй.