Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

41.

Сержантът стоеше в грамадната лятна кухня на фермата. В голямата каменна камина пламтеше буен огън, за да прогони утринния хлад. След атаката бяха оцелели седемнайсет души, девет от тях цивилни, две жени и едно малко дете. Повечето американци пазеха отвън неколцината немски войници или проверяваха бараките и охраняваха периметъра. Сержантът, Корнуол, Тагарт и Макфий бяха единствените американци в къщата. Само сержантът носеше оръжие — автомат, взет от един от мъртвите германци, които намериха в развалините на камбанарията.

Корнуол съставяше списък.

— Представете се един по един.

— Франц Еберт, директор на музея в Линц.

Едър червендалест мъж, малко над трийсетте. Бюрократ.

— Волфганг Крес, Специална команда „Розенберг“, Парижки отдел.

— Ана Томфорд, също от музея в Линц, ако разрешите.

Тъмнокоса, млада, изплашена.

— Ханс Вирт, Специална команда „Розенберг“, Амстердам.

— Доктор Мартин Цайс от Дрезденския музей.

Достолепен брадат мъж на около шейсет години. Болнав и бледен, със сипаничаво лице като старо сирене. Всеки момент може да го тръшне удар, помисли си сержантът.

— Чие е детето? — попита Корнуол.

Момчето беше на седем или осем години. Досега не бе казало нито дума. Изглеждаше височко за възрастта си, с много тъмна, почти черна коса, широки бадемови очи, мургава кожа и широк патрициански нос. Приличаше по-скоро на италианче, отколкото на германче. Жената до него понечи да заговори, но Еберт от Линц я прекъсна.

— Сираче, не знаем чие е. Фройлайн Куровски се грижи за него.

— Куровски — повтори Корнуол. — Полякиня?

Жената поклати глава.

— Не. От судетите в Бохемия, близо до Полша. Семейството ми е немско.

— Откъде идва детето?

— Намерихме го северно от Мюнхен — обади се Еберт. — Решихме да го вземем с нас.

— Великодушно — подхвърли Корнуол.

— Не разбирам — каза Еберт.

— Edelmutig… hochherzig — преведе сержантът.

— А — кимна Еберт.

Корнуол се озърна към сержанта.

— Впечатлен съм.

Сержантът сви рамене.

— Баба ми беше германка. У дома често говорехме немски.

— Впечатлен съм, че знаеш думата на английски — поясни сухо Корнуол.

— Може и да ви изненадам — каза сержантът.

— Не се съмнявам — отвърна Корнуол.

— Не беше толкова… великодушно, както се изразихте — каза Еберт. — Просто трябваше да се направи. Иначе щеше да умре от глад, нали?

Той погледна към жената и детето.

— Предполагам, че говори английски.

— Изобщо не говори — каза жената.

Корнуол погледна документите, подредени върху буковата маса пред него.

— Всички тези документи са с печати от Ватикана. Пропуски, издадени от папското представителство в Берлин.

— Точно така — кимна Еберт.

— Вижда ми се малко странно.

— За вас може би. — Еберт сви рамене. — Аз не се вълнувам от политиката. Интересува ме само поверените ми творби да бъдат съхранени.

— Творби, принадлежащи на германското правителство.

— Не. Принадлежащи на различни германски музеи, на целия германски народ.

— Шест камиона.

— Да.

— Пътуващи към швейцарската граница.

— Да.

— С печати от Ватикана.

— Да.

— Защо не ви вярвам? — каза Корнуол.

— Все едно дали ми вярвате или не — сопна се Еберт. — Такава е истината.

— Защо имате охрана от СС? — обади се Макфий за пръв път.

Той беше работил като младши уредник на музея „Фог“ в Бостън, преди да постъпи във военното разузнаване. Явно си въобразяваше, че е голяма работа и стои над Корнуол. Сержантът пък смяташе, че е слабак, пълен боклук и най-вероятно обратен. Тоя шибан тъпак пушеше лула и си подсвиркваше песнички от „Бродуей“, мамка му! Ако някой тук не разбираше какво означава „великодушно“, това беше той.

Дребосъкът изпръхтя пренебрежително.

— Предполагах, че СС си има по-важни задачи, отколкото да охранява Volkskultur[1].

Последната дума бе произнесена с подчертана насмешка.

Едрият Крес отговори също тъй насмешливо:

— Може би не знаете, че специалната команда „Розенберг“ е част от СС и следователно е напълно логично да имаме точно такава охрана.

— Със знаменца на полевата жандармерия? — подхвърли сержантът.

— Не смятах, че участвате в разпита, сержант — изрече Макфий с леден глас.

— Не дрънкайте, ами му задайте въпроса… лейтенант.

Макфий го изгледа свирепо.

— Е? — обърна се Корнуол към Крес.

Онзи мълчеше.

— Какво се опитвате да кажете? — попита Макфий.

— Опитвам се да кажа, че няма никаква логика. Тия тук не са от СС. Войниците отвън носят черни униформи, но аз проверих два трупа и под мишниците им нямаше татуировка с кръвната група. СС няма нищо общо с военната полиция. С камионите също има нещо нередно — откъде са взели бензин, по дяволите? Фрицовете вече нямат и капка бензин, само дизел, а и той е на свършване. Може да не разбирам от изкуство, но от немци разбирам. Нещо не е както трябва.

Корнуол внезапно се изправи.

— Предайте оръжието си на лейтенант Макфий, сержант. После елате навън да запалим по цигара.

— Дадено.

Сержантът подаде автомата на Макфий, сетне последва Корнуол навън под лъчите на изгрева. Капитанът присви очи зад стъклата на очилата, извади от джоба на куртката си пакет немски цигари и подаде една на сержанта. Сержантът отказа и запали от своите „Лъки Страйк“.

— Какво става тук, сержант?

— Нямам представа… сър.

— Личи си, че имаш.

— Тия типове не са наред.

— Какво означава това?

— Както казах, няма логика.

— А къде е логиката?

— Искате да чуете мнението ми?

— Да.

— Мошеници са.

— Мошеници?

— Точно така. Камионите са пълни с краден боклук. Тия типове знаят, че е краден, няма списъци, няма документи, затова са го откраднали още веднъж. Така де, кой ще си прави труд да ги докладва… сър.

— Интересно.

— Камионите са прикритие. Не за нас, а за техните. Кой минава през немските пропускателни пунктове? Военната полиция и СС. Повечето фрицове треперят, като ги видят дори и сега. Нали знаете, с тях шега не бива.

— Ами хлапето?

— Сто на сто лъжат за него.

— Защо?

— Може да е важна особа.

— Ватиканските печати?

— Може да са подправени. Или е замесен някой от Рим. Не за пръв път ония божи кравички бъркат в меда.

— Има ли някой на този свят, когото да харесваш, сержант?

— Въпросът не е кого харесвам, сър. Важното е, че знам каквото знам. В ония камиони на двора има купища крадени картини и други боклуци, немците нищо не знаят, вашите хора също нищо не знаят, а на моите момчета им е все едно, дори и да знаят.

— Какво казваш, сержант?

— Казвам каквото вече си мислите.

— Да не би да четеш мисли?

— Войната беше дълга. Човек се учи да чете другите хора.

— И какво четеш в мен, сержант?

— Че такъв шанс се пада веднъж в живота, мамка му… сър.

Бележки

[1] Народната култура (нем.). — Б.пр.