Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (16)

15.

Половин час по-късно, седнала с подвити крака на едно от големите кожени кресла, Фин хрупаше курабийки, пиеше кафе и разказваше на Валънтайн за загадъчните събития.

— И какво мислиш за всичко това? — попита той.

— Мисля, че Питър се замеси случайно и умря заради това. Мисля още, че Кроули умря, защото аз видях рисунката на Микеланджело, и вероятно сега идва моят ред.

— Интересно.

— Не е само интересно. Става дума за моя живот, мистър Валънтайн.

— Наричай ме Майкъл, ако обичаш. Нямах предвид заплахата за живота ти. Интересно ми се стори, че някой може да умре само защото е видял дадено произведение на изкуството. В това няма никаква логика… засега.

— Не смятам, че в тази история може да има логика. Струва ми се напълно безсмислена.

— Но е смислена за онзи, който уби твоя приятел и директора на „Паркър-Хейл“.

— Защо ли имам чувството, че се въртим в кръг?

— Защото е така — каза Валънтайн. — Кръговете стават все по-малки и по-малки, докато накрая стигнем до малката точица истина в центъра.

— Прекалено философски ми звучи — отвърна Фин. — Получих твоя телефон от майка си за в случай, че закъсам сериозно, и мисля, че сега положението е точно такова. Не трябва ли да предприемеш нещо? Засега само седим, пием кафе, дъвчем курабийки и нищо не вършим.

— Зависи от гледната точка — каза Валънтайн. — Знам много неща, които не знаех преди. Знам как изглеждаш, къде живееш, знам между другото, че работиш като модел, преподаваш английски на чужденци, наскоро си била изгонена от един много престижен музей и си свързана с две жестоки убийства. Всеки един от тия факти може да се окаже извънредно важен.

— Защо всички се впечатляват толкова от работата ми като модел?

— Защото неволно си те представят без дрехи. За някои хора това сигурно е много смущаващо, за други — истинско удоволствие. Признай, не е същото като да кажеш, че си сервитьорка. — Валънтайн въздъхна. — Виж какво, Фин, моята работа е да задълбавам в подробностите, дори и най-дребните. Когато оценявам за някого рядка книга, формата на една буква може да бъде решаваща за преценката дали произведението е автентично, или фалшиво. Ако съветвам някого въз основа на изключително важно сведение, това сведение трябва да бъде напълно вярно. Вгледаш ли се внимателно, почваш да различаваш подробностите. Вгледаш ли се в подробностите, откриваш дефектите, а понякога срещаш абсолютното съвършенство. И едното, и другото може да е еднакво важно.

— Имаш предвид Микеланджело?

— Да, като пример. И проблемът може да е точно в това — рисунката може изобщо да не е дело на Микеланджело. Неведнъж са убивали хора заради фалшификати.

— Истинска беше. Сигурна съм.

Валънтайн се усмихна.

— Не се засягай, малката, но едва ли можеш да бъдеш наречена експерт.

— А ти?

— Преди малко каза, че разполагаш с дигитална снимка на графиката.

Фин кимна. Порови из раницата, подпряна до креслото, откри фотоапарата и го подаде на Валънтайн. Той отвори капачето отдолу, измъкна малкия куплунг и го включи в черния плосък компютърен монитор IBM на бюрото. Докато Валънтайн тракаше по клавиатурата, Фин се изправи и мина да застане зад него. Озърна се, но не видя самия компютър. Валънтайн сякаш усети мисълта й.

— Използвам сървър, монтиран долу в мазето — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Там е по-хладно.

— Какъв е? — Фин се разсмя. — Сигурно някакъв суперкомпютър.

— Не съвсем — отговори Валънтайн. — Но почти позна. Често работя за едни хора от Калифорния, а те ми плащат с компютърни технологии. — Той се облегна назад. — Готово.

На екрана се появи графиката на Микеланджело в пълен размер. Подробностите бяха предадени безупречно.

— Е? — попита Фин.

— Трябва да призная, че изглежда много добре. Поне от пръв поглед ми се струва автентична.

Той натисна още няколко клавиша и рисунката изчезна.

— Какво правиш?

— Малък тест за сравнение. Имам архивен материал. Ако ни потрябва още, мога да взема от рафтовете.

— Какво сравняваш?

— Думите в ъгъла. Искам да видя дали почеркът е същият.

За известно време екранът остана празен, после се раздели на четири секции. Във всяка част имаше ръкописен текст. Валънтайн натисна нов клавиш и се появи пето прозорче с графиката на Микеланджело. След поредната команда рисунката изчезна, оставяйки само надписа.

— Сега ще видим — каза Валънтайн.

Дългите му гъвкави пръсти затанцуваха по клавишите и за миг Фин неволно си помисли, че навярно докосването им е много нежно. Тя побърза да прогони мисълта веднага щом изображенията на екрана изчезнаха. Сега оставаха само два прозореца. В левия имаше кратък, явно много стар ръкописен текст на италиански, а в десния — увеличено копие от надписа на рисунката.

Фин приведе глава над рамото на Валънтайн и косата й се разпиля по бузата му. Без затруднение прочете италианския текст:

„Венец от пролетни цветя най-нежни

косите й изящно увенчава

и всеки цвят напред се устремява,

за да целуне клепки белоснежни.“

Валънтайн подхвана от началото на следващия куплет:

„Блажена дреха топлата й гръд

ту гали, ту забулва, ту разкрива,

а златна мрежичка коси покрива

и се докосва до мечтана плът.“

Фин отстъпи назад и се изчерви, осъзнавайки, че докато четяха, е застанала прекалено близо до Валънтайн.

— Това е един от неговите сонети, посветени на любовницата му Клариса Сафи. Всъщност тя е била куртизанка.

— Първият, който й е посветил, ако не ме лъже паметта — потвърди Валънтайн. — Браво на теб.

— И теб си те бива — каза тя, като отстъпи още крачка назад и нервно опипа косата си. — Повечето хора дори не знаят, че е писал поезия.

— По онова време всички са писали поезия — усмихна се Валънтайн, разкривайки два реда здрави едри зъби. После пак се обърна към екрана. — Мисля, че по онова време поезията е заемала мястото на днешните телевизионни състезания. — Той пак се захвана с клавиатурата. — Сега да видим дали ще можем да ги сравним.

С помощта на мишката Валънтайн бавно изтегли надписа от рисунката и го постави над поетичния текст. Поигра си още малко, щракайки от време на време с бутоните, после въведе поредица от команди. Екранът пак се изчисти и се раздели на две половини с по пет отделни букви във всяка от тях:

„A E I O U A E I O U“

Отново с помощта на мишката Валънтайн постави първите пет букви точно върху другите.

„A E I O U“

— Според мен съвпадат напълно — каза Фин.

— И според мен — кимна Валънтайн. — Бих казал, че твоята рисунка определено е дело на Микеланджело. — Той се вгледа в екрана. — Почеркът категорично е един и същ. — Помълча. — Каза ли ти Дилейни как е бил убит Кроули?

— Каза, че бил застрелян, но някой забил в устата му някакъв ритуален кинжал. — Фин направи гримаса. — Не го харесвах, но все пак ми звучи ужасно грубо.

— Спомняш ли си какво точно е представлявал този ритуален кинжал?

— Той го нарече кумия или нещо подобно.

— Испански. Андалуски. Понякога се среща и в Южно Мароко.

— Има ли нещо, което да не знаеш?

— Знам по малко за много неща — каза Валънтайн. — Точно затова съм опасен.

— Значи си опасен.

— Мога да бъда.

Фин се върна да седне на креслото.

— И какво ще правим сега?

— Не съм сигурен — промърмори Валънтайн и продължи да гледа екрана. — Интересно е, но…

— Но не е от доказателствата, които можем да отнесем на полицията.

— Да, първо, защото всичко е електроника. Не разполагаме с истинската рисунка. Онзи Дилейни спомена ли да са я намерили в кабинета на Кроули?

— Не. Все ме питаше кога съм я видяла за последно, а аз повтарях, че Кроули я държеше в ръка. — Фин се навъси. — Сигурно си мисли, че съм я откраднала.

— Там трябва да има охранителни камери.

— Има. Не знам дали са ме заснели. Ако да, това ще докаже, че не съм я откраднала.

— Но ще докаже, че си я фотографирала — вметна Валънтайн. — Което може би е основателна причина да те нападнат в апартамента ти.

— Помислих за това, но пак не виждам смисъла. Сякаш самото съществуване на рисунката, била тя фалшива или не, е доказателство за нещо… нещо, за което някои хора са готови да убиват.

— Точно както ти казах преди малко за кръга — усмихна се Валънтайн. — Рано или късно стигаш до точицата истина в средата на водовъртежа. Мисля, че току-що направи точно това.

— Каква истина?

— Има хора, готови да убиват заради съществуването на рисунката.

— Що за истина е това?

— Много опасна.