Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

49.

За един кратък, страховит миг Фин усети, че губи съзнание, и отново изживя последния момент, когато бе зърнала лицето на Питър. С разтуптяно сърце се надигна на колене, след това се изправи. Изкрещя името на Валънтайн и побягна залитайки, като протягаше ръце напред и опипваше с пръсти из пустотата. Наблизо се раздаде пъхтене, нещо я блъсна в бедрото, тя залитна и бузата й се блъсна жестоко в коравото дърво на вратата. Почти загубила равновесие, Фин се завъртя настрани. Усещаше мирис на кръв и нечий евтин, силен одеколон. В дъното на съзнанието й трепна неясен спомен, сетне изчезна. Някъде досами нея прозвуча задавено дишане и грубият плясък на удар с юмрук върху мека плът. Тя отново падна на колене и усети, че под нея вече има не гранули, а гладък цимент. Странно, чуваше как нейде високо над главата й децата в парка продължават да пеят.

„Аз съм Малкия Исус,

никога не лъжа,

аз съм Малкия Исус

и ако не вярваш в мен,

в ада ще те пържа.“

Някаква древна вентилационна система все още подаваше чист въздух и свързваше криптата с повърхността. Фин отново се изправи с протегнати ръце, стигна в мрака до гладка стена и тръгна покрай нея, опипвайки отчаяно с надеждата да намери електрически ключ. Миризмата на кръв бе изместена от друга — остър, тежък мирис на разсипан бензин. Чу ужасяваща глуха въздишка, после нещо тежко се сгромоляса на пода. Най-сетне напипа пластмасов бутон и го натисна. Лампите светнаха отново и тя видя къде се намира.

Бункерът беше сводест и огромен, поне трийсет на трийсет метра, препълнен с купища сандъци, кутии, стари куфари, ракли и грамадни метални контейнери, които стигаха чак до тавана на шест метра височина. Между тях стърчаха стоманени колони, монтирани, за да предпазят от срутване древната каменна зидария. До един голям отворен сандък наблизо беше подпрян портрет на холандския майстор Франц Халс. Макар и избледнял, върху сандъка ясно се различаваше етикет с двете светкавици на СС. Над всичко това тегнеше плътната миризма на бензин и Фин зърна с крайчеца на окото си познатите очертания на червена двайсетлитрова туба. Двете релси свършваха с буфер от масивна дъбова греда. Пред нея бе оставена плоска вагонетка — прост и удобен начин за пренасяне на укритата плячка до товарната рампа под къщата на площад „Сейнт Люк“.

— Валънтайн!

— Тук съм!

Гласът долетя иззад големия сандък. Фин видя, че натам води яркочервена диря от прясна кръв. Изтича напред и избута сандъка. Подпрян на купчина плоски кутии, Валънтайн опитваше да се изправи. До краката му лежеше човек, все още жив. Непознатият стенеше глухо и стискаше с две ръце стърчащата от корема му костена дръжка на дълъг ловджийски нож. Беше стар, над шейсетте, с побеляла коса и вехта зелена униформа. Униформата на пехотен сержант от Втората световна война, само че прекалено широка за дребната му фигура.

Фин се вгледа в стареца и веднага го разпозна.

— Това е Фред!

Валънтайн изпъшка болезнено и най-сетне се изправи. Върху рамото на спортния му костюм зееше широк кървав прорез.

— Кой?

— Фред от музея. Работеше като пазач — отговори Фин с изтънял глас. — Винаги го поздравявах. Обикновен, кротък старец. — Тя се вгледа в рамото на Валънтайн. — Добре ли си?

— Само драскотина. Ще оцелея. — Той се наведе над проснатия човек. — Виж, за него не съм сигурен.

— Какво търси тук? Как е разбрал за това място?

— Вероятно се е досетил, също като нас — отговори Валънтайн. — Явно се канеше да подпали всичко. Един господ знае защо и за какъв се е мислил.

Той погледна униформата. На рамото имаше избледняла емблема. Червено-златиста стъпаловидна пирамида на син фон. Седма армия. Частта на Корнуол. Хвърли поглед наоколо из огромната зала и поклати глава, после посегна и докосна с окървавени пръсти шията на стареца.

— Пулсът е съвсем слаб — каза Валънтайн. — Ако искаме отговори, трябва час по-скоро да му осигурим помощ. — Той се изправи, въздъхна леко и се подпря на сандъците. — Бягай. Позвъни на 911. Повикай полиция и линейка. — Пак се озърна към залата. — Вече имаме необходимите доказателства. Всичко съвпада: фондацията, Корнуол, Кроули, Гати и другите имена. Целта им е била една: да запазят тайната. Колкото повече хора узнаят сега, толкова по-добре.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм. Върви.

Фин се завъртя и побягна към изхода.