Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (51)

50.

Фин тичаше по криволичещия тунел, задъхваше се, а из ума й бушуваше вихър от хиляди мисли и образи, макар че опитваше да се съсредоточи само върху непосредствената си цел. Но въпреки усилията, докато бързаше към сутерена на фондацията, тя продължаваше да вижда бледото, обтегнато лице на умиращия старец, проснат на пода на бункера с нож в корема, виждаше растящото петно от тъмна кръв по бялата му риза и дългите, тънки пръсти на пианист, вкопчени в костената дръжка.

Стигна до края на тунела и залитайки, изскочи в кръглата зала зад тайната врата. В следващия миг спря и отскочи назад с разширени очи. Лейтенант Винсънт Дилейни от нюйоркската полиция клечеше до човешко тяло, подпряно на каменната стена. Половината лице на човека бе превърнато в кървава каша, напълно неузнаваемо, само окървавената бяла якичка около врата му издаваше, че е католически свещеник. Свещеник с плосък, черен полуавтоматичен пистолет в ръката. Когато Фин спря задъхана, полицаят се завъртя и насочи към нея оръжието, което бе убило човека. Фин си спомни изстрела, който бе чула сякаш преди цяла вечност в другия край на тунела.

— Мис Райън — бавно изрече Дилейни. — Знаех си, че рано или късно ще се появите; още ли сте с новия си приятел Валънтайн?

— Как разбрахте?

— Знам повече, отколкото предполагате, и много по-отдавна.

— Защо сте тук? — Тя се вгледа в омекналото тяло на мъртвия свещеник. — Какво става?

— С вас ли е Валънтайн?

— Какво търси тук този свещеник?

— Не е свещеник, а наемен убиец.

— Той ли уби Питър?

Зави й се свят. Логичните връзки, които бе изградила, изведнъж рухнаха и се разлетяха във всички посоки.

— Не. Питър загина случайно. Трябваше да сте вие.

— Защо?

— Защото се натъкнахте на рисунката. Тръгнехте ли по нейната диря, рано или късно щяхте да попаднете тук. Трябваше да ви спрем. — Той помълча. — Зададох ви въпрос: с вас ли е Валънтайн?

— Да.

— А детето?

Това беше пълно безумие.

— Какво дете?

— Боте. Фредерико. Днес вече е старец.

— Фред? Пазачът?

— Открай време го наричат „детето“. Всеки някога е бил дете; а това дете беше опасно още от мига на зачеването си.

— Вие сте луд — прошепна Фин. — За какво говорите? Там вътре има подземна зала, пълна с крадени произведения на изкуството! Милиарди долари! Убивали са хора, за да прикрият нейното съществуване. Какво общо има с това някакво дете, някакъв старец… и между другото, какво общо имате вие? — Тя погледна сгърчения труп до стената. — Или той.

— Аз съм нещо повече от полицай, мис Райън — тихо каза Дилейни. — И хората, за които работя, имат тайни за опазване, стари тайни. Нещата никога не са опирали до картините, важно бе само детето. Мислехме си, че го държим, но после пак го изпуснахме. Отново започна да убива. Ако попаднеше в чужди ръце, истината щеше да излезе наяве. Това не биваше да се случи. Църквата и бездруго си има предостатъчно неприятности. Сега идва краят. — Дилейни кимна към мъртвеца. — Той работеше за друга групировка, която жадуваше само за власт и смяташе, че вашата смърт е достатъчна. За да стигнат до скривалището с награбени произведения на изкуството и да ги откраднат още веднъж, тия хора бяха готови на всичко.

— Той се опита да ги унищожи — прошепна Фин. — Хилядолетия безценна красота, а той щеше да изгори всичко. — Тя помълча изумено и се вгледа в полицая. — Кой е?

— Син на Пачели. Незаконно дете на един папа, взето като заложник от нацистите на Хитлер — за изнудване, за услуги, за онези заграбени съкровища… докато не налетяха на Джеймс Корнуол и неговата банда крадци, неговите лични нацисти, само че с американско поданство.

— Клубът „Кардус“. Францисканската академия. Фондацията „Грейндж“.

— Както кажете. Вече са се разпрострели много по-нашироко.

— Как открихте това място?

— Проследих свещеника. Знаех, че рано или късно ще ме отведе до детето. Той откри къде живее изродът, но птичката бе отлетяла.

— Изродът, както го наричате, е мъртъв — каза Валънтайн, излизайки от тунела. Стреснат, Дилейни се завъртя и насочи пистолета към гърдите му. — Всичко свърши.

— Не съвсем — възрази Дилейни. — Остава почистването.

— Почистване? — изненада се Фин.

— Има предвид убийства — поясни Валънтайн. — Не може да ни остави живи. Знае, че истината не бива да излезе наяве. Прав е. Еугенио Пачели, известен като папа Пий XII, в най-скоро време ще бъде обявен за светец. Често го наричат папата на Хитлер и това все още се понася, но едно незаконно дете?… В играта се намесват ватикански шпиони и убийци — истински, а не въображаеми фигури от смахнат холивудски сценарий. Не би изглеждало много добре на първата страница на „Ню Йорк Таймс“.

Валънтайн направи малка крачка напред и се извъртя, за да представлява поне малко по-трудна мишена.

— Да, нещо такова.

В този момент Фин разбра точно какво ще се случи. Само след миг Валънтайн с неговото идиотско чувство за доблест щеше да се хвърли върху полицая, за да отклони вниманието му и да й даде поне малък шанс за бягство. Как беше онази тъпа поговорка на майка й? „С малодушие не се печели женско сърце.“ Понякога се питаше как светът е оцелял при наличието на подобно мислене. Троянската война заради Хубавата Елена даваше великолепен пример за неговите последици.

Не и днес, помисли си тя. Не и днес, не и заради мен. Осъзна, че все още държи връзката ключове. Стисна юмрук и внимателно провря между пръстите си острия край на ключа от тойотата. Поколеба се за миг, преглътна и стрелна поглед към Валънтайн. Болезнено усещаше, че не притежава необходимата храброст или глупост, че е лишена от силата на гнева или дори първичния инстинкт за самосъхранение. Господи! Та тя беше от Охайо! Такива неща просто не можеха да се случат! Тя беше момиче!

— Глупости! — прошепна Фин.

Дилейни отново се завъртя към нея и очите му се разшириха, когато видя как тя връхлита насреща. В главата й с ослепителна сила изплува разрязаното женско тяло, нарисувано от Микеланджело. В същия момент Валънтайн предприе своя ход и за една гибелна част от секундата полицаят застина, неспособен да вземе решение.

Юмрукът на Фин го улучи в гърлото. Прогърмя изстрел, куршумът разби лампата на тавана и Фин отново потъна в мрак. Наоколо с трясък се сипеха парчета стъкло. Тя усети как целият ключ потъва в плътта на Дилейни, как грубите зъбци на импровизираното оръжие разкъсват сънната му артерия и върху бузата й внезапно плисва струя гореща кръв. Пистолетът изгърмя отново, куршумът прелетя на сантиметър от бузата й, пламъкът на изстрела освети за миг дълбоката рана и самия Дилейни, който залиташе назад, притискайки шията си със свободната ръка. Той рухна на колене пред трупа на човека от Рим, животът продължи ритмично да се изцежда от тялото му, сетне мракът отново обгърна всичко.