Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

19.

Францисканската академия се намираше край река Сарк в хълмист горски район на петнайсетина километра от Гринуич, Кънектикът. Най-близкото цивилизовано място беше малкото селце Фрайърдейл до пътя към Ривървю и езерото Тол Гейт. Минавайки през селото, Валънтайн последва указателите към Оук Лейн и продължи покрай ниска каменна стена с шипове от ковано желязо към портата на училището. Право пред него се появи училищната сграда, към която водеше леко извита чакълеста алея, оградена с вековни дъбове. Зданието представляваше нещо средно между средновековна църква и стара, обвита с бръшлян резиденция на английски провинциален благородник. Беше огромно и много старо на вид.

— Сякаш е изскочило от историите за Хари Потър — подхвърли Фин, гледайки през стъклото на взетата под наем кола, докато караха напред по алеята, осеяна със слънчеви петна.

— По-скоро ми напомня за Франк Ричардс — промърмори Валънтайн.

— За кого?

— Няма значение.

Продължиха по сенчестата алея. Отляво имаше пет-шест служебни сгради, включително къщичка за портиера, нещо грамадно, може би плувен басейн или гимнастически салон, и малка църква с миниатюрна камбанария. Отдясно се виждаше бейзболно игрище, кортове за тенис и още някакво здание, навярно конюшня. Зад главната сграда чак до стената се зеленееше овощна градина с грижливо подредени ниски дръвчета. Между всичко това лъкатушеха пътечки, разстилаха се отлично поддържани тревни площи и множество умело разположени цветни лехи. Личеше, че училището е за богати хлапета.

Спряха на малък паркинг встрани от предния двор. Освен тях на паркинга имаше само един виненочервен фургон „Таурус“ с липсваща чистачка и стар гърбав „Ягуар“, оцветен в яркозелено като британски състезателен автомобил.

Оставиха колата и излязоха в горещия утринен въздух. Слънцето висеше почти точно над главите им и всичко изглеждаше някак пусто и занемарено. През лятото всички училища придобиват този вид чак до средата на септември. Двамата тръгнаха към предния двор. Точно пред тях имаше каменен фонтан с класическа статуя на жена в ефирни одежди, държаща на рамо наклонена амфора, от която се лееше водна струя към гранитния басейн под нея. Изглеждаше, че статуята стои тук и излива вода поне от стотина години, но така и не е успяла да напълни басейна докрай. Наоколо тегнеше глуха тишина, нарушавана само от бълбукането на струята. Завиха наляво и се изкачиха по широко каменно стълбище. Валънтайн отвори едното крило на тъмната дъбова врата и двамата прекрачиха в прохладните сенки на училището.

Озоваха се в голяма приемна зала с ламперия от същата потъмняла дъбова дървесина. Под краката им лъщеше мраморен под на тъмни и светли квадрати. По свода над главите им се тъмнееха старинни дъбови греди, които се събираха по средата на свода, откъдето висеше масивен полилей от ковано желязо. Фин очакваше да види край стените на залата рицарски доспехи и кръстосани алебарди, но вместо това видя само зле осветени стъклени витрини, пълни със спортни купи и вехти фотографии в рамки. До самата врата в стената беше вградена масивна гранитна плоча. Приличаше на надгробен паметник и в известен смисъл представляваше точно това. Над мемориалната плоча имаше лаконичен надпис със златни цифри: 1916–1918 — 1941–1945. Под датите бяха изсечени десетина колони с имена. Очевидно за францисканците историята бе свършила с края на Втората световна война и те не обръщаха внимание на последвалите конфликти. Или пък просто не им оставаше свободно място, тъй че загиналите в Корея, Виетнам и Ирак възпитаници можеха да разчитат само на себе си.

Фин и Валънтайн прекосиха залата, водени от стържещия звук на стар матричен принтер и глухото тракане на пръсти по компютърна клавиатура. Отвъд вестибюла откриха тесен коридор, чезнещ в сенките наляво и надясно. До средата стените бяха покрити с дъбови панели, а нагоре се виждаше стара мазилка в цвят охра. От коридора се отделяха множество малки стаи. Само една беше отворена. Валънтайн надникна и почука лекичко по рамката на вратата. Дребна, невзрачна жена работеше на компютър, седнала в идеална секретарска стойка — краката под бюрото и главата изправена. Имаше очила, а косата й беше стегната хлабаво отзад на тила. Като чу почукването на посетителя, тя извърна глава и очите й се разшириха зад очилата.

Валънтайн се усмихна.

— Аз съм доктор Майкъл Валънтайн от Ню Йорк. Това е моята асистентка мис Райън.

— Доктор Валънтайн? — Жената сякаш се стресна още повече и заприлича на заек, изненадан от автомобилни фарове. — Доколкото знам, никой тук не е болен. Всъщност няма почти никого. Неколцина преподаватели. И директорът.

— А вие сте? — попита Валънтайн.

— Мис Мимбъл. Джеси Мимбъл. Дежурната секретарка.

— Ако не възразявате, бихме желали да се срещнем с доктор Уортън.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Става дума за откраднат нож.

— О, боже!

— Именно. Точно затова сме дошли.

Заешките очи на младата мис Мимбъл ги гледаха втренчено в очакване на нови нареждания. Тя изглеждаше като омагьосана от Валънтайн.

— Доктор Уортън — напомни й Валънтайн.

— О, да — сепна се жената.

Тя стана иззад бюрото, изтича със ситни стъпки до страничната врата, почука и влезе. Докато я гледаше как се отдалечава, Фин забеляза, че има грамаден задник и широки бедра, сякаш тялото на много по-слаба жена беше присадено върху танк „Брадли“, маскиран в пола на цветчета. След малко мис Мимбъл се върна, отвори широко вратата и отстъпи настрани.

— Доктор Уортън ще ви приеме.

Тя им направи знак да влязат и затвори вратата зад тях.

Доктор Хари Уортън беше на около петдесет и пет години, плешив, гладко избръснат и носеше малко екстравагантни очила за четене с червена рамка, които свали и пусна върху купчината документи пред себе си, когато Валънтайн и Фин Райън влязоха в кабинета. Самият кабинет беше приятен и светъл. Червените завеси на високия прозорец зад Уортън бяха дръпнати настрани, за да пропускат слънчевите лъчи. Бюрото беше от тъмен дъб, голямо и модерно. Килимът бе в тон със завесите и кожените кресла пред бюрото. На стената зад директора висеше рамка с въздушна фотография на училището. Високи библиотечни шкафове покриваха останалите стени от пода до тавана. Много академична обстановка — навярно точно така биха представили кабинета на директор на частно училище в някое архитектурно списание. Фин се усмихна. Тъкмо такъв кабинет би вдъхнал доверие на богатите родители. По нищо не приличаше на директорската канцелария в гимназията на родното й градче, обзаведена изцяло в спортен стил. Из стаята се носеше едва доловим мирис на скъп тютюн с ябълков аромат. Пепелник не се виждаше.

Уортън се изправи, насочвайки почти цялото си внимание към Фин. Тя забеляза, че носи яркочервена вратовръзка с малки хералдически гербове. Костюмът му беше тъмен, на ситно райе, а бомбетата на обувките му лъщяха досущ като темето. Той протегна ръка през бюрото и се усмихна. Усмивката изглеждаше сърдечна и напълно искрена. Фин се ръкува първа. Ръкостискането на сухата му десница бе енергично и не прекалено дълго, както правят някои хора. Сетне Уортън отново седна.

— Доктор Валънтайн, мис Райън, с какво мога да ви услужа?

— Дошли сме заради кумията.

— Ножът — кимна Уортън. — Откраднаха го преди няколко седмици.

— Да — потвърди Валънтайн.

— Мога ли да знам защо ви интересува? — попита Уортън. Оставаше си все тъй любезен, но в гласа му звучеше едва доловимо раздразнение.

— По принцип се интересувам от антики, но в момента интересът ми е насочен изцяло към начина, по който е използван въпросният нож.

— Тоест убийството.

— Да.

— Значи работите с полицията?

— Понякога оказвам на полицаите консултантски услуги.

Умело увъртане, помисли си Фин. Не точно самата истина, но не и лъжа. Беше изречено без следа от колебание — готов отговор на очакван въпрос. Както би казала майка й, Майкъл Валънтайн несъмнено бе предвидлив човек.

— Печално произшествие — каза Уортън. — Разбира се, няма никаква връзка с училището, просто убиецът е използвал това оръжие, но все пак се отразява зле на репутацията ни. Можем само да се радваме, че стана по време на лятната ваканция.

Да, подобни случки определено не привличат богаташите и знаменитостите, помисли си Фин.

— Алегзандър Кроули беше ли възпитаник на Францисканската академия?

— Не.

— Сигурен ли сте?

Любезното, унесено изражение на Уортън изведнъж стана строго.

— Категорично. Най-напред проверих списъците по молба на нюйоркската полиция. Като се има предвид възрастта на мистър Кроули, трябва да е учил тук горе-долу по мое време, тоест от 1955 до 1967 година. Ако е бил ученик, независимо дали на пансион или приходящ, щях да го познавам.

— Разбирам.

— Беше извършена кражба. Ножът е привлякъл погледа на крадеца. За жалост по-късно мистър Кроули е станал негова жертва.

— Струва ми се малко изсмукано от пръстите, не смятате ли?

— Просто странно стечение на обстоятелствата с трагичен завършек, но ви уверявам, че няма нищо повече.

— Защо изобщо ножът е бил в училището? — попита Фин.

— Тук имаме малък музей. Както са казвали някога, кабинет с редки предмети. Ножът беше подарък от един бивш възпитаник.

Валънтайн се озърна към Фин. Тя веднага схвана намека.

— Може ли да го видим? — попита любезно тя и се усмихна лъчезарно на Уортън. — Музеят, искам да кажа.

— Не виждам смисъл — отвърна директорът. — В края на краищата ножът вече не е там.

— Моля ви — настоя Фин.

Тя се изправи, при което месинговото копче на джинсите й се озова точно пред лицето на Уортън. Директорът трепна едва доловимо.

— Добре — неохотно отговори той. Стана, неволно плъзна пръсти нагоре по сакото си и закопча средното копче. Приглади вратовръзката си. — Можем да минем през училището, но ще е по-лесно да заобиколим отпред.

Директорът ги изведе в коридора, уведоми очилатата мис Мимбъл къде отиват и продължи напред през вестибюла към изхода. Без да си прави труда да разговаря с гостите, той закрачи бързо по тясната чакълеста пътека, лъкатушеща из добре поддържаната морава, сякаш ги предизвикваше да поддържат същото темпо.

Стигнаха до ниско каменно стълбище в другия край на предния двор. Изкачиха се по стъпалата и през малка остъклена врата влязоха в неголямо антре с редици бронзови закачалки по стените отляво и отдясно. Намираха се точно на ъгъла между две крила на голямата сграда и оттук тръгваха в противоположни посоки два тесни коридора. Без да каже нито дума, Уортън зави надясно. Отляво една отворена врата водеше към учебна лаборатория. На съседната врата висеше изящна дървена табелка с надпис: „Фотографски кабинет“. Уортън се обърна и спря пред следващата врата отляво. Бръкна в джоба на панталона си, извади голяма връзка ключове и пъхна един от тях в ключалката.

— Нима заключвате вратата на музея? — попита Валънтайн.

— Вече да — отговори мрачно Уортън.

Той завъртя ключа и вратата се отвори. Щракна електрическия ключ на стената и няколкото луминесцентни лампи по тавана оживяха с пращене.

Музеят беше малък, не по-голям от обикновен хол. По стените висяха картини и карти, под тях имаше няколко стъклени витрини. Помещението изглеждаше някак старомодно, като историческите снимки, които Фин бе разглеждала в Смитсъновия музей. Витрините съдържаха какво ли не — от колекция птичи яйца върху мънички гнезда от пожълтял памук до стар стереоскоп, олимпийски златен медал по бягане от 1924 година и нечий почетен медал от Конгреса за подвизи през Втората световна война.

Високо на стената над една от витрините бяха закачени два кремъчни мускета от войната през 1812 година, а в самата витрина имаше експонати от Гражданската война, включително стар флотски револвер „Колт“. До револвера като жесток нагледен пример лежеше бронзов бинокъл с разбита дясна леща и изкривен, разкъсан окуляр. Фин направи гримаса. Този експонат придаваше съвсем нов смисъл на командата: „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им“.

Далече отдясно, почти незабележима, висеше прашна любителска картина, изобразяваща маймунка. По всяка вероятност не бе виждала парцал или четка от години насам. Под нея имаше остъклена дървена витрина. Триъгълна част от стъклото липсваше, явно изрязана със стъкларски инструмент и издърпана с бучка маджун. Отрязаното парче стъкло още стоеше подпряно отстрани и по цялата витрина беше поръсен полицейски прах за снемане на отпечатъци. Когато надникна през отвора, Фин видя, че кривият нож е лежал върху избелялото зелено сукно, покриващо дъното на витрината, оставяйки малко по-тъмен отпечатък. Малка картичка с напечатан текст поясняваше: „Мавритански ритуален кинжал. Дарение от полк. Джордж Гати“.

— Кой е Джордж Гати? — попита Фин.

— Според архивите е учил тук през трийсетте години. След това постъпил в Уест Пойнт.

— Чудно откъде ли му е попаднал испански кинжал — промърмори Валънтайн.

— Вероятно през войната. В Испанско Мароко, Казабланка или някъде там.

— Добре познавате историята на двайсети век — отбеляза Валънтайн.

— Освен директор, аз съм и преподавател по история. Преподавам на шести курс.

— Шести курс? — повтори изненадано Фин.

— Има предвид дванайсети клас — обясни Валънтайн.

— Знаете ли нещо повече за този Гати?

— Не. Само, че е учил тук през трийсетте и постъпил в Уест Пойнт. Това е цялата информация за него, която успях да предложа на полицаите.

— Не знаете ли къде можем да го намерим?

— Издирването на бивши възпитаници не е моя задача, мистър Валънтайн. С това се занимава Дружеството на възпитаниците.

— Доктор Валънтайн.

— Наричайте се както желаете.

Уортън рязко се обърна и излезе от музея.

— Избухлив човек — подхвърли Валънтайн.

— Не ще и дума — кимна Фин. — Смяташ ли, че ще можем да издирим тоя полковник Гати?

— С подобна фамилия едва ли ще е много трудно.

Валънтайн хвърли още един поглед към малката картина над витрината, сетне последва Уортън в коридора. Директорът чакаше до вратата. Щом Фин и Валънтайн излязоха от музея, той затвори вратата и я заключи.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита директорът.

— Не — поклати глава Валънтайн. — Мисля, че видях достатъчно.

Уортън го изгледа втренчено.

— В такъв случай може би ще разрешите да се сбогувам.

Валънтайн кимна.

— Благодарим за съдействието.

— Моля — отвърна Уортън.

Той се завъртя и пое обратно към страничния вход. Докато Валънтайн и Фин тръгнат след него, директорът вече бе изчезнал и само стъпките му кънтяха в сенките. Отиваше към кабинета си по коридорите през училището.

Двамата излязоха през малката врата и отново се озоваха на горещия слънчев двор.

— Е, как ти се стори? — подметна Валънтайн, докато вървяха към паркинга.

— Това проверка ли е? — попита Фин.

— Ако желаеш.

— Откъде да започна?

— От началото, разбира се.

— В кабинета му миришеше на тютюн за лула, но лула не видях.

— Да, и аз забелязах това.

— Той… той се погрижи да не минем през училището. Може би не е искал да видим някого… например човека, който пуши лула.

— Нещо друго?

— Мисля, че лъжеше за Кроули. Обзалагам се, ако проверим, ще открием, че Кроули е учил тук.

— Продължавай.

— Мисля, че лъжеше и за онзи полковник Гати. Сто на сто знае повече, отколкото казва.

— Според теб защо му е да ни лъже?

— Не знам. Вероятно си има причини да го укрива.

— Нещо друго?

— Всъщност не. Само дето забелязах учудващия ти интерес към онази картина в музея. Приличаше на лошо копие на Пикасо.

— Картината е на Хуан Гри.

— Кубиста?

Гри, испанец като Пикасо и негов съсед в Париж, беше един от най-ранните представители на кубизма заедно с Жорж Брак. Фин бе изучавала бегло творчеството му във втори курс. Ако Валънтайн не грешеше, картината струваше много пари.

— Ако картината е автентична, става дума за неподписано платно от 1927 година. Не би трябвало да е тук.

— Защо не? — каза Фин. — Може да е дарение на поредния щедър възпитаник.

— Едва ли — отвърна Валънтайн. — През 1941 година нацистите са я откраднали от парижката галерия „Вилденщайн“ и повече никой не я е виждал.

— Как се е озовала тук?

— Там е цялата загадка, нали?

Стигнаха до колата си. Таурусът още стоеше на място. Ягуарът бе изчезнал.

— Можем да предположим, че таурусът е на мис Мимбъл.

— Мислех, че ягуарът е на Уортън.

— И аз предполагах така, докато не видях въздушната снимка зад бюрото му. На нея се вижда голяма къща точно зад главната сграда. Резиденцията на директора.

— Тогава чий е ягуарът?

— На човека, който е пушил лула в кабинета на Уортън точно преди да пристигнем.

— По дяволите — промърмори Фин. — Трябваше да запишем номера.

— Номерът беше нюйоркски, от онези, които са резервирани за ветерани от Втората световна война. 1LGS2699.

Кой знае защо, Фин не се изненада, че Валънтайн е запомнил номера.

— Полковник Гати?

— Вероятно. Лесно ще разберем. — Валънтайн й подхвърли ключовете. — Ти ще караш.

Фин отключи колата и седна зад волана. Валънтайн се настани до нея. Посегна надолу, измъкна лаптопа си изпод седалката и го включи в празното гнездо за запалка. Стартира компютъра, включи безжичния модем и без усилие влезе в базата данни на нюйоркската пътна полиция. Фин подкара по дългата алея, после зави по пътя към магистралата. След няколко минути Валънтайн откри каквото търсеше.

— Гати е бил. Живее до Природонаучния музей.

— Не ти трябваше много време.

— Каквото могат афганистанските терористи, аз го правя още по-добре.

Той се усмихна. Натисна един бутон на лаптопа и го затвори. Продължиха към Ню Йорк.