Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (52)

51.

Тя седеше на стъпалата пред елегантната стара къща на площад „Сейнт Люк“ и гледаше през шумолящите дървета към парка. Децата продължаваха да подскачат в падащия здрач. Навсякъде разцъфваха светлините на нощния град. Чуваше как в приемната Валънтайн звъни по телефона на всички журналисти, за които се сеща. Полицията беше на път, ФБР също. Валънтайн бе позвънил и на Бари Корницър, който се зае да разпространи историята по цялата световна мрежа. Разгласяването щеше да ги опази, поне засега.

Предстоящите часове и дни щяха да бъдат кошмарни, но поне с убийствата беше свършено и натрупаният страх малко по малко почваше да се разсейва. Тепърва щеше да търси начин да се свърже с майка си и да й разкаже поне част от събитията, може би дори да спомене нещичко за Майкъл Валънтайн и графиката от бележника на Микеланджело. Но не веднага. В момента искаше само едно — да си почине. Тя се вслуша в песничката на невидимите деца:

„Матея и Марко, Йоан и Лука,

имаше ги някога, няма ги сега.

Юда и Андрей, гътнаха се двама,

а след туй и Павел без глава остана.“

Накрая тя отпусна глава върху скръстените си ръце. В далечината виеха първите сирени. Вече всичко бе свършило, но тя знаеше, че мъките й едва сега започват. През отворената врата зад нея долиташе приглушеният глас на Валънтайн. В парка зад дърветата детските гласове бавно чезнеха като кошмарен сън.

„Тома бе Неверни,

Симон глупав беше,

Андрей се зачерни,

Юда пък крадеше.“

Фин се усмихна, затвори очи и си позволи да задреме. Поне за минутка.