Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (23)

22.

За разлика от претъпканите по-долни етажи, на върха на „Екс Либрис“ цареше безупречен ред. След като се завърнаха от посещението при Гати, Валънтайн повика големия товарен асансьор и двамата мълчаливо поеха нагоре. Фин се озова сред петстотин квадратни метра жилищна площ, излязла сякаш от филм на Фелини. Просторните зали се редуваха една след друга. Стените на първата бяха покрити с тапети, имитиращи тухлена зидария, а по средата имаше маса с плот от грамаден къс черен мрамор. Оттам минаха в широк коридор с тъмнозелени стени, украсени със скулптури на Джон Кълик и кръгли китайски килимчета по лъскавите черни плочи на пода. В третата зала, очевидно изпълняваща ролята на хол, също имаше китайски килимчета и огромна сюрреалистична картина на Сидни Голдман с голи жени и монахини, заемаща почти цялата отсрещна стена. Фин седна на един от трите дивана в стаята и се озърна. Валънтайн изчезна зад ъгъла и след няколко минути се върна с поднос, върху който имаше два грамадни геврека с пълнеж и две бутилки бира.

— „Блац“? — изненада се Фин, като видя марката.

— От Уисконсин. — Валънтайн се усмихна. — Навремето учих в Медисън и бирата ми допадна.

— Баща ми е преподавал в Уисконсин — каза Фин, отпивайки глътка бира. Отхапа от геврека и започна да дъвче, докато Валънтайн се настаняваше срещу нея.

— Точно така — кимна той. Отпи от бутилката, без да посяга към геврека. — Там се запознахме.

— Как стана?

— Той ми преподаваше антропология.

— Кога беше това?

— Към края на шейсетте и началото на седемдесетте.

— Трябва да е бил млад.

— Аз също. — Валънтайн се разсмя. — Дори малко по-млад.

Фин отново отхапа от геврека и отпи глътка бира. Огледа мебелите и картината, замисли се за цената на нюйоркския терен, над който седеше, и след това се замисли за Валънтайн. Чувстваше се толкова изморена. Виеше й се свят.

— Не сте купили това място с печалбите от продажбата на стари книги, мистър Валънтайн.

— Майкъл — поправи я той. — А в твърдението ви звучи пасивна агресия, мис Райън.

— Не си падам по евтината психоанализа. Ти не се занимаваш само с проучвания и продажби на книги.

— Да.

— Всъщност си нещо като ченге, нали?

— Ченге?

— По-точно шпионин.

— Всъщност не.

— А баща ми какъв беше?

— Професор по антропология.

— Когато почина, докараха тялото му в Кълъмбъс за погребение.

— И какво?

— Ковчегът беше запечатан. Тогава това не ми направи впечатление. Само ме беше яд, че вече никога няма да видя лицето му.

Валънтайн премълча.

— Но по-късно, много по-късно взех да си мисля какви места е посещавал. Все политически нестабилни райони, все опасни държави. И тогава се зачудих защо му е запечатан ковчег на човек, умрял от безобиден сърдечен удар.

Валънтайн сви рамене.

— Той почина в джунглата. Може би е минало доста време, докато докарат останките му в цивилизования свят.

— Или е бил без нокти на пръстите, или са го инквизирали, или в ковчега изобщо не е лежало тялото на баща ми.

— Искаш да кажеш, че според теб баща ти е бил шпионин?

— Аз съм от Кълъмбъс, Охайо. Учителите казваха, че имам праволинейно мислене. Все по най-кратката линия, нали разбираш — подреждам фактите като домино и гледам къде ще ме изведат. А ето какво излиза: получавам твоя номер от майка си, ти определено не си кротък антиквар, бил си студент на баща ми… и вероятно не само студент. Бъркам ли в анализа? Убиват моя приятел, нападат ме, забиват кинжал в гърлото на бившия ми началник, а на теб не ти мигва окото… Майкъл.

— Говориш досущ като него.

— Като кого?

— Като баща си. Той изброяваше фактите на пръсти точно по същия начин.

Валънтайн се усмихна. Фин сведе очи и видя, че наистина е броила на пръсти. Изчерви се и сякаш видя как баща й седи зад кухненската маса, обяснява нещо и разгъва пръст след пръст. Когато не му останеха пръсти, лекцията обикновено приключваше.

Тя затвори очи. Изведнъж се почувства изтощена. Искаше й се само едно — да намери легло и да се просне в него поне за месец. Колко време бе минало? Двайсет и четири часа? Трийсет и шест? Нещо такова. Като гръм от ясно небе. Като да караш колата си най-спокойно и изведнъж да се забиеш в крайпътен стълб. В нормалния живот не ставаха такива неща, или поне не би трябвало да стават. Досега тя вършеше всичко както е редно, изкарваше добри оценки, миеше си зъбите отляво надясно и от долу нагоре, оцветяваше картинките, без да излиза от очертанията, и тъй нататък. Не би трябвало да я сполетят подобни събития.

Тя отвори очи.

— Стига си ме будалкал, Майкъл. Вече не ми се играе на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Говорим за моя живот, а може би и за моята смърт. Искам истината. И искам да знам кой си, по дяволите.

— Отговорът може да не ти допадне.

— Опитай.

— Знаеш ли нещо за дядо си… по бащина линия?

— Какво общо има това?

— Много общо.

— Бил е бизнесмен. Баща ми не говореше много за него. Ирландец, естествено. — Тя въздъхна. — Всичко това е древна история.

— Древната история ни показва кои сме и откъде идваме. Нали знаеш старата поговорка: тези, които забравят историята…

— … са обречени да я повтарят.

— Много хора знаят цитата, но знаеш ли кой го е казал?

— Не.

— Един испански философ на име Хорхе Сантаяна. Роден в средата на деветнайсети век и починал през 1952 година. Дядо ти се е срещал с него.

— Винаги ли го усукваш толкова?

— Дядо ти бил роден в Ирландия, но фамилията му не е Райън, а Флин, Патрик Флин. Много подходящо име, тъй като Флин произхожда от галското О’Флион, което означава червенокос.

— Мили боже! — изстена Фин. — Искаш да кажеш, че името ми всъщност е Фин Флин?

— Той официално променил фамилията си, когато му се наложило набързо да напусне Корк. Бил участник във Великденското въстание през 1916 година и трябвало да напусне страната. Заминал за Канада и наистина се заел с бизнес — контрабанда на алкохол. Забогатял, като карал от Уиндзор по Детройт Ривър шлепове, пълни с пиячка.

— Всичко това е много интересно, но накъде води?

— Когато се прехвърлил на американския бряг, срещнал моя дядо Микеланджело Валентини. Той също бил със сменено име. Наричал се Мики Валънтайн, но всички му викали Мики Купите. Известно време се радвал на широка популярност, също като дядо ти. След отмяната на Сухия режим Патрик Райън се оттеглил в Охайо. Мики Купите беше застрелян по време на гангстерските войни в Ню Йорк през седемдесетте години. След това начело излязоха Готи и неговите изроди.

— Добре, значи и двамата имаме криминален произход… ако говориш истината, в което почвам да се съмнявам. Накъде биеш?

— Натам, че и двамата ни дядовци не искали децата им да станат престъпници; те самите нямали друг избор, бедността ги тласкала към престъпления, но техните деца щели да бъдат образовани и свободни. Както знаеш, синовете им получили образование в Йейл. През войната моят баща работел в Главната военна прокуратура, а твоят — във военното разузнаване.

— Не знаех — каза Фин. — Но все още не виждам какво общо има това с убийството на Кроули и моя приятел Питър.

— Започвам да си мисля, че има много общо. Поне по косвена линия.

— Хайде, приключвай.

— След войната моят баща станал сътрудник на ЦРУ, а твоят отишъл да преподава антропология, което през петдесетте и шейсетте години означавало, че често пътувал, предимно в Югоизточна Азия и Централна Америка. Дори на външен вид бил както трябва: очила с рогова рамка, гола глава, рижа брада, широка усмивка, сако от туид с кожени кръпки на лактите… даже пушел лула. Никой не му обръщал внимание. Пишел статии за племето хмонг и планинските племена във Виетнам и Камбоджа още по времето, когато повечето хора не можели да открият на картата тия страни. Съвършено точно предсказал кубинската революция и посочил Фидел Кастро като потенциален проблем няколко години преди идването му на власт.

— Искаш да кажеш, че е бил шпионин?

— Не. Не официално, но моят баща го привлякъл като външен сътрудник — един от най-добрите в занаята. А твоят баща привлече мен. Той беше информационен специалист в индивидуален мащаб; аз се насочих към историята… и други области.

— Престъпността например?

— Имах връзки; дядо ми все още беше жив. Баща ми от години бе прекъснал всякакви връзки с него; също както твоят баща се отчуждил от дядо ти, но аз държах да опозная корените си. Добър или лош, Майк Купите бе моя плът и кръв.

— А чрез него стигна до убийствата и крадените произведения на изкуството.

— Кражбите на художествени творби ми осигуряват залъка през последните двайсет години. Откривам краденото, установявам произхода му. Работя за частни лица, застрахователни компании, музеи. С две думи, за всеки, комуто потрябвам.

— Включително и крадци, чиято плячка продаваш.

— Понякога се налага, за да не пострада изкуството.

— Ars Gratia Artis. — Фин се изсмя печално. — Изкуство заради изкуството. Плюс солидно възнаграждение. — Тя отново тръсна глава. — Доста се отдалечихме от темата за баща ми.

— Не сме се отдалечили чак толкова. Нито от него, нито от майка ти.

— Мама?! Та тя е една кротка стара жена.

— Не се заблуждавай. Тя беше замесена точно колкото баща ти.

— В какво точно?

— Баща ти загина не защото се опитваше да свали смахнат диктатор в някоя бананова република. Убиха го, защото откри, че въпросният смахнат диктатор на име Хосе Монт избива селяните като мухи и разграбва археологически находища из цяла Централна Гватемала. Непосредственият убиец беше шефът на един от наказателните отряди на Монт — „Бялата ръка“. Казваше се Хулио Роберто Алпирес. Всяка година печелеха по сто милиона долара от крадени археологически ценности. Баща ти им се изпречи на пътя и което е още по-лошо, вдигна шум.

— Какво стана с Алпирес? — попита Фин с изтънял глас. Лицето й беше още по-бледо от обикновено.

— Умря — каза Валънтайн.

— Как?

— Аз го убих — обясни Валънтайн с безизразен глас. — Той имаше апартамент в Четвърта зона на Гватемала Сити, зад старата църква „Сан Августин“ на булевард „Куатро Сур“. — Валънтайн отпи от бирената бутилка пред себе си. — Отидох в апартамента му и го заварих сам, надрусан до козирката с кокаин. Отгоре на всичко беше изпил цяло шише дванайсетгодишно малцово уиски. Омотах с лепенка ръцете и краката му, после го събудих със запалена цигара и си поговорихме. Накрая му сложих примка от съвсем тънка струна за пиано, дръпнах с всичка сила и го обезглавих. Оттогава кражбите на археологически находки престанаха. Баща ти беше мой учител, наставник и приятел, а в рода ми винаги са държали на отмъщението. — Валънтайн допи бирата и стана. — Късно е. Отивам да си легна. Опитай се да поспиш. Стаята ти е в дъното на коридора.

Той се усмихна за миг, обърна се и излезе от стаята.