Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (35)

34.

Апартаментът на Ерик Ташен на Пето авеню се намираше на най-горния етаж на сграда от четирийсетте години, точно срещу Сентръл Парк, и предлагаше великолепен изглед към зелените морави на парка. Доколкото можеше да прецени Валънтайн, самият апартамент беше сравнително скромен — пет или шест стаи, една спалня и кабинет, но мястото, изгледът и картините по стените го правеха едва ли не безценен. В коридора висеше портрет на Джон Уейн от Анди Уорхол, картина на Рой Лихтенщайн заемаше почти цяла стена в хола, а срещу нея бе закачено платно на Джулиан Шнабел, облепено с парчета натрошен порцелан. Нямаше никакви признаци за семейното положение на домакина, не се долавяше следа от женско докосване, впрочем нищо не говореше и за мъжко присъствие. Можеше да се предположи, че Ташен живее сам.

Самият Ташен беше строен, елегантно облечен с бяла копринена риза, шити по поръчка джинси и скъпи мокасини на бос крак. Не носеше никакви украшения, освен обикновен стоманен часовник на китката. Изглеждаше около петдесетгодишен, с тъмна коса, леко прошарена на слепоочията. По гладко избръснатото му лице не се виждаше нито една бръчка. Когато посрещна Валънтайн на прага, носеше очила за четене с червена рамка и държеше в ръка вестник „Ню Йорк Таймс“. Той въведе посетителя в хола, настани го на старичък кожен диван и седна в креслото от другата страна на стъклената масичка за кафе.

— Колекционирате творби от шейсетте и седемдесетте години — каза Валънтайн, гледайки към грамадното платно на Лихтенщайн зад гърба му. Картината изобразяваше диван и кресло, почти като тези, на които седяха. Малка колекционерска шега.

Ташен сви рамене, после се изкашля и почна да декламира:

— Захвърли тя плетка, чекръка заряза, три крачки направи през стаята празна, но щом върху шлема перото видя, към Камелот взора обърна си тя. От вятъра плетката литна навън, след туй огледало строши се със звън. „Поличба!“, провикна се лейди Шалот. — Той се усмихна. — Когато почти десет години живееш с Уилям Холман Хънт, Бърн-Джоунс и прочее, готов си да закачиш по стените всичко друго, но не и тях.

— Още ли работите като уредник?

— Още? — повтори Ташен. — Да не би да намеквате за „Паркър-Хейл“?

— Питър ли ви се обади?

— Иначе нямаше да ви приема. Отдавна работя с галерия „Нюман“. Той ми каза, че се интересувате от крадено изкуство; по-точно заграбено през войната.

— Не съвсем.

— А какво?

— Интересува ме Джордж Гати.

— Все същото. Гати купува и продава крадени картини, всички го знаят.

— Има ли връзка с „Паркър-Хейл“ и ако да, каква точно?

— Санди купуваше и продаваше на Гати.

— Под „Санди“ имате предвид Алегзандър Кроули?

— Да.

— Били сте колеги.

— Да, работихме там по едно и също време.

— Доколкото разбирам, гласили са ви за поста на Корнуол, но Кроули ви е надхитрил.

— Лично аз не бих го нарекъл хитрост, а най-обикновена подлост и клевета.

— И вие подадохте оставка.

— Класически случай на оставка преди дисциплинарното уволнение.

— На какво основание?

— Никакво. Скалъпени обвинения. Според Санди отношенията ми с Джеймс Корнуол били… нечистоплътни.

— Значи е оклеветил и Корнуол?

— Има такова нещо. Мнозина знаеха, че Джеймс е гей, но не даваха пет пари за това. От друга страна, една сексуална връзка с директора се смяташе за твърде деликатна с оглед доброто име на музея.

— Такива ли бяха аргументите на Кроули?

— Поне така се изказа пред управителния съвет.

— Беше ли вярно?

— Има ли значение?

— Не за мен, но както казват адвокатите, въпросът опира до мотива.

— Чий мотив?

— На онзи, който го е убил. — Валънтайн помълча. — Предполагам, че полицията ви е включила в списъка на заподозрените.

— Естествено — усмихна се Ташен. Стана и пристъпи към ъгъла, където имаше черно лакирано барче в стил ар деко. — Да ви предложа ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна Валънтайн.

Ташен си наля уиски с лед и се върна в креслото. Пиеше бавно и мълчаливо, зареял поглед към парка отвъд големия прозорец. Челюстта му се беше стегнала, а Валънтайн забеляза и следи от напрежение около очите. В този човек имаше много потиснат гняв.

— Имам алиби — каза Ташен и се усмихна измъчено. — Бях в Прага на покупки.

— На покупки?

— Оказвам частни консултантски услуги на колекционери, корпорации, фондации и тъй нататък. В момента има голям интерес към чешкото и източноевропейското авангардно изкуство от периода между двете войни. Алоис Билек, Карел Тиге, рисунките на Йозеф Чапек — впрочем, той е измислил думата „робот“ — и други художници. Подходящи за колекция, без да са убийствено скъпи.

— Доста далече е от Бърн-Джоунс и лейди Шалот.

— Хората се променят, вкусовете също.

— И обстоятелствата.

— Питър Нюман ми каза кой сте, мистър Валънтайн… или може би трябва да ви наричам доктор Валънтайн. Доколкото чух, имате повече от една докторска титла. Знаете, че изкуството по стените ми не е по джоба на всекиго, както и този апартамент. Не ми трябваше директорското място в „Паркър-Хейл“, но го желаех и го заслужавах. Да се родиш богат не означава, че не те бива за академична дейност. — Ташен се навъси. — Не съм дилетант парашутист.

— Не съм го намеквал.

— Тогава какво намеквате?

— Нищо. Но бих искал да знам откъде идваше явната неприязън на Кроули към вас.

— Не беше на лична основа. Причините бяха съвсем други. Санди участваше в кръг. Корнуол знаеше това и за нищо на света не би го допуснал до директорското кресло.

— Това все още не обяснява защо се е нахвърлил срещу вас с такава злоба.

— Санди печелеше големи пари при преоценка на отделни творби от постоянната колекция, като подшушваше на колекционерите кога е моментът. Мръсни игри. Много галерии ги въртят, но обикновено са по-дискретни. Аз имах доказателства за машинациите на Санди. Като ме дискредитира, той предварително опроверга всичко, което бих казал против него.

— Доколкото разбирам, Корнуол е назначил Кроули още преди да напуснете галерията. Защо?

Ташен сви рамене.

— Защото Санди го шантажираше.

— Виждате ми се ужасно самоуверен.

— Така е. Джеймс ми каза. Показа ми писмо, в което Санди изрично обясняваше как стоят нещата. Не му оставяше никакъв избор.

— Според вас кой е убил Кроули?

— Нямам представа. Знам само, че дружеше с не твърде почтени личности.

— По-конкретно?

— Например Дейтън Трост от галерията „Хофман“. И Марк Тагарт от фондацията „Грейндж“. Вие вече споменахте Джордж Гати. Между другото, Корнуол го ненавиждаше от дън душа.

— Защо?

— Не съм съвсем сигурен, ако изключим факта, че генералът е отвратително същество без капка морал. Мисля, че имаше нещо, свързано с войната.

— Гати е работил за G-2 в Швейцария. Разузнавателна дейност.

— Джеймс Корнуол също. Не в Швейцария, но е бил в секция „Паметници, живопис и архиви“ към военното разузнаване. Службата за разкриване на кражби на художествени творби.

— Заплетена мрежа — каза Валънтайн. — Но това все още не обяснява защо Корнуол е назначил Кроули за свой наследник. Вие казахте, че сте видели писмо.

— Точно така.

— Какво пишеше в него?

— Пишеше, че Санди знае за участието на Джеймс в някакъв таен клуб и ако не бъде назначен за директор, ще се види принуден да го оповести пред пресата.

— И вие предположихте, че това е свързано със сексуалните наклонности на Корнуол?

— Така изглеждаше. Какво друго може да е?

— Корнуол не ви ли каза?

— Не. А и аз не го попитах.

— Този клуб имаше ли си име?

— Да. Дружество „Кардус“.

Валънтайн се навъси.

— На латински това означава „магарешки трън“.

— Знам — каза Ташен. — Странно име за клуб на хомосексуалисти. Подхожда по-скоро за название на студентско братство.

— Той каза ли ви нещо за групата?

Ташен поклати глава.

— Нито дума.

Някъде в дъното на апартамента тихо забръмча телефон. Ташен отпи една последна мъничка глътка уиски, остави чашата на масичката и стана. Без да бърза, напусна стаята и изчезна. Звъненето спря и Валънтайн смътно чу приглушения глас на консултанта.

Изправи се и отиде да разгледа картината на Шнабел. Тя изобразяваше неясен силует на етиопец и човешки череп отстрани на фона на планина. Долната част на картината беше облепена с парчета от порцеланови съдове. Никога не бе харесвал творчеството на Шнабел и тази картина също не го впечатли. Счупените чинии винаги му напомняха за Зорба Гърка. От друга страна, художникът се бе прочул тъкмо заради тия идиотски късове порцелан. Простотията като изкуство.

Ташен влезе отново и той се обърна.

— Беше Питър Нюман.

— Да?

— Той знаеше, че идвате при мен. Смята, че трябва да ви съобщи. Току-що го е чул по новините.

— Какво?

Ташен въздъхна дълбоко.

— Джордж Гати. Бил е убит. Някой го е наръгал с нацистки церемониален меч.