Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

6.

Мъжът изглеждаше на около шейсет и пет години. Беше нисичък, някъде около метър и седемдесет, и в сравнително добра форма. Имаше прошарена къдрава коса, силно олисяла отпред, тъй че челото му изглеждаше неестествено голямо, а очите зад очилата с кръгли метални рамки бяха много тъмнокафяви, почти черни. Беше облечен в чудесно скроен тъмен раиран костюм с жилетка, вероятно ушит в солидна фирма от рода на „Брукс Брадърс“, усърдно колосана простичка бяла риза без фирмен знак и вратовръзка от „Търнбул енд Асър“ на тънки тъмносини черти. Обувките бяха мокасини „Бали“. На дясната му китка лъщеше златен часовник „Булгари“ — малко претруфен, но в тон с пръстена от „Йейл“ върху показалеца на лявата му ръка. Не носеше брачна халка. Наоколо му лъхаше лек аромат на „Лагерфелд“.

Някой беше забил в гърлото на човека дълъг и крив марокански нож, наричан кумия. Острието бе минало през мекото небце и навлязло в мозъка, а дръжката стърчеше между устните като някакъв грозен сребристочерен език и широкият ефес от ковано желязо държеше главата леко надигната над старинното бюро с плот от кожа и зелено сукно. Кръв почти нямаше; лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд получаваше заплата тъкмо за да забелязва подобни детайли.

Според табелката на вратата на кабинета мъжът с кинжала в устата се казваше Алегзандър Кроули, директор на музея „Паркър-Хейл“, разположен на ъгъла на Шейсет и шеста улица и Пето авеню, почти точно срещу зоологическата градина в Сентръл Парк. Дилейни се озърна през високите прозорци в отсрещния край на кабинета. Старомодните завеси от зелено кадифе бяха дръпнати и завързани с кадифени шнурове в същия цвят. Някой павиан в зоопарка можеше и да е видял нещо, но Дилейни не разчиташе на това. Никога не бе имал подобен късмет. Всъщност никога не бе посещавал зоологическата градина и изобщо не знаеше дали там има павиани.

В стаята имаше още четирима: Сингх от съдебната медицина, криминалистът Дон Пъткинс, фотографът Янс и сержант Уилям Бойд — шишкавият и зле облечен партньор на Дилейни. Били гледаше устата на мъртвеца, докато Сингх леко извърташе шията, за да провери вкочаняването. Долу на коктейла в приемната зала деветстотин елегантно облечени заподозрени пиеха мартини и се чудеха защо още се бавят ордьоврите. Все големи клечки начело с кмета и губернатора. Дилейни въздъхна. Работата щеше да се разсмърди.

— Какво ще ми кажеш, Сингх?

Съдебният лекар вдигна глава и сви рамене.

— Мъртъв от около час, може би малко повече. Все още няма вкочаняване. Вероятно е удушен с парче найлоново въже. Досега открих няколко влакна. В общи линии някой е минал изотзад и му е метнал примката.

— Някакви предположения за кинжала?

— Не е пакистански или индийски, това поне знам със сигурност. Твърде е дълъг; вероятно берберски, арабски или нещо от сорта, ако се съди по изработката.

— Удушен, казваш — обади се Били, продължавайки да гледа кинжала. — Не е ли заклан?

— Може би става дума за някакъв ритуал. При забиването на острието жертвата вече е била мъртва.

— Или пък го е сторил някой смахнат — добави Дилейни.

— Не е по моята част. — Индиецът отново сви рамене. — Кой знае, може просто да не е обичал живописта.

Клетъчният телефон на Дилейни замига и подаде сигнал с мелодия от филма „Семейство Симпсън“. Дъщеря му го бе програмирала на шега и сега при всяко обаждане му се привиждаше как Барт Симпсън лети със скейтборд из Спрингфийлд. Той отвори телефона, изслуша съобщението, изсумтя веднъж-дваж и го прибра. После се озърна към Били.

— Ако обичаш, иди да провериш дали тук имат стажантка с фамилия Райън. Малкото име е Фин.