Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (49)

48.

Прекрачиха в тъмната сграда. Пред тях отдясно беше таблото на алармата. Върху него гневно пулсираше червена светлинка. Валънтайн пристъпи напред и набра поредица от цифри. Червената лампичка изгасна и светна зелена.

— Дотук беше лесно — прошепна Фин.

— Това не ти е някакъв филм със свръхмодерни технологии — отвърна Валънтайн. — С времето хората стават небрежни и почват да пренебрегват дори най-основните изисквания. — Той сви рамене. — Освен това на кого би му хрумнало да се вмъква в подобна сграда? Всички смятат, че тук има само купища документи.

— Може да е точно така — каза Фин. — Може би грешим.

— Ти каза, че дежурният със скъпия костюм носел пистолет.

— Сигурна съм.

— Значи не грешим. Никой не пази документи с въоръжена охрана.

Валънтайн спря за момент да огледа картината зад бюрото.

— Виж, за това наистина трябва охрана.

Бързо прекосиха приемната и продължиха по коридора към централната част на сградата. Фин остави чантата върху едно от бюрата и дръпна ципа. Валънтайн извади отвътре масивен фенер, включи го и плъзна лъча из стаята. Всичко беше както на видеозаписа: голямо правоъгълно помещение без прозорци, със стълбище покрай дясната стена. Три бюра и няколко шкафа. Вратата в дъното водеше към малка заседателна зала с дълга маса и шест стола около нея. Над старинната камина отляво висеше картина. Беше твърде тъмно, за да я разгледа добре; някакъв неясен пейзаж. Още една врата водеше към задната част на сградата. Оказа се заключена. Фин пристъпи напред с ключовете и ги изпробва един по един, докато откри подходящия. Завъртя го и вратата се отвори. Двамата минаха през нея.

— Това вече е интересно — прошепна Валънтайн.

Стаята беше съвършено празна. Прозорецът на отсрещната стена беше зазидан, а някогашната врата бе заменена с плъзгащ се механизъм, каквито обикновено използват в гаражите. Вместо под от черешово дърво, както в другите стаи, тук имаше широки дъбови дъски, почернели от старост. Оригиналният под.

— Товарна рампа — каза Валънтайн. — На схемите в старите застрахователни архиви се вижда задно дворче с изход към Варик стрийт. Вратата сигурно води натам.

— Не виждам за какво им е, щом нямат нищо за товарене — каза Фин.

— Виж. — Валънтайн посочи с пръст квадратно очертание в центъра на пода. Той плъзна лъча по стените. До механизма на тежката задна врата имаше голям бутон, почти като онзи за повикване на асансьора в „Екс Либрис“. — Натисни го.

Фин прекоси помещението и удари бутона с длан. Раздаде се бръмчене и част от пода с размери два на два метра бавно плъзна нагоре. Появи се метална клетка, която постепенно растеше, докато накрая се разтърси и спря.

— Какво е това, по дяволите? — попита Фин.

Валънтайн насочи лъча на фенера към отворената клетка.

В горния край имаше метална плочка с щампован надпис: „Братя Отис, Йонкърс, щат Ню Йорк, 1867“.

— Не успях да открия нищо за първоначалните собственици на сградата, но сигурно са държали кръчма или малък хотел. Това трябва да е товарният асансьор, с който са изнасяли бъчви и храна от подземния склад. — Валънтайн прекрачи в клетката и завъртя лъча. На една от страничните колони забеляза бутон. — Вижда ми се безопасно.

Фин гледаше с ужас.

— Искаш да слезем с това нещо?

— Не виждам друг начин.

Той й махна с ръка. Фин колебливо прекрачи върху стария стоманен под на клетката и Валънтайн натисна бутона. Клетката тромаво пое надолу. Когато спря, отвсякъде ги обгърна мрак. Излязоха от асансьора и Валънтайн зашари с лъча наоколо. Намираха се в съвсем съвременно на вид подземно помещение с бетонни стени, пълно с кутии и сандъци. Валънтайн откри електрически ключ и го щракна. Над главите им с пращене грейнаха луминесцентни лампи.

Подземието беше с размерите на цялата къща — дълга тясна зала, обзаведена с най-модерно оборудване за опаковки. Имаше малък склад за дъски, триони, работни маси, метални ленти за стягане на сандъците и дори машина за правене на пълнеж от стиропор. Впечатляващо. На едната стена бръмчеше климатик, въздухът в залата беше прохладен и сух. До товарния асансьор бяха подредени няколко неголеми сандъци с етикети и баркодове. Всички бяха адресирани за клонове на галерията „Хофман“ по целия свят и всички имаха прикрепен отстрани найлонов плик с вече попълнени митнически документи. В ъгъла на стаята имаше метално бюро с компютър и принтер за етикети. Валънтайн извади ножче от чантата си и сряза един от пликовете.

— Формуляр 4457, декларация само за стоки. Едно от най-големите предимства в търговията с произведения на изкуството — не се облагат с мито. Пренасяш милиони през границите, без някой да те погледне накриво.

Валънтайн взе лост от най-близката работна маса и се зае да отваря един от малките сандъци. Капакът най-сетне падна и той внимателно извади съдържанието.

— Рембранд, „Възкресението на Лазар“. В неизвестност от 1942 година. Открадната от еврейски търговец на картини в Амстердам.

— Стига ли ти като доказателство?

— Не. Трябва да намерим останалото.

— Не е тук.

Валънтайн огледа залата.

— Първо трябва да установим размерите на това „тук“.

Той отиде към другия край на подземието и огледа стената. Здрава тухлена зидария. Не се виждаше нищо, което да прикрива някаква тайна врата.

— Трябва да е тук. Стоим срещу парка. — Той се озърна. — Страничните стени опират в съседните сгради, а задната води в погрешна посока.

Валънтайн провери внимателно пода, търсейки признаци, че наскоро нещо е било донесено иззад стената. Не откри нищо.

Той коленичи и огледа отблизо ръба между стената и пода. Фин се обърна и погледна натам, откъдето бяха дошли. Припомни си кабинета в „Екс Либрис“ и Шерлок Холмс. Когато елиминираш невъзможното…

Цялата задна стена бе закрита от метални лавици със запас от дъски и други материали. Оставяйки Валънтайн да проучва пода, тя се върна до северната стена и плъзна поглед по нея. Шестте метални рафта, разположени плътно един до друг, стигаха чак до тавана. Метални крачета поддържаха най-долните лавици само на сантиметър от пода. Рафтовете бяха боядисани в масленозелено и изглеждаха стари. Фин отново се завъртя. Старомодният товарен асансьор беше на четири-пет метра от нея. До лявата стена имаше още лавици, но край дясната нямаше нищо. Там висеше само голяма дъска за закачане на инструменти. Тя продължи да гледа. Навъси се. Усещаше, че нещо не е наред. И изведнъж разбра.

— Валънтайн! — извика Фин.

Той се изправи и обърна глава.

— Какво?

— Мисля, че открих нещо.

— Какво? — повтори той и тръгна през подземието към нея.

— Виж — посочи тя. — Дъската за инструменти.

— Какво да й гледам? Това е странична стена.

— Празна е.

— Не те разбирам.

— Всички инструменти са подредени върху онези лавици. На дъската няма нито един. За какво им е тогава?

За момент Валънтайн онемя. Прекрачи напред, огледа дъската, почука с юмрук по нея, после провери мястото, където стената се съединяваше със задната част на подземието. След малко сграбчи централната лавица на най-близката стена и дръпна с всичка сила. Отначало не се случи нищо, после два от рафтовете плъзнаха напред плавно, почти безшумно и накрая с тих пукот като от извадена тапа спряха на половин метър от стената. Валънтайн тласна едната наляво, другата надясно и отзад се разкри мрачен тунел. Той грабна фенера и слезе по широка бетонна рампа към кръгло преддверие. Стените на подземната зала бяха изсечени от древната гранитна скала, върху която се крепяха небостъргачите на Ню Йорк. Валънтайн докосна с длан неравния дялан камък. Сух и прохладен — идеално място, където да бъдат погребани достойните синове на града… или стари, зловещи тайни. Достойно за Едгар По.

— Престол издигна си Смъртта в странен град накрай света, далеч на запад, сред мъгли, где вкупом и добри, и зли за вечен отдих са дошли.

— Понякога наистина ме плашиш, Валънтайн — прошепна Фин.

Тя последва лъча на фенера. Две метални релси като миниатюрна железопътна линия водеха към тясна пещера отляво, изпълнена с непрогледен мрак. На близката стена имаше електрическо табло, от което излизаше сноп дебели изолирани кабели. Валънтайн дръпна шалтера и в тунела отпред се разля мътната светлина на слаби електрически крушки. Той изключи фенера. Тунелът отпред беше широк около два метра и половина и почти толкова висок. Стените тук също бяха изсечени в гранита, а подът бе покрит с дебел слой керамични гранули против влагата.

— Чудя се накъде ли води това? — тихо каза Валънтайн и тръгна напред.

— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна Фин, но все пак го последва.

Тунелът пред тях непрестанно завиваше и лъкатушеше. Тук-там в стените бяха изсечени погребални ниши, но сега те зееха празни. Нямаше и следа нито от старите тухли, с които са били зазидани, нито от костите на покойниците. Релсите пред краката им изглеждаха странно неуместни сред това царство на смъртта, а още по-нелепо изглеждаха слабите крушки с метални предпазни решетки. Фин се помъчи да не мисли за тежестта на камъка над главата й, да диша спокойно и равномерно в потискащия сумрачен проход. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега сякаш се намираше в съвсем друго измерение. Адът не беше горещ, а точно като това място — пуст и заровен дълбоко под земята. Място, където да те погребат жив.

Сякаш цяла вечност крачиха по тунела, докато най-сетне излязоха в нова широка зала. Релсите я прекосяваха и отиваха към тежка врата с масивни железни панти, вградени в стената. Вратата беше от дебело потъмняло дърво, а пантите изглеждаха също тъй древни, както самата скала. В камъка от двете страни на вратата бяха издълбани релефни очертания на обелиски, белосани и оградени по ръбовете с напукана тъмна боя. Над самата врата се виждаха старателно изсечени думи, оцветени също тъй в черно и бяло.

— „Мълчете, простосмъртни, навлизате в царството на мъртвите“ — прочете на глас Фин. — Много мило. — Тя погледна вратата, после Валънтайн. — Влизаме ли?

— Мисля, че вече стигнахме твърде далече, за да се връщаме — отговори той и почука релсата с крак. — Това не служи за пренасяне на някогашни покойници. Тук е склад, а не крипта.

Той мина напред и хвана масивната дръжка от ковано желязо. Отвори вратата и прекрачи отвъд.

Раздаде се глух гърлен стон като вой на ранено животно, после светлините изгаснаха. Фин изпищя, усещайки как из въздуха около нея изведнъж се разлива ужасният мирис на прясна кръв. Подът на тунела връхлетя срещу нея и силата на удара изтласка въздуха от гърдите й. В далечината отекна резкият пукот на изстрел.