Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

14.

Фин продължи с метрото чак до Боулинг Грийн. Стоеше вдървено, стискаше здраво тръбата над главата си и гледаше картата над вратата, без всъщност да вижда каквото и да било наоколо. Сама не знаеше защо, но случайната среща с Дилейни беше последната капка. Когато го видя да тича с всичка сила през улицата, той не приличаше на човек, желаещ да й помогне. Без съмнение вече смяташе, че е замесена някак в смъртта на Питър и има нещо общо с убийството на Кроули. Печалната участ на Змийската глава само щеше да засили подозренията му, макар че ставаше дума за очевидна самозащита. Та тя дори не знаеше кой е онзи млад азиатец! Изведнъж бе станала заподозряна за няколко убийства, а ченгетата я преследваха из улиците и метрото на Ню Йорк.

Мотрисата наближи Боулинг Грийн и Фин се изтръгна от унеса. Според картата следващата спирка беше Бруклин. Досега бе имала доста затруднения, докато свикне да се ориентира из Манхатън; не смяташе, че моментът е подходящ да навлиза в непознат квартал. Когато вратите се плъзнаха настрани, тя излезе заедно с двайсетина млади мъже и жени, отиващи без съмнение да вършат финансови подвизи на Уолстрийт.

Фин се изкачи на повърхността, хвърли бърз поглед към пустото място, където някога се бяха издигали кулите близнаци, после зави, пресече и навлезе в Батъри Парк. Намери свободна пейка близо до пътечката за тичане, която минаваше по самия край на Манхатън, и се загледа надолу по течението. Статуята на свободата се мержелееше като далечен призрак сред смога и утринната мараня. Фин свали раницата, остави я на пейката, после седна до нея, като подви крак под себе си и се замисли над положението.

Името й беше Файона Катрин Райън от Кълъмбъс, Охайо. Учеше история в Нюйоркския университет. Беше спала с по-малко от половин дузина мъже, предпочиташе ресторант „Хаген Дас“ пред „Бен и Джери“ и не вярваше на нито една дума в шоуто на Дейвид Стърн или сериала „Сексът и градът“. Беше пътувала до Италия, бе посетила за кратко Амстердам и Париж и се бе напивала истински точно три пъти през живота си. Не пушеше марихуана и не взимаше никакви лекарства, освен понякога „Тиленол“, когато имаше особено болезнен цикъл. През зимата се тревожеше да не й излязат пъпки. Най-голямата й тайна бе твърдата увереност, че би правила секс с Джони Деп насред Таймс Скуеър, ако той я помоли, което не изглеждаше твърде вероятно. Знаеше, че е доста интелигентна, може би малко по-умна от средното. Знаеше, че е хубава, но не красива и нямаше нищо против. Обичаше дребните животни, особено котките. Мразеше паяци и аншоа.

С други думи, беше напълно нормална. Тогава какво търсеше тук — бездомна, преследвана от велосипедисти с дълги ножове и от ченгетата? Беше затънала в нещо, но нямаше представа какво е. В момента знаеше само, че съжалява, задето не пуши. Тя въздъхна и се загледа във вълнистия кафяв участък пред себе си, където се срещаха водите на Ийст Ривър и Хъдсън. Точно така се чувстваше сега — като отнесена от течението.

Имаше един преподавател по съвременна английска литература, когото наричаха Плешивия мечок, защото имаше косми навсякъде по тялото, освен по главата. Той беше на около четирийсет години, идваше на лекции посред зима по къси панталони и непрестанно говореше за Теоремата на Амблър. Ерик Амблър беше стар автор на трилъри и всичките му книги следваха една и съща схема: обикновен човек внезапно се озовава в необикновени, най-често опасни обстоятелства. Плешивия мечок имаше всевъзможни теории по въпроса защо Амблър е писал по този начин, но Фин твърдо вярваше, че причината е проста — знаел е, че книгите му няма да се четат от шпиони и убийци, а от обикновени хора, тогава защо да не ги включи в играта?

Е, точно такова беше нейното положение и засега не виждаше изход. И в случая не ставаше дума за игра. Ако отидеше да се предаде на Дилейни, трябваше най-напред да обясни защо е избягала. Представи си как я разпитват в някоя затворена стая, както правеше Лени Бриско в „Ред и закон“, а после я хвърлят в женски затвор. Не виждаше друг изход, освен да напусне града и да се върне в Кълъмбъс. Имаше ключ за къщата, банкова сметка и приятели. Можеше да се укрива там практически вечно, или поне докато майка й се върнеше от Юкатан. Там поне щеше да бъде в безопасност. Дали?

Някой я беше издебнал в апартамента и бе прерязал гърлото на Питър. Може би същият, който уби Кроули и отново се опита да я нападне тази сутрин. Не се заблуждаваше, че онзи азиатски хлапак с велосипеда е нещо повече от наемен помощник. Колкото и безумно да звучеше, някой искаше тя да умре, защото бе видяла или просто знаеше за графиката от бележника на Микеланджело, и сега нямаше да престане да я преследва. Трудно ли щеше да бъде да разберат коя е младата червенокоса жена от студиото за изобразително изкуство? Или да проверят в деканата на Нюйоркския факултет? Без никакви затруднения щяха да я проследят до Кълъмбъс, Охайо.

По реката мина влекач и остави зад себе си мощна триъгълна вълна. Е, какво прави човек, когато се дави и потъва за трети път? Крещи за помощ, това прави. Фин нямаше мегафон или сигнална свирка, но разполагаше с телефонен номер.

„Ако въпросът наистина е на живот и смърт и по някаква причина не можеш да се свържеш с мен, позвъни на този номер. — При тия думи майка й я изгледа по-дълго и по-свирепо откогато и да било, после се навъси още повече. — И като казвам на живот и смърт, говоря напълно сериозно, драга, инак се връщаш да си довършиш образованието тук и да се омъжиш за Дейвид Уайнър.“

Най-жестоката заплаха. Дейвид Уайнър, известен с прозвището Малчугана, я обичаше още от шестгодишна възраст и до ден-днешен въздишаше по нея тъй сърцераздирателно, че в по-тихите нощи сякаш го чуваше чак от Охайо. Славеше се с факта, че единствен сред всички момчета в Кълъмбъс повърна по време на Бар мицвата си, като опръска равина и едва не оскверни Тората, от която трябваше да чете. Днес Малчугана работеше като пространствен архитект, но това далеч не беше толкова екзотично, колкото звучеше. Всъщност не проектираше нищо; казваха му колко души трябва да се поберат в дадена сграда, а той пресмяташе колко тоалетни ще са необходими и колко кубика въздух стигат, за да не се задушат хората. Както можеше да се очаква, днес Малчугана беше извънредно богат, скучен като засъхващ гипс, имаше коса като телена четка и толкова големи ходила, че можеше да прекоси езерото Ери, без да си намокри глезените.

 

 

Според майка й човекът, на когото принадлежеше телефонният номер, бе работил с бащата на Фин. При онзи разговор тя го изрече някак странно, сякаш ставаше дума за съвсем друга личност, а не за кроткия професор по антропология към Мериънския филиал на Университета в Охайо. Фин се помъчи да я разпита по-подробно, но тя млъкна като риба, а изражението й подсказваше, че не би било разумно да настоява.

Майка й записа номера с неизтриваем маркер от вътрешната страна на капака на раницата на Фин — изписа го отзад напред и добави по три цифри отляво и отдясно. После я накара да го научи наизуст. Не беше обичайното майчинско наставление към дъщеря, отиваща да учи в университет, но пък и Амелия Маккензи Райън не беше от обичайните майки. Както и да е, сега бе настанало именно онова положение на живот и смърт, за което говореше тя. Фин вдигна раницата си и се върна през парка към телефонната кабина край тротоара. Малко колебливо изрови четвърт долар от джоба на джинсите си, пусна монетата в процепа и набра номера. След три сигнала за нейно разочарование отсреща щракна телефонен секретар.

— Свързахте се с Майкъл Валънтайн в „Екс Либрис“, Ню Йорк, Лиспенард стрийт 32. Приемаме само по предварителна уговорка, затова, ако обичате, оставете име, телефонен номер или други подробности. Надявам се, че ще мога да осъществя връзка с вас в най-скоро време. Дочуване.

Прозвуча писукане, после настана тишина.

— Е, майната ти и на теб! — изруга Фин и затръшна слушалката.

Само по предварителна уговорка? Надявам се? В най-скоро време? Тоя Майкъл Валънтайн можеше да е всякакъв, но не и бизнесмен. И от него трябвало да очаква помощ при затруднение? Но пък от друга страна, човекът имаше приятен глас — мек, леко загрубял баритон, който сякаш загатваше наличието на затаено чувство за хумор. Човек, за когото можеш да се надяваш, че ще прилича на Ал Пачино, само че малко по-млад и по-висок. Но подобни надежди никога не се сбъдваха.

Тъй като нямаше ни най-малка представа къде е Лиспенард стрийт, тя спря такси и каза адреса на шофьора. Той заобиколи по Бийвър стрийт, върна се обратно по „Бродуей“ и я свали петнайсет пресечки по-нататък. „Лиспенард“ се оказа тясна уличка сред масивни старинни здания, заемаща две пресечки между „Бродуей“ и Шеста улица. Малко преди първата пресечка Фин зърна надпис „Пица Микеланджело“ и се зачуди дали е добра, или лоша поличба. На партерните етажи на почти всички сгради бяха разположени магазини, малки художествени галерии и кафенета. Но не и на номер 32. Прозорците бяха плътно затворени и закрити с дебели стоманени капаци чак до покрива. Единственият вход беше невзрачна сива врата със сложна ключалка и визитна картичка, закрепена на нивото на очите.

„Екс Либрис

Антиквариат. Изследователска информация

Само по предварителна уговорка

Моля, погледнете камерата и се усмихнете.“

Камерата се оказа малка тъмна леща с размера на лешник в горния ляв ъгъл на рамката на вратата. Фин погледна нагоре, изплези се и навъси вежди.

— А това как ви харесва, мистър Надут пуяк? — промърмори тя.

— Не е зле, скъпа, но наистина бих предпочел усмивка — долетя незабавно отговорът.

Фин отскочи назад и се изчерви като домат.

— Ела по-близо, излез от обсега на камерата — изрече гласът.

Фин отново пристъпи напред.

— Телефонирах ви, но ми отговори телефонният секретар.

— Друго нямаше и да чуеш. Номерът не е включен в телефонните указатели. Откъде го получи?

— Майка ми… такова… тя ми го даде.

— „Такова“ ли се казва майка ти?

— Не, майка ми се казва Амелия Маккензи Райън.

Кратко мълчание.

— Значи си дъщеря на Лайман Андрю Райън?

— Точно така.

— Той имаше прякор.

— Вярно, имаше.

— Кажи ми го.

— От къде на къде?

— Защото ако не ми го кажеш, няма да отворя вратата и няма как да ми разкажеш за неприятностите си.

— Защо смятате, че имам неприятности?

— Не ставай досадна. Майка ти не те е накарала да запомниш този номер, защото си е въобразявала, че двамата с теб ще седнем да пием чай. Дала ти го е за извънредни случаи.

— Прякорът му беше Бък.

— Браво, моето момиче. Значи ти си Файона.

— Фин. И не съм момиче.

— Във всеки случай определено не си момче. — Прозвуча бръмчене и вратата се отвори. — В дъното на коридора ще видиш товарен асансьор. Качи се в него. Натисни петицата. Затвори добре вратата зад себе си, ако обичаш.

Фин изпълни нареждането, провери дали вратата е здраво затворена, после тръгна по тесен коридор — тухлен от едната страна, гол цимент от другата. Стигна до грамадния товарен асансьор, влезе вътре и дръпна въжето, което сваляше решетката. Натисна петия бутон на старомодното черно табло и асансьорът със скърцане се отправи нагоре.

Онова, което видя през решетката, докато се изкачваше, бе наистина поразително. Всеки етаж приличаше на библиотека, проектирана от фантаст като Рей Бредбъри: подове от метална решетка с безкрайни редици високи метални шкафове и картотеки, всички претъпкани докрай; ъгловатите пътеки покрай тях подсказваха, че в този лабиринт има и тайни кътчета, невидими от асансьора. Над всичко това мъждукаха слаби електрически крушки с плоски зелени абажури, увиснали откъм мрака. Веднъж-дваж й се стори, че забеляза движение сред привидно безкрайните рафтове, сякаш по тях пробягваше сянката на огромен плъх, но навярно видението бе породено от сумрака и обтегнатите й нерви.

Петият етаж не се различаваше от останалите. Асансьорът спря плавно, Фин дръпна въжето и вдигна решетката. Излезе навън и спусна вратата зад себе си. Без да е докоснала нещо, асансьорът отново пое надолу, оставяйки само дълбока празна шахта. Фин направи една-две крачки напред и погледна пред краката си. Дупките в решетъчния под бяха достатъчно широки, за да вижда чак до партера. Преди време някой бе премахнал изцяло всички вътрешни стени и подове, за да ги замени с тази гигантска клетка от стоманени стени и решетки.

Тя се обърна наляво и погледна лавицата до себе си. Konstructive theoretische und experiraentelle Beitrag zu dera Probleme der Flussigkeitsrakete: W. Von Braun — 1934.[1] Заглавието беше напечатано на машина и залепено допълнително върху гръбчето на папката. Може би университетска дисертация? Тя посегна да я извади от лавицата, но в този момент я спря глас:

— Не докосвай материала, ако обичаш. Да не тревожим Енкел. Той много държи на материала.

— Енкел? — изрече тя въпросително към полумрака.

— Енкел Шмолкин. Моят въображаем архивар, асистентът, който понякога ми се иска да имам. Не знам къде е в момента; някъде между рафтовете. Може и да се натъкнеш на него.

Фин се озърна за обектива на камерата, но този път не го откри.

— Къде сте?

— Право напред до края на лавиците. После завий наляво. Накрая ще стигнеш до врата.

Със странното чувство, че е почти като Дороти при Магьосникът от Оз, Фин продължи напред. Стъпките й глухо кънтяха по металния под. Доколкото можеше да прецени, редиците отляво и отдясно съдържаха еднакъв брой библиотечни лавици с височина около два метра и половина и също толкова високи картотечни шкафове. Всички шкафове имаха солидни на вид секретни ключалки. Цялото място приличаше по-скоро на държавен трезор, отколкото на библиотека.

Стигна до дъното на прохода, зави и продължи още толкова наляво. Накрая стигна до гладка бяла врата без дръжка или ключалка. Вдигна юмрук да почука и чу тихо щракване. Вратата плъзна настрани и се отвори. Беше метална, дебела около три пръста и по цялата си дължина имаше масивни вътрешни резета като врата на банков сейф.

Стаята, която се разкри, сякаш бе изскочила от роман на Дикенс — просторна всекидневна, обзаведена с няколко удобни на вид кожени кресла, маса, отрупана с вестници, и тясна камина, в която гореше огън. Върху лавицата над камината имаше кофичка за въглища с кожена кесия в нея, подпряна цигулка и старомодна лула от морска пяна. Върху бледите раирани тапети над камината бяха отпечатани инициалите В. Р. Фин се усмихна. Стаята не беше извадена от страниците на Дикенс, а от книга на Конан Дойл. Единственият неуместен предмет бе малката масичка с кафеварка, захарница, чашки, каничка за сметана и поднос, отрупан с купчина прясно изпечени домашни курабийки.

— Енкел ги прави — обясни домакинът, забелязвайки погледа й. — С овесени ядки и фъстъчено масло. И двамата с него си падаме по сладкото.

Мъжът, седнал зад масата, се усмихна. Изглеждаше като нещо средно между Джон Малкович и Уилям Дефо: високо чело, изящно изваяни скули, широка брадичка и голяма чувствена уста. Очите му бяха черни, дълбоко хлътнали и проницателни. Беше на около четирийсет и пет години, с леко прошарена коса и това му придаваше малко по-безопасен вид, отколкото навярно бе изглеждал като младеж.

— Фин Райън — каза той. — Изобщо не приличаш на баща си, освен по косата.

Фин не знаеше как да отговори, затова хвърли поглед из стаята.

— Шерлок Холмс — каза накрая тя.

— Много добре — кимна Валънтайн.

— Това проверка ли беше?

— Съвсем не — отвърна той. — Просто обичам, когато начетените хора разбират какво виждат. Направих го за развлечение. Следващия път, когато реша да сменя обстановката, може да изпробвам Ниро Улф.

— Не сте дебел.

— Аз ще съм Арчи Гудуин.

Валънтайн сякаш леко се изненада, че тя знае името на героя от криминалните романи на Рекс Стаут.

— Така става.

— Е, какво те тормози?

— Колкото и да е невероятно, убийство.

— Ти ли го извърши? — попита Валънтайн и кимна към едно от креслата.

— Не — каза Фин.

— В такъв случай няма проблем — каза Валънтайн. — Само ситуация, която трябва да разрешим.

— Мисля, че далеч не е толкова просто — възрази Фин.

— Обясни.

И тя обясни.

Бележки

[1] Конструктивен теоретичен и експериментален принос към проблема на ракетата с течно гориво: В. Фон Браун — 1934 (нем.). — Б.пр.