Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

29.

Свещеникът, този път в облика на Лари Маклийн, седеше зад празна маса в огромната сводеста читалня на Нюйоркската обществена библиотека. Високо над главата му фреските с облаци чезнеха в сумрака отвъд прашните свещници и единствената истинска светлина идваше от старомодната лампа с абажур на масата пред него.

През последните няколко часа безмълвните библиотечни служители му бяха доставили от безкрайните рафтове на хранилището всички възможни сведения за фондацията „Грейндж“. Той си водеше записки в бележника, но без особен резултат. В крайна сметка по-голямата част от информацията се оказваше противоречива.

Според обществените регистри фондацията „Грейндж“ беше създадена през 1946 година със средства, завещани от Фредерик Хенри Грейндж (1860–1945) и съпругата му Аби Норман Грейндж, по баща Коулман (1859–1939). Съпругата била наследница на значително състояние, а Грейндж натрупал богатството си сам. Син на беден ирландски полицай от Бостън, той се издигнал до ранга на банкер, инвеститор, предприемач и собственик на брокерска къща, между чиито партньори и клиенти изпъквали видни родове като Кенеди и Фицджералд.

Една от най-доходните му инвестиции била Чикагската стокова борса. Към началото на двайсети век станал милионер и започнал да инвестира в железниците. В края на живота си бил спечелил от двете световни войни и разполагал с активи за 172 милиона долара, а малко по-рано съпругата му завещала за фонда двойно повече.

Като напълно частно начинание, от фондацията „Грейндж“ не се изискваше да декларира каквото и да било, освен най-общи сведения, а тъй като нямаше търговска цел и беше освободена от данъци, не трябваше да се отчита пред държавните органи. Седалището й се намираше на площад „Сейнт Люк“ в Гринич Вилидж с изглед към парка, където някога се намирала църквата, из чийто двор скитал Едгар Алън По, съчинявайки своите странни, мъчителни стихове.

Според брошурата на фондацията основната й цел бе да оказва подкрепа на музеи, различни творчески групи, сдружения за изобразително изкуство, общински художествени програми и организации, осигуряващи на младежта срещи с най-добрите произведения на изкуството.

Към нея имаше и отделна секция — фондацията „Макскиминг“, осигуряваща правни услуги в творческата сфера и насочена по-специално към жертвите на Холокоста, фалшификациите и кражбите на художествени творби. За нейния основател Макскиминг се знаеше, че бил близък приятел на Фредерик Грейндж, страстен колекционер на картини и старши съдружник във фирмата, която се грижела за финансите на Грейндж и неговата съпруга. Близостта им имала и други измерения: синът на Макскиминг, Джеймс, се оженил за дъщерята на приятеля му Ана Грейндж. Сега и двамата бяха покойници.

На пръв поглед всичко изглеждаше великолепно. При по-внимателна проверка обаче повечето сведения се оказваха заблуда или направо лъжа. След търсене с „Гугъл“ чрез един от компютрите на библиотеката, свещеникът откри много други неща за фондацията и нейния основател. Фредерик Грейндж наистина беше син на беден ирландски полицай от Бостън, но не и банкер, инвеститор, предприемач, собственик на брокерска къща или железопътен магнат. Всъщност бе работил като чиновник във фирмата „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“, където Макскиминг бил младши съдружник.

Джеймс Макскиминг наистина се оженил за Ана Грейндж и по-късно загинал през Втората световна война. Ана го изпреварила — починала при раждане през 1940 година. Детето се родило с тежки умствени увреждания и било настанено в специализирано заведение.

След края на войната, в която загинали половината старши съдружници и почти всички младши, фирмата „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“ на практика се разпаднала, макар че формално все още съществуваше. През 1945 година била закупена от неколцина неназовани партньори, наела свои собствени адвокати и именно тази адвокатска група създала фондацията „Грейндж“ и творческото дружество „Макскиминг“, използвайки умствено изостаналия наследник Робърт Макскиминг, за да си осигури статута на семейна дарителска организация.

След смъртта на непълнолетния Робърт през 1956 година фондацията тихомълком се пререгистрирала като освободено от данъци благотворително дружество, запазвайки предишното си название. На практика вече не била нито фондация, нито семейна дарителска организация; оставала само куха черупка, управлявана задкулисно от неколцина директори, които според устава имали правото да запазят анонимност. Имената на тия директори не се срещаха никъде. В официално обявения обществен съвет членували само новонаетите адвокати, действащи вече под прикритието на отдавна издъхналата фирма „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“. Към 1956 година напълно изчезнали всички следи от първоначалните участници в това начинание, притежаващо всички признаци на незаконна финансова машинация. Но фондацията оцеляла и след шейсет години активна дейност прекрачила в началото на новия век. Всичко изглеждаше нелогично; цялата история приличаше на сложна, усърдно проведена и извънредно скъпа измама… но с каква цел?

Тъй като редовните финансови декларации пред данъчните служби за извършените дарения към други организации никога не бяха предизвиквали подозрения, това означаваше, че активите на фондацията „Грейндж“ за около триста-четиристотин милиона са напълно реални, макар очевидно да не идваха от завещанията на Фредерик Грейндж и съпругата му.

Фондацията „Грейндж“ представляваше параван за разпространение на финансови средства с неустановен източник. Пране на пари в огромни мащаби, продължаващо вече над половин век. Невероятно… и удивително просто. Но откъде идваха парите за пране и какво общо имаше с това едно малко момче, доведено от манастир в Северна Италия? Фондацията „Грейндж“ бе само част от задачата му в Америка. Според неговия работодател във Ватикана трябваше на всяка цена да открие момчето и сегашното му местонахождение. Той изписа името в бележника си.

„Фредерико Боте“

Знаеше, че някога момчето е имало друго име, опасно име, и неговата задача беше да се погрижи това име никога да не излезе на бял свят. Той изписа второто име под първото.

„Еугенио“

Погледна часовника си. Следобедът преваляше, но вероятно имаше време да отскочи до хотела и да се преоблече като отец Джентиле, преди да отиде на срещата с добрите монаси от църквата „Сейнт Джоузеф“ в Гринич Вилидж.

Докато ровеше из интернет за фондацията „Грейндж“, беше хвърлил едно око на персонала на дружеството „Сант Егидио“ и не откри нито един служител, който да е работил по времето, когато бяха поели грижите над Фредерико Боте, но знаеше, че все ще намери някого.

Той изключи лампата и напусна грамадната зала, където облаците на фреските по тавана високо горе бяха застинали сред едно вечно синьо и окъпано в слънце небе. За жалост реалният живот не беше толкова прост. Той прекоси главното фоайе и стъпките му отекнаха по лъскавия мраморен под, сетне излезе навън и откри, че в реалния живот вали като из ведро. Привел глава, свещеникът изтича надолу по стъпалата, спря да си купи чадър от един от ония предприемчиви улични продавачи, които сякаш умееха да предсказват времето по-добре от метеоролозите, после пое към хотела си.