Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (32)

31.

Сержант детектив Боби Изард, известен с прякора Изи още откакто играеше по тротоарите край дома си сред бордеите на Куинс, огледа дългата редица от ястия в закусвалнята „Долу при Дзек“, после натрупа върху чинията си бъркани яйца, бекон, пържени картофи, няколко пържени стриди, черпак и половина мариновани люти чушлета и малко сивкав ориз за разнообразие.

Също като на всеки друг полицай в Гълф Шоурс, шкембето му провисваше над колана и сигурно щеше да го вкара в гроба заедно с бирата, пушенето и навика в неделя да зяпа спорт по телевизията, вместо да се раздвижи. Откровено казано, Боби не даваше пет пари за това. Беше избягал от досадната си жена, нюйоркските зими, купищата папки с убийства, които сякаш никога не намаляваха, и мъчителната болка в корема, застрашаваща да прерасне в язва или нещо по-лошо. В Гълф Шоурс, Алабама, бе открил рая и една от основните му радости тук беше да закусва в „Долу при Дзек“.

Да, истински рай. Първо, в Гълф Шоурс умираха много хора и затова градчето с едва пет хиляди жители си имаше свое собствено погребално бюро, плюс още едно в съседното градче Фоли. Покойници колкото щеш… но не и убийства. Почти всички умираха от старост, почти винаги под лекарски надзор и не представляваха интерес за Изи.

Като участник в тричленния детективски екип, Боби Изард обикновено се занимаваше с улични кражби, от време на време осуетяваше бездарни опити за изнудване на плашливи бабички и понякога издирваше изчезнали хора, които неизменно се оказваха старци с алцхаймер, забравили къде живеят. През лятото, когато пришълците от севера прииждаха към вилите си и населението на градчето се утрояваше, Изи понякога се включваше към морския екип и тръгваше да дири удавници или да проверява по яхтите дали някой не е решил да прекара контрабандно една-две бали марихуана, но за трите години, откакто охраняваше и служеше на народа в Гълф Шоурс, Алабама, само на два пъти бе използвал белезниците и досега никой не го бе заплашил с пръст, камо ли с пистолет.

Точно така му харесваше. Не някакви си телевизионни измислици като „Нюйоркска полиция“, „Ред и закон“, „От местопрестъплението“ или добрия стар сериал „Разголен град“. Това тук беше Гълф Шоурс, Алабама — градче, пълно с домашни любимци, игрища за миниголф и яхти под наем за лов на акули. Тук се живееше сладко, дори ако си диабетик, а смъртта беше тиха и кротка — просто сърцето ти спира след партия голф с приятели край Пиратския залив. Убийствата ставаха в Мобил и Пенсакола, но това не беше негова работа.

На връщане към масата той си взе кафе, настани се с изглед към пристанището и кея и се захвана методично да опустошава препълнената чиния. Все още бе твърде рано и наоколо се мяркаха само неколцина капитани на яхти с явни признаци за махмурлук плюс група куцукащи стари туристи с жълти тениски и широкополи шапки против слънцето. Заведението беше изцяло на негово разположение. Поне засега.

Тъкмо бе набол на вилицата първото чушле и го въртеше из маринатата, когато с крайчеца на окото си зърна Кени Фризъл. Кени беше местен развейпрах и за съжаление негов партньор — вторият човек в тъй наречения детективски екип на Гълф Шоурс. Третият, който се занимаваше със служебните кучета, беше свестен дядка на име Ърл Рей Пашър, влюбен единствено в своето грамадно, лигаво и вечно ухилено псе с невероятното прозвище Ел Кабонг.

За Кабонг нямаше по-голямо щастие от това да души подпухнал удавник, куфар с кокаин, нелегален парник с марихуана или да проследява по черните пътища покрай реката откъде точно е минал фургон с монтирана в него лаборатория за производство на амфетамини. Толкова добре си вършеше работата, че колегите от цяла Алабама и съседните щати редовно го викаха на помощ заедно с Пашър. В Гълф Шоурс едва ли имаше нещо миризливо, което да не е подушено поне веднъж от Кабонг.

Кени приличаше на герой от рисувано филмче, облечен в костюм. Имаше късо подстригана коса с цвят на морков, мускулатура като на Попай и физиономия досущ като на телевизионния куклен герой Хауди Дуди, само дето не беше толкова стар, че да го помни. Единствената причина да го назначат за детектив беше, че имаше завършен двегодишен курс по наказателно право в местния филиал на Щатския обществен колеж. Кени не спря пред бюфета, даже не се изкуши да го погледне. Дори не си взе чаша кафе. Просто крачеше напред с грамадните си черни обувки и луничките по закръглените му бузи грееха ослепително. За разлика от Изи, който след три години работа тук бе придобил дълбок загар с цвят на отлежал чай, Кени не почерняваше. Само изгаряше и се белеше. Вечно изглеждаше, сякаш някой го е обработил с бензинова лампа или току-що е излязъл от фурна за пица. Докато го гледаше как се приближава, Изи почна да губи апетит. Кени изглеждаше сериозен. Дори по-зле — изглеждаше уплашен.

Младият детектив седна срещу партньора си.

— Имаме проблем, Из.

— Не, ти имаш проблем. Още нищо не си ми казал, тъй че продължавам да се наслаждавам на закуската си.

Изи подбра парче бекон, омота с него едно чушле, лапна хапката и започна да дъвче с ококорени очи като Хоумър Симпсън от рисуваните филми. С тоя номер почти винаги караше Кени да се разсмее. Но не и този път.

— Имаме тяло в плувен басейн.

Изи въздъхна. Кени страшно обичаше да изтъква образованието си, затова никога не говореше направо.

— Сигурно искаш да кажеш „труп“?

— Аха.

— На старец?

— Аха.

— Добре де, старците редовно се давят в басейни.

— Само че тоя не се е удавил. Поне аз така смятам. Изглежда, че е умрял от кръвоизлив в басейна. Плава с лицето нагоре и водата е червена.

Това с „лицето нагоре“ изглеждаше малко странно. Обикновено удавниците изплаваха с гърба нагоре.

— В дълбокия край на басейна ли е, или в плиткия?

— В плиткия.

Ясно. Вероятно дъното пречеше на тялото да се преобърне.

— Някой обади ли се на Маги?

— Вече пътува насам.

Гълф Шоурс имаше късмета областният съдебен лекар да е жена, специализирала не само медицина, но и патология, която работеше в моргата на областния медицински център във Фоли, само на десет минути път по шосе 59. Също като Изи, Маги беше прехвърлила наскоро петдесетте, но имаше задник на осемнайсетгодишно момиче и отлично го знаеше.

— Да не е кръвоизлив от хемороиди? — подхвърли Изи.

Кени изкриви устни в нещо средно между подигравателна усмивка и гримаса на отвращение. Човек с правно образование не се шегува, когато става дума за евентуално убийство. Изи пък не пропускаше да се шегува дори за невероятния брой пешеходци с бастуни, загиващи всяка година при пресичане на крайбрежния булевард. Наричаше го „годишната пътна жътва“ и отбелязваше мъжете като катерици, жените като бобри. За Изи смъртта бе просто професия, за Кени — призвание.

— Мисля, че е било убийство — изрече Кени с натежал от предчувствие глас.

— Защо? — попита Изи. — Има какви ли не кръвоизливи. Може да е страдал от рак на белите дробове, от емболия или нещо подобно.

— Мисля, че не е бил добре с очите или очилата му са се замъглили.

— Какво общо има това?

— Дъното на басейна е осеяно със строшени шишета.

— Шишета?

— Да. Взимаш бутилка, трошиш я и хвърляш парчетата в басейна. Аз имам отлично зрение и пак едва ги забелязах. Стотици са. Изглежда, човекът е плувал, после понечил да излезе откъм плиткото и се нарязал жестоко. Да не говорим за онова дълго парче стъкло, дето стърчи от устата му. Няма начин да е случайност.

Изи отпи глътка кафе, после измъкна цигарите и запалката.

— Парче стъкло?

Кени мрачно кимна.

— Дълго над педя, като кинжал. Май му е срязало езика наполовина.

Изи щракна запалката, приближи цигарата до пламъчето и вдъхна дълбоко. Загледа се в чинията. Усети как по червата му болезнено се надигат газове. Трябваше да си вземе нещо простичко, може би само стридите. Пак въздъхна и пусна облаче дим.

— Е, тук имаш право, Кени. Дълго парче стъкло, стърчащо от устата на старец, определено не прилича на нещастен случай, дори и в Гълф Шоурс. — Той избута стола назад и с усилие се изправи. Газовете избълбукаха в гърлото му. — Дай да погледнем отблизо.