Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

42.

Когато отговорът най-сетне дойде, всичко стана съвсем бързо. Бари Корницър избърса с палец пяната от горната си устна и се вгледа в монитора.

— Интересна работа — каза той и примига.

— Не ни дръж в напрежение — подкани го Валънтайн.

— Откъде би искал да почнем?

— За предпочитане от началото.

— Значи от така наречения клуб „Кардус“ във Францисканската академия.

— Добре.

— Клубът възниква през 1895 година, когато е основано и самото училище. По онова време в училищата дори насърчават създаването на клубове и тайни дружества. Името му идва от магарешките тръни в училищната емблема, която на свой ред е свързана с шотландския произход на основателите. — Корницър се усмихна на Валънтайн. — Почти като нашето някогашно училище, помниш ли, Майкъл?

— Като че е било вчера.

— Кардус означава „магарешки трън“ — обади се Фин. — Като символа на Шотландия.

— Правилно. Така или иначе, членовете на „Кардус“ са копирали от английския Орден на жартиерата, чиято емблема е също магарешки трън. Дванайсет рицари като дванайсетте апостоли. Дванайсет участници в клуба.

— Но след това клубът е прераснал в нещо друго.

— Да. Към началото на двайсети век, след първия випуск, клубът се превръща в дружество за взаимопомощ като „Череп и кости“ в Йейл. Ако си банкер, услужваш с пари на своя приятел, който се занимава с недвижими имоти. Ако си в правителството, прокарваш такива закони, че твоите хора да разширят бизнеса си.

— Ранна форма на връзкарство — подхвърли Фин.

— Да, нещо подобно. — Корницър помълча. — В крайна сметка дванайсетимата първоначални участници в клуба купуват училището, за да го спасят от банкрут по време на Депресията. По неизвестна причина след Втората световна война решават да минат в сянка — така се появява онази компания в Делауеър. Използват своята адвокатска фирма, за да закупят фиктивна компания, която притежава и клон в Чикаго, наречен „Творческо дружество Макскиминг“. Променят името на фондация „Грейндж“ със седалище тук, в Ню Йорк, на площад „Сейнт Люк“ в Гринич Вилидж.

— С какво се занимават?

— Очевидно с нищо. Нямат юридически правомощия, това е частна организация. Не е длъжна да се отчита на никого, освен на данъчните. Според данъчните декларации става дума за дружество с нетърговска цел, което подпомага галерии и музеи при изследванията на определени творци и произведения на изкуството. В действителност играят посредническа роля. Доколкото може да се провери с МАГИКА, имат няколко много солидни клиенти, включително Нюйоркската епархия и музеят „Паркър-Хейл“. Според програмата почти всички сделки са уредени чрез галерията „Хофман“, чието управление се намира в Берн, Швейцария.

— Наближаваме! — възкликна Фин. Галерията „Хофман“ се споменаваше в сведенията за рисунката на Микеланджело.

— И то повече, отколкото предполагаш. Вашият Джеймс Корнуол е бил почетен член на „Кардус“ преди войната. Гати също, както и някой си Макфий. Корнуол и Макфий са били офицери от сектор G-5 на ОСС — военното разузнаване. Участвали в група специалисти по изкуствата към секция „Паметници, живопис и архиви“, работила в Германия към края на войната.

— А Гати бил свръзка на ОСС в Швейцария. Работел за Дълес.

— Сега става още по-хубаво. Според МАГИКА в архивите на ОСС има ясна поредица документи, сочещи, че Гати е организирал придвижването на Корнуол и неговите хора по така наречения „Ватикански канал“. Осигурил им транспорт от италианското пристанище „Сестри Поненте“ близо до Генуа с кораба „Бачинин Падре“, конфискуван от американците и преименуван на „Суивъл“. Движението им може да се проследи чак до един адрес на Хъдсън стрийт и някаква компания на име „Американ Меркантайл“.

— Започва да става много странно — каза Фин.

— „Американ Меркантайл“ произвеждала работно облекло. През 1934 година фалирала и оттогава зданието е празно. Компанията за недвижими имоти го дала под наем на военните — за склад. — Корницър се ухили. — Питай ме какъв е адресът на Хъдсън стрийт.

— Ще се хвана на въдицата. Какъв е адресът?

— Номер 421. Сега е жилищна сграда, но се намира точно срещу Джеймс Уокър Парк. Осем етажа в италиански стил. Малко странно за промишлена сграда. Построена е около 1880 година.

— Не разбирам — каза Фин. — Защо мястото да е толкова важно?

— Защото от изток към парка води площад „Сейнт Люк“… мястото, където се намира седалището на фондацията „Грейндж“ — намеси се Валънтайн. — Не може да е съвпадение.

— Не е — потвърди Корницър. Той натисна един клавиш и се загледа в монитора. — Архивите на военната складова служба разкриват, че изпратеният от Гати товар пристигнал на Хъдсън стрийт 421 и бил прибран на партера, където останал запечатан и под охрана за 18 дни, от 27 юли до 15 август 1945 година. На 16 август охраната била отзована. По-нататък липсват сведения за пратката. — Корницър пак помълча.

— Каквото и да са превозвали Гати и онзи Корнуол, то просто се е изпарило.

— Колко голяма е била пратката?

— Двеста двайсет и седем тона. Разнородни сандъци и кутии.

— Двеста двайсет и седем тона какво? — попита Фин.

Пълничкият хакер сви рамене.

— Не се казва. В сведенията за групата, минала по Ватиканския канал, са споменати шест запечатани камиона, които се прехвърлили от Швейцария в Италия и слезли по крайбрежието към Генуа. Това е.

— Златният влак — промърмори Валънтайн.

— Какво? — попита Фин.

— Една от онези истории за Втората световна война, в които никой не вярва — обясни той. — Дори имаше книга преди две-три години. Според книгата към края на войната от Будапеща потеглил влак с плячкосани съкровища. Изпращал го някой си Арпад Толди, комисар на СС по еврейските въпроси в Унгария. Той се погрижил да няма никакви описи на товара във влака — на стойност три-четири милиарда долара — и го изпратил за Германия. Влакът така и не пристигнал. Попаднал в ръцете на американската армия.

— И какво станало? — попита Фин.

— Просто изчезнал — каза Валънтайн. — Също като шестте камиона на Корнуол. Поредната митична история за нацистки съкровища; нищо не е доказано.

— Има и още — обади се Корницър.

— Казвай.

— Помниш ли името Личо Джели?

— Онзи, който беше замесен в банковия скандал на Ватикана? Някаква дребна риба.

Корницър погледна екрана и захапа молива си.

— Името му се среща навсякъде из ватиканските документи. Осигурявал е пряка връзка с Дълес за някаква операция с кодово име „Изоставени“. Между другото Джели помогнал на нацистите да напуснат града през 1945 година. Това, последното е свързано с неофашистка група във Ватикана, наречена „Пропаганда Дуе“, или съкратено П-2. Всичко пасва. След Втората световна война започва надпревара между руснаците и западните съюзници за лов на нацистки военнопрестъпници, за вербуване на агенти и тъй нататък. Ватикана използва възможностите си да осигурява паспорти, финанси и друга подкрепа на църковни организации, които тихомълком прехвърлят бивши нацисти и техни съюзници от Европа към по-тихи места в Средния изток, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Съединените щати и Южна Америка. Организации като ОДЕССА (Организация на бившите офицери от СС) или „Der Spinne“, тоест „Паякът“, използват тази услуга. Според някои сведения Ватикана е оказал подкрепа на трийсет хиляди нацисти. Сред облагодетелстваните от тази свещена протекция са бившият гестаповски шеф Клаус Барби, Адолф Айхман, доктор Йозеф Менгеле (наричан Белият ангел или Ангелът на смъртта от Аушвиц), Густав Вагнер, комендант на лагера Собибор, и Фриц Щангл от лагера на смъртта Треблинка. Преселени са и мнозина от Галицийската дивизия на СС.

— Къде е сега Джели?

— Починал в затвора. Сърдечен удар. Мнозина твърдят, че е бил убит със свръхдоза дигиталин, също като папа Йоан.

— Май вече нагазихме в територията на Дан Браун. Смахнати култове, католически конспирации, зашифровани картини на Леонардо да Винчи. На мен ми звучи като развинтена фантазия.

— Наричай го както си щеш, но нещо минава през цялата тази информация като невидима нишка, която не може да разплете дори и МАГИКА. И това означава нещо, повярвай ми.

— Предложи ми поне догадка.

— Нямам догадка. Няма върху какво да стъпя, освен това странно усещане, което сам не мога да си обясня. Става нещо друго, нещо скрито под всички други истории.

— Убиецът! — възкликна Фин.

Изведнъж бе проумяла. По-късно можеха да изясняват подробностите, но сега знаеше със сигурност, че странното усещане на Корницър, нишката, минаваща през всичките им разкрития, е самоличността на убиеца.

— Обясни — каза Валънтайн.

— Всъщност не мога да обясня. Но се обзалагам, че ако проучиш по-внимателно имената на всички тия хора, ще откриеш още смърт, още убийства. Убиецът някак е разбрал за Микеланджело, за моето уволнение. Знаел е, че това може да предизвика верига от събития, водеща към разкриването му, и затова Питър умря. Целта бях аз.

— Няма логика — каза Корницър. — Той убива твоя приятел, но наема друг човек да те убие — онзи азиатец с велосипеда, за когото спомена.

— Би имало логика, ако убиецът не е сам — бавно изрече Валънтайн.

— Аз работя с чиста математика; това просто не се поддава на изчисление.

— Естествено, че не се поддава — отвърна Валънтайн. — Но аз съм виждал достатъчно убийства, за да знам, че подобното привлича подобно. Ами ако Фин е права? Ако убиец номер едно е действал много преди смъртта на Кроули? Дотук имаме четири убийства: Кроули, приятелят на Фин, Гати и онзи Кресман от Алабама. Всички са свързани чрез изкуството — крадено изкуство. Смъртта на Питър е като сигнална ракета, знак, че нещо излиза от рамките. Убиецът привлича внимание. Това довежда убиец номер две, който се опитва да прикрие следите, като отстранява Гати и Кресман, навярно за да им затвори устата. Ако всичко е свързано с онази пратка, или нещо още по-лошо, значи залогът е огромен. Несъмнено има солиден мотив за убийство.

— Приятна хипотеза, но не се връзвам — поклати глава Корницър. — Твърде много съвпадения.

— Има ли начин да разберем дали и други от списъка са загинали от насилствена смърт? — попита Фин.

Корницър разкърши рамене.

— Сигурно ще измисля начин. Но ще ми трябва повече от половин час.

— Почвай да измисляш тогава — каза Валънтайн. — Нямаме време.