Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

40.

В биографията на Бари Корницър имаше както редица мрачни петна, така и немалко факти, с които да се похвали. Стигаше само да се изтъкне, че е работил като съветник на неколцина президенти на Съединените щати и Бил Гейтс. Освен това беше съученик и стар приятел на Майкъл Валънтайн.

След гимназията пътищата на двамата се разделиха. Няколко години Корницър се занимава с какво ли не: обикаляше на автостоп из Щатите и Европа, преподаваше английски на ирански военни пилоти, пасеше овце в Шотландия, после замина за Сиатъл, където работи известно време в книжарница за комикси, за да се издържа по време на следването. Спеше в кола на един от паркингите в колежа. Завърши класическа литература, отхвърли няколко изгодни предложения за работа, включително преподавателско място в Оксфорд, после пак се хвана да учи. След няколко години завърши право и издържа изпитите на Калифорнийското адвокатско дружество, макар че нямаше и един ден практика. Към средата на седемдесетте години се включи в програмната група на Бил Гейтс в Сиатъл и подпомогна старта на „Майкрософт“, но накрая отново се отдели, за да гони собствени интереси, тоест да прониква незаконно във всяка по-значителна база данни из целия свят.

В средата на деветдесетте години получи федерална доживотна присъда, но в последния момент бе спасен от стария си приятел Майкъл и накрая попадна в Колумбийския университет, където се захвана с почтена работа — поне на пръв поглед. Както мнозина от ранните хакери, той узакони дейността си чрез „консултации“ за същите организации, чиито тайни бе крал някога, включително „Ей Ти енд Ти“, ФБР, ЦРУ, „Чейс Банк“, „Банк ъф Америка“ и неговите любимци — „Уол Март“. Според Корницър „Уол Март“ беше най-опасната компания на света, следваща безусловно идеята на своя основател Сам Уолтън за завладяване на света чрез разпродажби на занижена цена.

През 1983 година във вечния си стремеж към обновление компанията бе вложила огромни капитали в частна сателитна система, способна да следи камионите за доставки, да ускори банковите преводи и да предава аудио- и видеосигнали заедно с данни за продажбите. През 1990 година вече беше най-големият доставчик на промишлени стоки в Америка, а през 2002 побърза да нахлуе в Китай, преди Китай да е нахлул в Америка. Корницър казваше, че Сам Уолтън е използван за прототип в „Пинки и Брейн“ на Стивън Спилбърг. Много хора смятаха, че Бари Корницър е напълно побъркан. От друга страна, не по-малко хора смятаха точно обратното — че Бари е напълно нормален и надарен с удивителна социално-икономическо-технологична далновидност.

Корницър беше богат, плешив, леко пухкав, със склонност към сериозно пълнеене, носеше кафяви кадифени костюми и вратовръзки с индийски десен. Единственият компютър в кабинета му беше долнопробен „Дел“, но чрез него поддържаше връзка с конфигурацията „Бул Нова Скейл 9000“, използвана в Лабораторията за компютърни системи към Колумбийския университет. Според Корницър „Бул“ се числеше към най-мощните машини в света. Бари Корницър беше ерген и Майкъл Валънтайн подозираше, че приятелят му нито веднъж не е имал сексуална връзка с когото или каквото и да било на планетата — мъж, жена, животно, растение или минерал. Знаеше със сигурност, че от десет години се храни само с консервиран боб, отказвайки да яде каквото и да било друго, ако съществува, макар и нищожна вероятност въпросната храна да притежава разум. Не беше луд, но и определено не спадаше към категорията на нормалните хора.

— Е, какъв ти е точно проблемът? — попита Корницър. Седеше зад бюрото и едната му ръка леко танцуваше по клавиатурата, а другата приглаждаше лявата му вежда.

— Куп разпокъсани факти.

— Нищо ли не ги свързва?

— Има няколко връзки, но не твърде конкретни.

— Например?

Корницър разтвори бележника си. Фин забеляза, че докато пише с едната ръка, другата продължава да гали клавиатурата. Сякаш ги командваха две различни същества, или пък някой бе разцепил мозъка му на две половини. Тя си припомни една книга, която бе виждала в кабинета на майка си: „Произходът на съзнанието при разпадането на двукамерния ум“ от някой си Джулиан Джейнс. Смахнатото заглавие страшно й се хареса, но така и не прочете книгата. Може би точно такъв ум имаше Корницър — двукамерен. В лице приличаше на неандерталец, но въпреки това беше удивително привлекателен.

— Например живопис.

— Нещо по-конкретно?

— Крадена. Заграбена през Втората световна война.

— Друго?

— Имена. Хора. Убийства.

— Това е интересно. Казвай имената.

Валънтайн ги изброи. Фин добави няколкото, които бе пропуснал. Корницър се загледа в бележника си. Започна да драска по ръба на страницата, а другата му ръка не спираше да докосва клавиатурата.

— Ха! — възкликна Корницър. Облегна се назад в скъпия кожен стол и погледна пейзажа, закачен на стената зад Фин. — Ти си била хубава — усмихна се той.

— Моля?

— Хубава си — повтори Корницър.

Леко объркана, Фин се озърна към Валънтайн, който изобщо не й помогна. Само се усмихна. Трябваше да се справя сама.

— Не е комплимент — каза Корницър. — Просто констатирам факт. Нямаш нищо против, нали? Когато размишлявам сериозно, имам навика да говоря очевидни неща.

— О!

— Не ми се случва често да срещам красиви жени. Моята работа май не им допада. — Той помълча. — Което е странно, защото, погледнато в исторически план, жените винаги са били най-добрите майстори на разшифроването.

— Не знаех това — каза Фин.

— Истина е. — Корницър кимна и с усмивка се озърна към Валънтайн. Приличаше на малко дете. — Аз никога не лъжа, нали, Майкъл?

— Не, доколкото знам.

Пълничкият мъж примига, сякаш се събуждаше от транс. Вдигна очи към тавана.

— Друго можеш ли да ми кажеш?

— Всъщност не — отговори Валънтайн. — Освен че по всяка вероятност има две линии на събития, два вектора, които сякаш изобщо не са свързани помежду си. От едната страна е онзи клуб „Кардус“, свързан с Францисканската академия, а от другата — крадените картини. Ако погледнеш чисто формално, единственото свързващо звено е Джеймс Корнуол, а неговата смърт изглежда напълно естествена.

Корницър сви рамене.

— Ще пуснем всичко през МАГИКА да видим какво ще излезе.

— МАГИКА ли? — учуди се Фин.

— Мултиплицирана Автономно Генерираща Информационна Класация и Анализ — обясни Корницър. — Първоначално софтуерът е разработен от застрахователните компании, за да решат проблемите си с прогнозите за риска в различни сфери. Програмата сравнява наличните сведения, анализира сравненията в проценти — подобното с подобно, различното с различно, после размесва всичко заедно, за да даде по-ясна идея какво става. С търсачка като „Гугъл“ мога да прегледам милиарди данни и да ви дам анализ за броени секунди. Виж, ако се наложи да преглеждам всичко наред, включително и самостоятелните частни и правителствени бази данни, ще ми трябват около пет минути.

— Ясно — каза Фин, макар че съвсем не й беше ясно.

— Адаптирах програмата за момчетата от форт Мийд, така че да сравняват съдържанието на телефонни обаждания. Например колко често се срещат определени думи или изречения за даден период. Много е полезно при издирване на терористи.

— Нещо като разузнавателно сито — вметна Валънтайн.

— Да, нещо такова — кимна Корницър с благодушна усмивка.

Той се облегна удобно и преплете пръсти върху корема си. Фин се разсмя. В тази поза беше досущ като Гъсеницата от филма на Дисни „Алиса в страната на чудесата“.

— Прилича ми на магия — каза тя.

Усмивката на Корницър се разшири.

— Жалко, че рядко се срещат хора като теб — каза замислено той. — Всички смятат компютрите за нещо студено. Черно и бяло. А не е тъй, разбираш ли? Може да има нещо такова, що се отнася до хардуера, но в софтуера непременно личи допирът на човешка ръка. Понякога даже се срещат капризни програми.

Фин не бе сигурна, но й се стори, че долавя в гласа му британски акцент.

— Деус екс махина — разсмя се Валънтайн.

— Богът от машината — преведе с усмивка Корницър.

— И двамата сте смахнати — каза Фин.

— Благодаря — отвърна Корницър. — Понякога много държа да оценят лудостта ми. — Той хвърли за миг поглед към Валънтайн. — Обикновено хората се боят да ми кажат, че съм ненормален. — Очите му проблеснаха зад дебелите лещи на очилата. — Мислят си, че ще им източа банковите сметки или ще кажа на жените им с кого кръшкат.

— Правил си и едното, и другото — каза Валънтайн.

— Вярно — призна Корницър. — Но никога със злоба. Просто такава ми е професията, както казват героите в комиксите. — Той печално поклати глава и погледна през прозореца. Навън се виждаше море от университетски сгради. — Понякога ми се иска да бях живял в старите времена. Супермен, Лоис Лейн, Батман и Робин. — Той въздъхна. — Най-много обичах Зелената стрела. Сънувах как си правя вълшебни стрели, дето могат да правят всякакви фокуси и да повалят злодеите. Жалко, че не помня истинското му име.

— Оливър Куин — тихо подсказа Валънтайн. — По прякор Бързака.

— Не знаех, че си му поклонник.

— Не съм. Въртя търговия с книги, забрави ли?

Корницър се разсмя.

— Не бих го нарекъл точно така.

— Много ми е приятно да слушам как си разменяте стари спомени — намеси се Фин. — Сигурно след малко ще се разприказвате за Уудсток, но аз имам убийства за разнищване, тъй че…

— Идете да се поразходите из студентското градче — каза Корницър. — На ъгъла на Сто и четиринайсета улица и „Бродуей“ има кафене. Вземете ми капучино, двойно, с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След около половин час ще имам какво да ви предложа. Трябва ми време, за да обработя всичкия материал.

— Добре — кимна Валънтайн и се изправи. — Значи капучино с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След половин час.

— Двойно.

— Двойно.

— В тоя занаят човек трябва да бъде точен.

Корницър се усмихна на своя приятел, после насочи цялото си внимание към монитора и клавиатурата.