Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (39)

38.

Той гледаше дребните фигурки върху страницата, подредени между дърветата, грижливо изрисувани и оцветени като миниатюрни пътни знаци, сочещи хода на времето след застиналия миг, който обозначаваха. Тук те изглеждаха живи и здрави, без да знаят, че скоро някои от тях ще бъдат мъртви и изтрити също тъй грижливо, както бяха нарисувани. Той се взря в тях, вгледа се в кървавата страница и изведнъж попадна в друг, несъществуващ свят. Или по-точно съществуващ в едно отдавна отминало време.

Атаката започна точно в шест сутринта. Зората изгряваше като мътна пурпурна линия, а хората се движеха като тъмни, безплътни призраци из бавните ивици мъгла над росните полета. Гледайки през амбразурата на разбития танк, сержантът видя как разцъфна първият изстрел на базуката и след няколко секунди чу тежкия тътен на взрива. Кулата и снайперистът — това бе решаващо. Почти мигновено въздухът се изпълни със звуци. Първият удар на базуката изкърти част от камбанарията, но не достатъчно, за да унищожи снайпериста. Сержантът чу глухия трясък на мощната карабина, търсеща мишена сред гъстите дървета оттатък пътя, после базуката пак се обади и този път разруши цялата горна част на камбанарията. Навсякъде се разлетяха камъни, керемиди и парчета мазилка. Кулата навярно беше построена най-напред от дърво — дърво, изсъхнало като барут през изминалите векове. Миг след втория изстрел на базуката цялата камбанария лумна като факла. Дотук със снайпериста.

Сега сержантът чу отмерения, ритмичен тътен на минохвъргачката, изстрелваща към портата заряд след заряд. Той приготви за стрелба двете картечници, завъртя ги така, че да сочат приблизително към едва видимия покрив на хамбара и централната къща, сетне откри огън. По глезените му се посипаха гилзи, картечните ленти подскачаха в такт с кратките откоси. На всеки няколко секунди сержантът спираше, изместваше леко прицела и отново стреляше, гледайки как петимата от групата на Рийд се разтеглят във верига, за да достигнат страничната стена на оградата.

Най-напред Рийд и Пикси Мортимър изскочиха от гората при първия изстрел на базуката и притичаха през черния път. От канавката се добраха до голямата скала в средата на наклоненото поле. Другите трима, Патерсън, Дорм и Титълбаум, ги последваха почти веднага и скочиха в първата от плитките вдлъбнатини — може би някогашни напоителни канали или останки от дренажна система.

Не за пръв път сержантът неволно се смая от огромното количество боклуци, които е длъжен да мъкне обикновеният пехотинец. Титълбаум например носеше лека картечница, ремъци, комплект за почистване, специален пояс с двайсет кръгли пълнителя, нож, нападателна граната, брадвичка, ботуши и униформа плюс лични вещи — общо почти петдесет килограма. Дори и изнежен офицер като Корнуол мъкнеше колкото обикновения редник, та дори и повече: паласки, патрони, бинокъл, офицерска чанта и каквото още се налага за мисията. Плюс всичко това Корнуол и неговите приятелчета носеха автомати „Томпсън“ с необходимите боеприпаси. Истинско чудо, че изобщо можеха да се движат.

Титълбаум и Дорм нагласиха леката картечница на ръба на канавката, Патерсън ги прикриваше с оглушителната стрелба на руския си автомат. Дотук сержантът почти не забелязваше движение из абатството и фермата, но когато камбанарията лумна, откъм къщата и пристройките избухна яростен огън. Прекрати за миг стрелбата и се ослуша. Чу само пушечни изстрели и може би една лека картечница — МР-43 или по-солидната МР-34. При тоя жесток напор на Терхун и другите отпред май лесно щяха да видят сметката на фрицовете. Освен ако имаха някакво тайно оръжие в камионите.

Под прикриващия огън на леката картечница Рийд и Мортимър изскочиха иззад скалата. От горния етаж на къщата прогърмяха изстрели и Пикси изведнъж рухна, сякаш се беше препънал в невидима тел. Ред черни дупки прорязваше гърдите му, а преди да падне, нов откос от друга посока отнесе половината му чело и част от мозъка. Рийд не спря нито за миг. Когато Мортимър падна, индианецът се хвърли по корем на тревата и се изтъркаля чак до основата на порутената каменна стена. Леката картечница обсипа с куршуми горния етаж на къщата. Сержантът видя как Рийд извади ръбеста руска мина М-28 и натисна взривателя. После изтича приведен настрани, плътно покрай стената, но колкото се може по-далече от взрива. Раздаде се оглушителен грохот и над зида изригна облак от кафеникав пушек и камъни, през който смътно се различаваше широк отвор в стената.

Сержантът стискаше ръкохватките на двете картечници и гледаше как димът се разсейва. През отвора виждаше двора на фермата. Камионите си стояха цели-целенички в сянката на централния хамбар и обора. Вдясно от обора имаше навес за каруци и в сенките под него припламваха изстрели. Трима, може би четирима мъже във военни униформи изтичаха през калдъръмения двор да се укрият в къщата. Леката картечница и руският автомат нададоха едновременно яростен трясък и германците се свлякоха на безформена купчина като покосен сноп. Някъде наблизо изтътна базуката на Терхун, петдесетмилиметровата минохвъргачка обсипа с мини покривите на обора и навеса. Сега към всеобщия грохот се прибави трясъкът на разбити греди, огън и строшени стъкла. Сержантът усети как пресъхналата кожа на лицето му се обтяга в свирепа усмивка. Пусна за момент ръкохватките и сведе очи към светещия циферблат на служебния часовник „Дана“, който бе свалил в деня на десанта от китката на един мъртъв германец във френското градче Курсей сюр мер. Още нямаше шест и пет. Всичко бе траяло по-малко от четири минути. Докато стрелбата отслабваше, сержантът чу как вятърът тихо въздиша из клоните на дърветата отляво. Един последен изстрел на минохвъргачката. Нещо издрънча във вътрешността на разнебитения стар танк. Отнякъде долетяха неясни ридания. Край. Сержантът се измъкна от танка, седна на ръба на кулата и запали цигара.

Последва кратко затишие, докато хората се опомнят. Сетне в процепа на стената се появи мъж с черната униформа на СС. Размахваше пръчка с бял парцал. Поколеба се и тръгна напред. Корнуол и високият мършав Тагарт излязоха иззад скалата и започнаха да слизат срещу германеца.

Сержантът се позамисли, после скочи от танка и тръгна отстрани към есесовеца, за да изпревари Корнуол. Пистолетът тежеше в ръката му. Германецът беше нисък, блед и носеше очила с метални рамки. На бузата му се тъмнееше петно от сажди. Разкопчаният кобур на кръста му беше празен. Имаше петлици с едно дъбово листо и три зелени ивици на щандартенфюрер, тоест полковник. Приличаше по-скоро на банков чиновник.

— Говориш ли английски?

— Да.

— Какво има в скапаните камиони?

— Картини. Ценни произведения на изкуството.

— Кой си ти?

— Името ми е доктор Едуард Пльоц. Аз съм музеен уредник.

— Не.

— Моля?

— Не си нищо. Мъртъв си.

Без каквато и да било причина сержантът вдигна пистолета и го простреля в лицето.