Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

11.

Стая 409 в хотел „Кулидж“ беше тясна почти колкото затворническа килия, а и не можеше да се похвали с кой знае какво обзавеждане. Имаше размери приблизително четири на четири метра и малко зацапано прозорче с изглед към плетеницата от стоманени подпори под моста, през които едва се различаваха водите на Ийст Ривър. Мебелировката се изчерпваше с излинял синкав килим върху голия дървен под, кафяво метално легло и бежов скрин с три чекмеджета и килнато огледало.

В съседната стая леглото скърцаше пронизително и нечия глава ритмично се блъскаше в стената, а мъжки глас монотонно повтаряше: „Ох, мамо, ох, мамо, ох, мамо“. Малката баня беше облицована с оранжеви плочки. В тоалетната чиния плуваха използван презерватив и подгизнал фас, а в миниатюрната вана стояха неподвижно две хлебарки. Старата мивка имаше два отделни крана. И двата капеха.

Фин хвърли раницата си върху тясното легло, върна се до вратата и грижливо заключи, после мина в банята и се наплиска със застояла вода от крановете. Хвърли кратък поглед към отражението си в нащърбеното и пукнато огледало върху капака на шкафчето, после отново извърна глава.

Да прережат гърлото на приятеля ти и после да те преследват посред нощ през половината град едва ли е най-доброто средство за разкрасяване. Би било твърде меко да се каже, че изглеждаше напрегната и изтощена. В торбичките под очите й сигурно можеше да се прибере цял сандвич, а тъмните кръгове бяха досущ като онези върху муцуната на енот. Тя предпочете да избърше лицето си с ръкав, вместо да ползва сивите хотелски кърпи, закачени на пластмасовите пръти до мивката, после се върна в стаята, изгаси всичките мъждукащи крушки на полилея и се просна на старото желязно легло. Неоново сияние нахлуваше от нейде в прозореца, който беше частично отворен и закрит с мрежа против комари. В съседната стая „Ох, мамо“ се смени с „О, боже“, но поне на човека не можеше да му се отрече издръжливост. Навън над главата й камионите громоляха по стария стоманен мост, а гумите на леките автомобили бръмчаха като насекоми по грапавата пътна настилка. След „О, боже“ дойде „Ще свърша!“. После човекът наистина свърши с поредица глухи стонове и най-сетне млъкна. Фин намести малката възглавница зад главата си и погледна часовника. Беше три след полунощ.

Според майка й антропологията и археологията се градяха върху догадки и лично тълкуване, укрепени с логично скеле, за да изглеждат по-научно. Тя се опита да приложи същата система за сегашната ситуация. На пръв поглед сякаш нямаше никаква връзка между смъртта на Питър и убийството на Кроули, но изчезването на скицата до телефона и надбягването с тайнствения колоездач променяха всичко това. Преследването означаваше, че онзи е наблюдавал сградата и е чакал тя да излезе. Навярно е бил готов да чака до сутринта. Тогава би било много по-лесно да я проследи из оживеното движение, без тя изобщо да забележи. Оставаше обаче най-важният въпрос: защо изобщо му трябваше да я следи? Не виждаше друга връзка, освен рисунката на Микеланджело. Някой тъй яростно държеше да прикрие самия факт на нейното съществуване, че бе готов да убива отново и отново, за да запази тайната.

Фин навъси вежди и се прозина. Звучеше разумно, но логиката накуцваше. Защо я преследваха, след като бе разговаряла с полицията? При всяко положение Кроули можеше без усилия да скрие или унищожи рисунката и тайната щеше да бъде запазена, тъй като и компютърът, и всички материали за произхода на графиката твърдяха, че е творба на Сантяго Урбино, второразреден художник от шестнайсети век. Единственото категорично доказателство се криеше в дигиталния чип на нейния фотоапарат. Тя се загледа в полумрака към раницата си, оставена в края на леглото. Възможно ли беше? Дали Змийската глава или неговият работодател знаеше за направените снимки? Невъзможно; докато фотографираше рисунката, архивната зала на галерията беше празна, а тя не бе споменала никому какво е направила, дори и на Питър. Фин отново се прозина. Оставаше й един последен коз, но това щеше да изчака до утре. От съседната стая долетя смях и леглото изскърца — някой от партньорите беше станал. Тя направи гримаса. Е, поне за някого тази нощ беше приятна.