Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (47)

46.

Фалшивият свещеник се движеше из препълнените стаи на влажния, зловонен апартамент на Лъдлоу стрийт, далече под модните магазини и салони, ограждащи тясната еднопосочна улица над Деланси. Докато оглеждаше мизерните стаи, той стискаше здраво пистолета в отпуснатата си ръка. Старателното проучване на апартамента на старицата в Куинс го бе довело дотук, но мястото се оказа празно. Оставаха само ужасяващи духове и спомени. Подът беше покрит с напукан и зацапан линолеум, може би някога син на цвят, а напуканият, провиснал таван заплашваше всеки момент да се разцепи като презрял плод. При всяка крачка мазни, лъскави хлебарки се разбягваха към пукнатините по пода, а мокриците търсеха убежище под пръснатите тук-там останки от стар килим.

Без съмнение това гнусно жилище принадлежеше на безумец. Изронената мазилка и пожълтелите тапети на цветчета бяха покрити с вестникарски изрезки, рисунки, снимки от списания, репродукции на картини, карти с пояснения, писма, изписани с тъй ситен почерк, че едва можеха да се разчетат. Тук-там се мяркаха парчета от натрошени гипсови и пластмасови светци и ангели, залепени, заковани или просто напъхани в ниши, издълбани с лъжица в размекнатите влажни стени. Истински музей, разкриващ безумното лъкатушене на едно полудяло сърце; мания, неподвластна на проучване и анализ, за която можеше да се разбере само това, че е свързана с отдавна отминалата война и участниците в нея, с художниците, изкуството и смъртта на стотици безименни личности в десетки страни, и най-вече с живота и деянията на един мъж с орлов нос и очила с метални рамки, облечен в папски одежди. Пратеникът от Рим отдавна бе загубил вярата си и понякога неволно се съгласяваше с циничното мнение, че човекът е въдворен на земята единствено за да яде, да отделя и да се съвкупява. Сега обаче усещаше, че има и нещо друго. Този човек бе създаден, за да докаже, че адът съществува; това място беше като микробиологична среда за размножаване на прокълнатите.

Стаите се оказаха повече, отколкото очакваше, сякаш два или три от някогашните апартаменти в сутерена са били съединени. Нова беше единствено металната външна врата със солидни, но лесни за отваряне ключалки. В съответствие с някогашния стил кухнята се намираше в центъра на апартамента и през нея се минаваше към малката сумрачна всекидневна. Гледката бе ужасяваща: очуканата емайлирана мивка се крепеше единствено на тръбите, из нея се трупаха камари засъхнали пластмасови чинии, паници и чаши, на масата имаше буркан мухлясало сладко, отворен пакет корнфлейкс, кутия вкиснато мляко и недопита чаша кафе. От лампата висеше стара лепкава мухоловка, почерняла от мухи. Фалшивият свещеник хвана с два пръста шнурчето на електрическия ключ и го дръпна, но резултат нямаше.

Мина във всекидневната. Старо парцаливо килимче, зацапано и подгънато от едната страна. Точно пред него на лявата страна висеше рисунка с туш: Христос върху облак, а под него гротескно изобразена сцена на разпятието. Под тройната екзекуция бяха изписани думите:

„Ще ми изявиш пътя на живота

пред твоето присъствие има пълнота от радост

отдясно на тебе — всякога веселие.“

Вгледа се по-отблизо и видя, че на кръстовете висят жени с окървавени гърди и лица, а над главата на Христос се вият по спирала бледи и неразгадаеми надписи. Следваше нов коридор и още една врата, стара и нащърбена, но боядисана в яркосин цвят. Върху нея беше изписана една-единствена дума:

„TSIDKEFNU“

Старозаветната дума за „праведност“, едно от хилядата имена на Бога.

Човекът от Рим зареди патрон в цевта на пистолета, въздъхна дълбоко и затаи дъх. Отвори вратата и прекрачи към отвъдната стая, към края на пътешествието. Светлината го заслепи и той вдигна длан да заслони очите си.