Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (13)

12.

Трябва да беше заспала, защото изведнъж се събуди. Навън цареше тишина, нарушавана само нарядко от бученето на някой камион над главата й. За щастие беше спала дълбоко, без сънища. Погледна часовника си и същевременно осъзна, че не се е събличала. Трябваше й известно време, за да фокусира очи върху циферблата. Беше шест сутринта и през зацапаното прозорче се процеждаше светлина. В съседната стая беше тихо. Не се чуваше нито „Ох, мамо“, нито „О, боже“ или „Ще свърша!“.

Какво я бе събудило тогава? Тя застина неподвижно в леглото и нервите й звъннаха тревожно, докато се съсредоточаваше. В тишината се чуваха нормалните за всяка стара сграда тихи шумове, бучене откъм моста отгоре, далечен вой на полицейска сирена и някакво драскане. Дали в стените нямаше мишки, или още по-лошо — плъхове? Беше слушала за нюйоркските плъхове, дори бе виждала няколко. Грамадни мръсни твари с жълти зъби, понякога толкова дълги, че пробиваха долната устна. Точно като за калпав филм на ужасите в някое автокино.

Не. Не беше холивудски плъх. Очите й се разшириха и тя се втренчи във въздуха някъде в средата между леглото и тавана, също както правеше, когато позираше — съсредоточи се в пустотата и зачака звукът да се повтори. След малко го чу. Не беше драскане, а упорито стържене на метал върху дърво. Тя се надигна тихо и погледна вратата. Ето го — квадратно метално езиче бавно пълзеше нагоре-надолу из процепа на вратата, търсейки резето. Стоманена линийка. Някой се опитваше да влезе и не й се вярваше това да е Юджин. Змийската глава? Най-вероятно. Тя спусна крака на пода, посегна и грабна раницата си. Беше настанала една от онези ситуации, които никога не се срещат в киното: жената всеки момент ще бъде изнасилена или убита от нахлуващия през вратата злодей с бръсначи вместо пръсти, а й се пишка тъй отчаяно, че след секунди ще подмокри гащите.

— Мамка му! — прошепна тя.

Шумно се изкашля, после затропа с крака по пода. Стържещият звук спря, лъскавият край на линийката застина. Тя изтича на пръсти към банята и смъкна джинсите и гащичките си. Клекна над тоалетната чиния, като внимаваше да не докосва седалката, изпишка се и се избърса по-бързо от всеки друг път в живота си.

Обърна се, вдигна гащичките и джинсите си, пусна водата и видя как презервативът и цигарата изчезват във водовъртежа заедно с двете хлебарки, които през изминалата нощ явно бяха напуснали ваната, за да извършат колективно самоубийство. Фин закопча джинсите, измъкна се тихо от банята и грабна раницата. Погледна към вратата. Металната лента още стърчеше от процепа, но не помръдваше. Тя се наведе над леглото и притисна с ръце пружините, за да изскърцат, после звучно въздъхна, сякаш отново си лягаше. Пристъпи до прозореца и зачака, впила поглед във вратата.

Мина цяла минута, сетне стържещото движение на линийката се поднови. Фин метна раницата на рамо и вдигна прозореца. Той с лекота се плъзна нагоре, а тя свали малката мрежа против комари и я остави на пода. Подаде глава през широко отворения прозорец, за да види дали има път за бягство; ако не, трябваше да дебне до вратата и да цапардоса противника с раницата си, когато най-сетне успее да влезе.

Под прозореца имаше метална площадка и пожарна стълба, водеща към покрива. Не беше кой знае какво, но все пак си струваше да опита. Тя преметна крак през перваза, приведе глава и се измъкна навън. Площадката трепна под нея и Фин видя как ръждивите болтове, които я крепяха за стената, помръдват в гнездата си. Без да им обръща внимание, тя се обърна към стъпалата и се закатери нагоре колкото можеше по-тихо.

Най-отгоре имаше извита скоба. Тя се хвана за нея и изскочи на покрива. Беше очаквала да намери някаква врата, водеща към стълбище, но не откри нищо — само вълнисто, неравно асфалтово покритие, осеяно тук-там с локви. Виждаше се, че някога е било покрито с пемза, но сега беше почти напълно оголено и лъскаво.

Над покрива стърчаха няколко отдушника от тоалетните и крива вентилационна тръба, но това бе всичко. Бягайки от опасността в стаята, беше попаднала от трън, та на глог. Е, поне по-лошо не може да стане, утеши се тя. Но само след миг се оказа, че греши. Чу звън на метал — някой бе излязъл на площадката. След около трийсет секунди Змийската глава щеше да я догони на покрива.

Отляво под ранното утринно слънце блестяха стъклата на кулата Конфюшъс. Отдясно се тъмнееха кафеникавите води на Ийст Ривър и мозайката от покриви между нея и „Кулидж“. Можеше да вика за помощ, но в този квартал едва ли някой щеше да й обърне внимание. Нямаше на кого да разчита, освен на себе си.

На метър и половина над главата й надвисваха най-долните стоманени греди на Манхатън Бридж. Тя изтича по покрива, изкатери се върху кривата вентилационна тръба и посегна нагоре с две ръце. Сграбчи широката греда, подскочи и се вкопчи с крака от двете страни на желязото. Събра сили, издърпа се по-нагоре, изви гръб, преметна тяло и се озова по корем върху горната страна на гредата. Мислено благодари на учителя Дуоркин по прякор Лудото куче, който водеше часовете по физкултура в гимназията. След жестоките тренировки при него човек можеше да разчита поне на три неща: че ще има стегнат корем, ще се научи да ругае като хамалин и ще може да се катери по мостове.

След като се изкачи върху гредата, тя приклекна и хвърли поглед към пожарната стълба. Зърна горната част на черния шлем. За секунда се запита какво ли е станало с Юджин, после прогони мисълта. Изправи се и побягна по широката плоска греда, като внимаваше да стъпва по средата. Неволно ахна, когато покривът на хотела внезапно изчезна и тя се озова във въздуха на четири етажа височина.

От време на време срещаше вертикална греда и трябваше да спира, за да я заобиколи внимателно. Колкото повече напредваше в пустотата, толкова по-силно биеше сърцето й и толкова по-неуверена се чувстваше. Празното пространство под моста служеше предимно за гробище на стари коли и ако паднеше, щеше да налети на някоя от тях. Тя рискува да се озърне и с ужас видя Змийската глава също да си играе на акробат по гредите, само че той не проявяваше ни най-малък признак на нервност, докато пъргаво заобикаляше вертикалните греди, почти без да забавя крачка.

Преследвачът я догонваше и Фин разбра, че няма надежда да стигне до далечната подпора на моста, където би могла най-сетне да слезе долу. След пет минути той беше само на десетина метра зад нея и продължаваше да скъсява дистанцията. На следващата вертикална греда Фин трябваше отново да забави ход и пак щеше да загуби време; щяха да се озоват на един и същ отрязък от гредата. Чу зад гърба си тихо щракване и с ужас извърна глава. Беше чувала този звук и преди — снощи, точно преди смъртта на Питър.

Зад нея мъжът с невидимо лице, черен шлем и прилепнал спортен костюм вървеше по гредата спокойно и с идеално чувство за равновесие. Стискаше дългия тънък нож между палеца и показалеца на дясната си ръка също както художник портретист държи четката си. Фин чу как изпод шлема му долетя глух кикот и нещо в нея се скъса. Вместо да побегне от дребната, зловеща и черна фигура с прилепнало облекло, тя стори точно обратното. Хвърли се назад по гредата, смъкна с една ръка раницата от рамото си и огнената й коса се развя буйно от вятъра, когато замахна с всичка сила и улучи Змийската глава точно между краката, докато той заобикаляше препятствието.

Мъжът изкрещя от удара в слабините и загуби равновесие в най-неподходящия момент. Изпусна ножа. Искрейки на слънчевите лъчи, оръжието се запремята надолу, отскочи от строшеното предно стъкло на един изоставен автомобил и тупна сред туфа плевели край колелото. Змийската глава се удържа още половин секунда, сетне окончателно загуби равновесие и гредата се изплъзна изпод краката му.

Започна да пада като в забавен кадър, направи усилие да се извърти и с крясък рухна към земята. Улучи същото стъкло като ножа, но не отскочи, а мина през него. От удара визьорът на шлема се пръсна като черно яйце и Фин видя лицето му — младежко, ужасно окървавено, с азиатски черти, може би китайски или виетнамски. Повече не помръдна.

Хълцайки от страх и облекчение едновременно, Фин се взираше надолу към нападателя и се питаше как може животът й да се промени коренно за толкова кратко време. Отново метна раницата на рамо, после се обърна и тръгна към края на моста.