Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (28)

27.

Около час след разсъмване сержантът тихомълком напусна бивака без ничия молба или заповед. Водеше само Рийд — той беше наполовина индианец, чероки или нещо подобно, и имаше профил досущ като онези, дето ги печатаха на монети. Застанеше ли неподвижно, можеше спокойно да мине за статуя, а с карабината нямаше грешка от двеста метра.

— Къде отиваме, сержант? — попита Рийд.

— Където и вчера. Да поогледаме какво става, може би и да преброим швабите.

— Разбрано, сержант.

Без повече приказки Рийд свали карабината от рамо и го последва през гората.

Този път сержантът не откъсваше очи от земята. Доколкото можеше да прецени, имаше три утъпкани пътеки: една направо, една наляво и една надясно. Всички се събираха на една малка полянка приблизително в центъра на гората. Може би зайци, но по-вероятно елени. Имаше огризани клони на около метър и половина височина — точно като от елен или млад лос. Сержантът се зачуди дали в Европа имат лосове, после прогони мисълта; не искаше да си губи времето с друго, освен с непосредствените задачи. Махна с ръка наляво и Рийд кимна. Сержантът тръгна по лявата пътека и червенокожият го последва на няколко метра дистанция, без да издава нито звук. Останалите изобщо не можеха да се мерят с него.

Най-сетне стигнаха до покрайнините на гората и този път сержантът направи знак „залегни“. После клекна да поговори с Рийд.

— Долу има канавка, след нея е пътят. Наблизо лежи изгорял танк, стар модел. Люкът е отворен. Оттам ще можем добре да огледаме фермата. Танкът е на високото.

— Снайперистът? — попита Рийд.

— Ако вървим приведени, танкът ще е между нас и камбанарията. Всичко ще е наред, стига онзи да не ни дебне.

— Какво искаш от мен?

— Прикривай ме.

— Разбрано.

Двамата изчакаха между последните дървета, като си прехвърляха цигара от ръка на ръка. Снайперистът може и да не ги дебнеше, но острият му поглед би забелязал тютюневия дим в неподвижния утринен въздух. Отгоре на всичко небето се заоблачаваше. Водиш ли война — никакво пушене, никакво пиене, никакво чукане. Той захвърли недопушената цигара и я размаза с подметката на ботуша си. Стори му се нечестно — човек би трябвало да си позволи поне още едно малко удоволствие, преди някой невидим фриц да му пръсне черепа.

Сержантът изскочи измежду дърветата и се просна в крайпътната канавка. Пролази напред, докато стигна сянката на стария танк. Изкатери се към него приведен и видя, че танкът не е толкова зле пострадал, колкото си мислеше. Откритият заден диференциал беше станал на парчета, дясната верига висеше разкъсана, но нямаше други повреди. Ако се съдеше по разровения път отзад, сигурно беше работа на изтребител — американски, руски, британски, кой знае. Танкът имаше тънка 8-милиметрова броня и две картечници. Без оръдие. Вършеше работа срещу пехота, но излезеше ли дори срещу вехт истински танк като М-1 или най-обикновена базука, отиваше по дяволите. Но пък си имаше и положителна страна. Швабите разполагаха с хиляди такива, плюс това машината се нуждаеше само от двама души екипаж — единият за водач, другият да изпълнява функциите на командир, наблюдател и картечар. Пушечно месо и толкоз.

Сержантът остави Рийд зад лявата гъсеница и се изкатери отстрани по танка, като заобикаляше ръбестите тенекиени калници и надупчения като домакинско ренде накрайник на ауспуха. Използвайки за опора две масивни куки с навито на тях стоманено въже за лебедката, той се изкачи върху куличката, после се провря през люка до седалката на картечаря. Отдолу имаше педали за въртене на кулата, а всяка от двете картечници беше на самостоятелен шарнир и можеше да се движи свободно нагоре-надолу. Между картечниците стърчеше дълъг телескопичен мерник. Сержантът надникна през окуляра, но лещите се оказаха строшени при гибелта на танка.

Вътрешността беше боядисана в обичайния пясъчнобежов цвят. Нямаше кървави петна, навярно танкистите се бяха измъкнали живи. Фактът, че танкът още е тук, подсказваше, че по пътя няма много движение, а това от своя страна означаваше, че камионите долу във фермата почти със сигурност са дошли от изток. Това заслужаваше внимание. Точно там някъде трябваше да е скривалището на Хитлер — Берхтесгарден или нещо такова.

Той опита да си представи една среща с Големия немчуга, но не успя. През последните четири години, колкото пъти си мислеше за Хитлер, все го виждаше като Чарли Чаплин. Така де, как да вземеш подобен тип на сериозно? От друга страна обаче, работата ставаше съвсем сериозна, като ти изскочеха насреща цяла тумба с каски и автомати, или пък с шибаните панцерфаусти. Смрадливо сирене, както казваха англичаните. Смрадливо и още как!

Сержантът се измъкна от картечарската седалка и слезе в долната част на танка. Всички люкове бяха отворени. Настани се на мястото на водача, извади бинокъла от калъфа и го насочи надолу към фермата. Веднага забеляза трескавото оживление.

Няколко души със запретнати ръкави бършеха предните стъкла на камионите. Други окачваха пране на импровизиран простор, опънат между страничното огледало на едната кола и висок стълб до кладенеца в другия край на калдъръмения двор. Двама мъже с цивилни дрехи — омачкани летни костюми, единият кафяв, другият син — пушеха цигари до една от по-малките постройки. И двамата носеха очила.

Една жена със синя рокля и кафяви обувки с дебели подметки мина небрежно край тях. Пушеше в движение и бъбреше нещо. Втора жена, облечена в кафявата униформа на женския корпус към Вермахта, седеше на ръба на кладенеца, вирнала лице срещу слънцето. Единственият напълно униформен мъж беше младолик офицер с черна униформа на СС.

Войниците със запретнати ръкави не носеха оръжия и никой, освен офицера от СС нямаше пистолет. Сержантът насочи вниманието си към камбанарията на абатството. Малкият отвор в горната част на кулата изглеждаше мрачен и пуст, но това не означаваше нищо. Снайперистите умееха да се крият в сенките.

Сержантът се завъртя и тихо изрече през един от задните наблюдателни люкове:

— Виждаш ли фермата, Рийд?

— Аха — долетя отвън едва доловим отговор.

— Как ти се струва?

— Не са от армията — отвърна Рийд. — Де да ги знам какви са.

— Опитай да предположиш.

— Цивилни.

— А за жените какво мислиш?

— Какво да ги мисля? Жени като жени.

— Защо ги водят?

— Сам знаеш.

— Трябва да има и още нещо.

— Защо?

— Мене ако питаш, долу става нещо много странно.

— Пита ли те някой?

— Не се прави на идиот.

Сержантът замълча. Отново погледна през предния люк.

— Какво има на изток?

— Планини с доста замъци.

— А на запад?

— Онова езеро, Констанс. Швабите му викат другояче. На отсрещния бряг е Швейцария.

— На юг?

— Австрия.

— Имаш ли представа кой е сега там?

— Май са руснаците.

— Германците хич не ги обичат, нали?

— Отде да знам бе, сержант, и за какъв дявол ми задаваш толкоз много въпроси? Аз съм един скапан червенокож от резервата, забрави ли? Мене неграмотен индианец, не разбира какво казал мой бледолик брат.

— Майната ти, Рийд. И изобщо защо не се казваш Бягащата мечка, Лунното одеяло или нещо подобно?

— Баща ми беше автомеханик от Канзас, дето обичаше на пияна глава да чука индианки, разбра ли? — Рийд едва не се разсмя. — По твоя край са гледали да катурнат някоя негърка в стърготините, при нас пък тая работа я вършеха с индианки в царевичака.

— Знаеш ли, че си смахнато копеле, Рийд?

— Да, казвали са ми.

— Сигурно идват от изток, инак би трябвало всички тия камиони да заобиколят танка, а пък няма следи от това. Не отиват на север, защото там е войната, а в Австрия са руснаците, значи не отиват и там.

— Значи са се отправили към езерото Констанс.

— Аха. Фрицовете май му викаха Бодензее. Чудя се дали имат ферибот, дето да поеме шест такива коли.

— Сигурно.

Рийд замълча. Сержантът отново насочи бинокъла към двора. Ако снайперът беше горе в камбанарията, значи ония там разчитаха изцяло на него. Оттук можеше да ги изтреби до крак, стига картечниците на танка да разполагаха с боеприпаси. Той отвори големия сандък за муниции и видя, че вътре има картечни ленти поне за десет-петнайсет минути непрестанна стрелба. Единственият проблем беше, че за управление на кулата трябваше да работи двигателят, а и без мерник трябваше да се цели на око, но все пак…

— Някакъв план ли мътиш, сержант? Мътиш май.

— Обмислям нещо.

— Какво?

— Още не съм сигурен. Колко шваби виждаш долу? Войници, имам предвид.

— Някъде към десетина. Тия, дето чистят стъклата.

— Те даже нямат пушки, Рийд. Без оръжие са. Според номерата трябва да са полева жандармерия, но армейските ченгета носят сиви униформи, а тия тук са с кафяви панталони. Пълна шарения, все едно че са докопали каквото им падне. Да не говорим, че наборните комисии не взимат очилати за шофьори.

— Може да не са имали избор, сержант.

— Или пък страшно бързат, скапаняците. Бързат да измъкнат каквото има в камионите.

— И какво има в тях, сержант?

— Нещо хубаво, Рийд. Нещо, дето ще те накара да изиграеш най-хубавия си боен танц и да наостриш томахавката.

Сержантът отново насочи бинокъла към камионите, опитвайки напразно да зърне какво има вътре. Бяха плътно закрити, дори и отзад. Докато наблюдаваше, немците изкараха от една пристройка открита лека кола и започнаха да я зареждат с бензин от тубите, прикрепени отстрани на камионите.

— Готвят се да духнат — каза Рийд.

— Аха. Трябва да вдигнем на крак Корнуол и неговите приятели, инак ще стане късно.

— Ще си вземем ли от онуй в камионите, сержант?

— Според мен си е редно, нали? Така де, кой не знае, че плячката е за победителя? Пък на мен средното ми име е Виктор, сиреч победител.

— Чудна работа — подметна Рийд. — И моето.

— Току-виж излезем роднини.

— Както каже моят бледолик брат.

— Колко души виждаш долу?

— Десетина около камионите, още четирима-петима се мотаят насам-натам.

— Плюс снайпера.

— Да, и той. Но повечето от останалите не ми приличат на редовна войска.

— Все трябва да има и редовни войници. Снощи видях часови с карабина на гръб и автомат на гърдите.

— Може да е бил някой от тия, дето бършат стъклата.

— Може. Така или иначе, беше въоръжен.

— Сега нямат оръжия.

— Като ги гледам как зареждат оная кола, май се готвят да си плюят на петите. Ако ще правим нещо, няма време за губене.

— Тогава да се върнем и да докладваме.

— Да. Слизам.

Сержантът се измъкна от танка и слезе отзад. Попътно почука с пръст по двете туби, закрепени за корпуса. Бяха пълни поне наполовина. Обикновено изоставените машини биваха обрани до шушка за нула време и той мислено коригира преценката си откога танкът е тук. Коригира и тактиката си за превземане на фермата. Двамата с Рийд се вмъкнаха обратно в гората.

— Разбираш ли нещо от танкове?

— Не много.

Сержантът посочи с палец през рамо.

— Мислиш ли, че ще можеш да стреляш с картечниците?

— Все ще се справя някак. Има ли патрони?

— Да.

— Само че за въртене на кулата ще трябва гориво, нали?

— Има гориво, но може и да не ти потрябва. Картечниците вече са насочени надолу към двора. Наклонът се регулира ръчно.

— Как я виждаш цялата работа?

— Удряме камбанарията с базуката на Терхун, след това нахлуваме през портата. Щом пуснем сигнална ракета, ти откриваш оттук кръстосан огън.

— Май може да стане.

— Тогава да кажем на Корнуол и после да си размърдаме задниците. — Двамата навлязоха в гъстите горски сенки. — Трябва да действаме бързо.