Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

23.

Резиденцията на нюйоркския кардинал архиепископ е красива стогодишна сграда на Медисън авеню 452, точно зад катедралата „Сейнт Патрик“, и има връзка с нея чрез подземен тунел. Първият етаж на резиденцията, обикновено наричан Музеят, е обзаведен със строги старинни мебели и често се използва за правене на официални фотографии, организиране на празненства и срещи за събиране на средства. На втория етаж са канцелариите и личните стаи на сътрудниците на архиепископа: готвач, трима икономи, двама свещеници, изпълняващи задълженията на негови секретари, и един епископ, зает с цялостната документация на епархията. Двамата „секретари“ са и добре обучени стрелци, минали са курсове по тактика и специално въоръжение в Академията на ФБР в Куонтико и обикновено са въоръжени, когато придружават кардинала извън резиденцията или катедралата.

Личните покои на архиепископа на третия етаж се състоят от спалня, баня, малка кухня, всекидневна и кабинет. Всекидневната е скромно обзаведена с диван, няколко стола, малко, но добре заредено барче и голям цветен телевизор. Кабинетът има няколко големи прозорци с цветни стъкла, сводест таван и дълга стара манастирска маса, която архиепископът използва като писалище. Спалнята, разположена между кабинета и всекидневната, е сравнително малка, само четири на пет метра. Вътре има голямо легло с кафяво-бяло покривало и един-единствен прозорец със завеси в същите цветове. Стъклото е устойчиво на куршуми и ламинирано, за да не се разлети на парчета при бомбен взрив. Над леглото виси доста безвкусна картина, изобразяваща как Христос влиза в Ерусалим на магаре, а на отсрещната стена е закачено голямо златно разпятие от четиринайсети век — част от някогашния олтар на Вроцлавската катедрала. В дъното на спалнята има висок вестиарий от ковано желязо, съдържащ църковните одежди на архиепископа — филони, столи, няколко аленочерни плащаници, сърмени наметала, обшити с хермелин, и златен нагръден кръст с изумруди, който той носи за литургията в петък вечер, единственият ден, когато извършва богослужение.

Мъжът, известен като отец Рикардо Джентиле от Рим, Питър Руфино от Отдела за произведения на изкуството или Лорънс Г. Маклийн от Службата за национална сигурност, пристъпваше безшумно из архиепископските покои на третия етаж. Краката му, обути с евтини черни маратонки, не издаваха нито звук. Беше се скрил в малкия килер зад ризницата до единайсет вечерта, когато затваряха катедралата, сетне според получените инструкции се отправи към подземната крипта и тунела за резиденцията.

Тревожен бе фактът, че в един град, атакуван тъй жестоко и толкова неотдавна, неканеният гост успя с лекота да се добере до личните покои на Негово Преосвещенство кардинал Дейвид Банърман. Американците си оставаха аматьори в тия неща и с удивителна наивност отказваха да повярват в лютата ненавист на хора, възнамеряващи най-сериозно да им причинят зло само защото са американци. Ватикана вече цяло хилядолетие разпращаше убийци да вършат сатанински дела в името Божие, а някои други нации вършеха това още по-отдавна.

Само до дванайсети век в Швейцария бяха извършени повече политически убийства, отколкото за цялата история на Съединените щати, а единствената страна с още по-малко атентати беше съседна Канада, но дори и тази пустинна заснежена територия бе понесла навремето немалко „терористични нападения“. Както знаеше отец Джентиле, за всичко бяха виновни хората, отказващи да се поучат от историята. В това отношение американците държаха първенство — предпочитаха да вярват, че държавите в целия свят кръжат около тях като планети около слънцето. Още неколцина богати и фанатични безумци като Осама бен Ладен, хвърлящи пътнически самолети насреща им, може би най-сетне щяха да ги научат на ум и разум.

Той стигна до отворената врата на спалнята и спря, за да завинти заглушителя на грозния малък пистолет „Берета Кугар“, който носеше в дясната си ръка. Надникна. Банърман спеше и тихичко похъркваше, а прошарената му коса бе разпиляна по възглавницата. Лежеше точно по средата на голямото легло със скръстени на гърдите ръце и придърпана до брадата завивка, като същински покойник. Джентиле забеляза яката на копринената му пижама, купена вероятно от магазин „Грамарели“ близо до Пантеона. Прекоси спалнята и седна на ръба на леглото. Лекичко почука със студения край на заглушителя по патрициански извития ирландски нос на кардинала.

— Събуди се — тихо изрече той.

Банърман спря да хърка и промърмори нещо. Отец Джентиле почука по-силно. Кардиналът рязко отвори очи, зениците му се разшириха и челото му се сбръчка от болка.

— Какво е това, по дяволите?

— Събуди се — повтори Джентиле. — Трябва да поговорим. И по-тихо, повярвай ми, не би искал да ни прекъснат.

Банърман смешно извъртя очи, опитвайки да фокусира поглед върху дулото на пистолета. Сега то висеше на десет сантиметра от носа му. Един изстрел от толкова близо би пръснал черепа му по Исус и магарето.

— Кой си ти? — попита Банърман. Беше стар, доста над седемдесетте, но все още имаше звучен и енергичен глас.

— Vincit qui si vincit — отговори свещеникът с пистолета.

Побеждава, който победи себе си.

Когато Банърман чу цитата, очите му се разшириха. Всеки високопоставен духовник знаеше това изречение и изпитваше ужас от него. В тия няколко кратки думи и техния отговор се криеха семената на скандал с невъобразими мащаби. Банърман мигновено разбра кой е нощният посетител, какви пълномощия има и от кого са му дадени. Знаеше също така, че ще умре, ако в близките секунди не даде верния отговор. Не бе очаквал някога да изрече тия слова.

— Verbum pat sapient — прошепна той.

За мъдрия и една дума стига.

— Мъдър ли сте, Ваше Преосвещенство? — попита отец Джентиле.

— Знам за какво идвате. Мога да чета електронните послания на Ватиканската секретна служба не по-зле от всеки друг.

— А ако загърбим секретната служба, защо съм тук според вас?

— Заради убийството на Алегзандър Кроули. За да разследвате неговата смърт.

Кардиналът се надигна от възглавницата и огледа Джентиле в неясната светлина, проникваща през прозореца на спалнята.

— Само отчасти, Ваше Преосвещенство. Натоварен съм с далеч по-сложна задача. Кроули е само върхът на айсберга. Както добре знаете, ще има още убийства. Колкото повече са убийствата, толкова повече нараства заплахата за църквата и нейното положение. Не бива да позволим това.

— Какво общо имам аз? — попита Банърман. — Това не е мое дело, всичко е станало преди повече от половин век. Вината е на Спелман и проклетите му църковни хористи! Той беше приятел на Пачели, не аз.

— За съжаление вие сте наследник на архиепископ Спелман. Товарът върви заедно с прекрасните плащаници във вестиария ви. Той е част от вашите задължения към нюйоркската епархия.

Банърман седна в леглото, забелязвайки, че през цялото време прицелът на пистолета не се откъсва от точката между очите му. Внимателно се вгледа в мъжа до себе си. Средна възраст, атлетична фигура, обикновено лице, светотатствено надяната якичка на свещеник. Чудеше се дали наистина е свещеник, или просто Ватиканската секретна служба си наема сътрудници откъдето може. Не че имаше значение. Важното беше, че този човек е в спалнята му и държи пистолет.

— Какво искате?

— Искам колкото се може повече информация за момчето.

— Сведенията са съвсем оскъдни. Всички документи относно детето бяха унищожени при влизането му в страната. Това бе част от споразумението за неговото приемане.

— Споразумение с престъпници. Споразумение под натиск. Знаете не по-зле от мен, че подобни споразумения нямат никаква стойност. Според мен досиетата са съхранени и вие сте следили детето през изминалите години.

— Всичко това е много опасно.

— Разбира се, че е опасно. Ако беше разходка в парка, както се изразяват американците, нямаше да съм тук.

— Ако съществуването на детето бъде разкрито, последиците ще са чудовищни. Напоследък църквата преживя много изпитания, времената са тежки.

— Така е. Ако всички онези хленчещи жертви си бяха държали езика зад зъбите, всичко това нямаше да се случи, нали? — Свещеникът с пистолета поклати глава. — Ваше Преосвещенство, всеки евангелистки проповедник по телевизията може да цитира Еклесиаст 11:1 — „Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш“. Повечето от тях обаче забравят да споменат, че истината е двупосочна, връща се и доброто, и лошото. Там е цялата работа. Трябват ми досиетата за момчето. Нуждая се от цялата налична информация за фондацията „Грейндж“.

— Едното няма нищо общо с другото!

— Убийството на Кроули доказва, че има.

Джентиле знаеше от началниците си само това, че съществува подобна фондация и трябва внимателно да я проучи, защото печалната участ на Кроули е свързана с нея по някакъв начин. Бурната реакция на кардинала го изненада.

— Играете си със сведения, които няма да доведат до добро. Това е лудост. Една погрешна крачка и медиите ще ни разпнат на кръст.

— Тогава в следващата си литургия се помолете да не допускам погрешни крачки. Заради всички нас. А сега, къде мога да намеря досиетата за момчето?

Кардиналът погледна пистолета, после вдигна очи към лицето на нощния посетител. В този момент можеше да му помогне само истината.

— Съхраняват се в архивите на дружеството „Сант Егидио“ към църквата „Сейнт Джоузеф“ в Гринич Вилидж.

Джентиле кимна. „Сант Егидио“ беше голяма светска организация, подпомагаща сираците и децата на бежанци.

— Под какво име?

— Фредерико Боте.

— Как да стигна до досиетата?

— Ако ги изискам по официален път, интересът ми ще предизвика подозрения. Да не говорим, че досието е много старо. Не са го въвели в компютрите.

— Ще се справя. А фондацията „Грейндж“?

— Ще узная каквото мога.

— Без посредници, без секретари. Ще общувам единствено с вас.

— Добре. Как да ви открия?

— Аз ще ви търся. — Джентиле бръкна в другия джоб на тъмното си сако и извади миниатюрен сателитен пейджър „Глобалстар“. Пусна го върху гърдите на кардинала. — Носете го винаги със себе си. Не подава звуков сигнал, само вибрира. Позвънете на номера, който видите на екрана. Всеки път номерът ще е различен. Обаждайте се от този телефон.

Той остави до пейджъра друго електронно устройство — извънредно миниатюрен клетъчен телефон.

— Още нещо — каза Джентиле, докато се изправяше.

— Да?

— Не се опитвайте да ме проследите. Не ме търсете. В никакъв случай не се обаждайте на полицията. Ако не друго, трябва да знаете, че не съм ваш враг. Също тъй трябва да знаете, че не бих се поколебал да ви пожертвам в името на общото благо. Без глупости, Ваше Преосвещенство, моля ви.

С тези думи Джентиле се измъкна от спалнята, оставяйки нюйоркския архиепископ да трепери от нерви в собственото си легло. Навън луната изгряваше над строгите неоготически кули на катедралата.