Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Бележникът на Микеланджело

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-641-6

История

  1. — Добавяне

32.

Фин Райън откъсна поглед от компютъра в кабинета на „Екс Либрис“, щипна с палец и показалец горната част на носа си и затвори очи. Вдясно от нея се трупаше безредна камара надраскани листове от бележник, отразяващи усилията й през последните няколко часа. Тя се приведе напред, не успя да удържи една дълга прозявка и събра листовете, опитвайки да се съсредоточи. Половината й мисли неволно се лутаха към онова топло, особено чувство в долната част на корема и смътния, но непобедим спомен как Майкъл бавно проникна в нея, как нямаха търпение да стигнат до леглото и тя обви крака около кръста му, а той я повали върху кухненската маса. Беше великолепно и поразително приятно, но все със същото чувство на отдалеченост и самота, с усещането, че партньорът й не се отдава докрай. Неговата сексуалност се раждаше колкото от нормална човешка страст, толкова и от някакъв студен, мрачен гняв. Може би преградата се дължеше единствено на разликата във възрастта, но тя знаеше, че така или иначе общото помежду им няма да изтрае дълго.

„Файона Катрин Райън, прекалено много разсъждаваш, мътните да те вземат!“

Тя сведе глава и бавно фокусира поглед върху листовете в ръката си. Коя друга на нейно място би започнала връзка с мъж, поне двайсет години по-възрастен от нея, насред разследване на две убийства и усилия да не стане жертва на трето? И всичко това само заради парче пергамент, изрисувано преди пет века от ръката на гений. Струваше й се нереално, но тя помнеше много добре медния мирис на кръв из въздуха след убийството на Питър и отблясъците по зловещия черен шлем, докато велосипедистът убиец летеше из въздуха надолу към смъртта си. От това по-реално нямаше накъде.

Беше започнала търсенето, като провери за уебсайт на Францисканската академия и с изненада откри, че е елегантен, обогатен с графики и много модерен. Бе очаквала нещо по-простичко, строга страница с шрифт „Таймс ню роман“ и емблема в ъгъла. Емблема наистина имаше — леко зловещо изображение на щит, разцепен с черта, слизаща от ляво надясно, три магарешки бодила отдясно и черен лебед с два малтийски кръста отляво. Над щита бяха отпечатани името „Францисканска академия“ и девизът на училището: Mens Agitat Molem, а отдолу имаше свитък с тайнствен стих на латински: Aut Inveniam Viam Aut Faciam. Първият девиз означаваше „Умът движи материята“, а вторият гласеше в груб превод „Ще намеря път или ще го създам“.

Според изложения кратък вариант на училищната история мотото „Умът движи материята“ отразяваше първоначалната цел на училището. Създадено от калвинисткия свещеник Джордж Хавърфорд през 1895 година, то имало за основна задача да предпази момчетата от изкушенията на другия пол в напълно изолирана среда, където да насочат вниманието си към представата на Теди Рузвелт за мъжественост във всичко, особено в спорта, военното обучение и академичните дисциплини. Като се добавят студени душове и солидна доза най-строги религиозни напътствия, училището несъмнено бе предизвикало възторг у всички родители от онова време. При по-внимателен прочит между редовете се долавяше остарелият педагогически принцип „децата не трябва да се слушат, а да се гледат“, може би с добавка „и то колкото се може по-рядко“. Фин бе слушала немалко лоши неща за пансионите от английски тип, но този тук вероятно оставяше другите далече зад себе си.

Като се разрови из мрежата с личната и извънредно сложна търсачка на Валънтайн, наречена ISPY-XRAY, Фин откри редица сайтове — едни създадени от бивши възпитаници на Францисканската академия, други от незнайни компютърни маниаци — в които се разказваше съвсем различна история. Погледната отблизо, Францисканската академия се оказваше далеч не толкова достопочтена, колкото я представяше официалният уебсайт. Според откритията на Фин „мъжествеността“ на училището довела дотам, че половината възпитаници от първите десетилетия на двайсети век загинали из окопите в Белгия и Франция, неопределен брой извършили самоубийство, а тормозът на новопостъпилите от „старшите“ в по-горните класове предизвикал поне един смъртен случай и поредица от съдебни процеси точно преди Големия борсов крах през 1929 година, при който училището едва не фалирало. Каквото не отнели съдебните дела, отнесла го Депресията и Францисканската академия била на път да издъхне под товара от дългове и лоша слава. През 1934 година неколцина бивши възпитаници закупили училището, вече обявено в несъстоятелност. Тук Фин се натъкна на първата нишка: списък на новите попечители на академията. Имената бяха общо дванайсет, но само първите шест привлякоха вниманието й:

„Алфред Андрю Уортън

Лоудър Дж. Корнуол

Адмирал Тобиас Гати

Джонас Хейл Паркър Трети

Орвил Дюпон Хейл

Джероум К. Кроули“

Нямаше място за съвпадение, просто нямаше. А. А. Уортън навярно бе дядо на сегашния директор, Лоудър Корнуол трябваше да има роднинска връзка с покойния директор на „Паркър-Хейл“ Джеймс Корнуол, Джонас Паркър и Орвил Хейл бяха потомци на основателите на музея, Тобиас Гати явно бе свързан с генерала, а Джероум К. Кроули — с Алегзандър Кроули. Не беше съвпадение, но нямаше и истинска връзка. Какво общо имаха шестима попечители на едно училище от трийсетте години с две съвременни убийства и една изгубена страница от бележник отпреди половин хилядолетие? Загадките са си загадки, тази обаче граничеше с невъзможното.

Фин откъсна очи от записките и огледа стаята с нейния декор, взет от историите за Шерлок Холмс. Припомни си една мисъл на литературния детектив: „Когато отхвърлиш невъзможното, останалото трябва да бъде истина, колкото и невероятно да изглежда“. И тъй, ако можеше да се вярва на знаменития Холмс, връзката съществуваше. Просто Фин не я виждаше. Следващите два часа пред компютъра обаче не проясниха нещата. Проучването на имената и връзките помежду им само още повече замъгли картината.

Използвайки търсачката ISPY, „Гугъл“ и всичко друго, за което се сещаше, Фин провери не само първите шест имена, но и останалите за целия период след 1934 година. За разлика от училища като „Филипс Андовър“ в Масачузетс, сред чиито възпитаници се срещаха какви ли не фигури — от създателя на Тарзан до видни гей активисти и неколцина президенти на Съединените щати, Францисканската академия сякаш се бе специализирала да създава хора, умеещи да остават под ръба на общественото внимание. От дванайсетте попечители, поели ръководството на училището през 30-те години, нито един не бе истинска първокласна фигура. Паркър и Хейл — обикновени наследници на семейния капитал, а не негови създатели като например Вандербилт или Рокфелер. Гати — дори не истински адмирал, а контраадмирал и единственият плавателен съд, наречен на негово име, не беше крайцер или самолетоносач, а обикновен кораб за военни доставки през Втората световна война. Джероум Кроули — адвокат, сътрудник на Бил Донован, който оглавил службата за военно разузнаване ОСС, по-късно прераснала в ЦРУ. Всичките дванайсет попечители бяха подобни фигури: сенатор, но не губернатор или президент; министър, но не държавен секретар; заместник-директор на ЦРУ. Всъщност, станеше ли дума за управление, попечителите, а по-късно и техните синове, никога не заемаха изборни длъжности. Ставаха сътрудници във върховния съд, но не и върховни съдии. В бизнеса и всяка друга житейска област историята се повтаряше: не ставаха прочути, но не предизвикваха скандали и нито един от тях не бе стигал до уволнение. Сякаш всичко беше грижливо планирано и малко по малко Фин почна да долавя неясната схема: попечителите и техните потомци не бяха водачи и реформисти, а бюрократи и ковчежници — хората, които притежават реалната власт и я запазват най-дълго. Президентът стои на върха четири години, най-много осем, един сенатор може да изтрае половин век и ако е достатъчно хитър, тихомълком да се вмъкне в най-важните комисии. Един бизнесмен може да колекционира като пощенски марки участията си в управителни съвети, без почти никой да знае кой е и с какво влияние разполага. Ефективност за сметка на самолюбието. Власт в сянка. Тия думи биха подхождали за девиз на училището.

Единственото друго сведение, което Фин успя да открие, бе фактът, че дванайсетимата попечители са закупили Францисканската академия от името на някаква организация, наречена клуб „Кардус“. Кардус се оказа латинска дума, означаваща „магарешки трън“, може би намек за тръните в емблемата на училището. Срещаха се неясни сведения и за езическа секта на сатанисти с подобно име. Доколкото можеше да прецени, клуб „Кардус“ бе престанал да съществува през 1945 година и по-нататък не се споменаваше. Като провери сайта отново, Фин откри, че цялото му съдържание е запазено като авторска собственост на Дружеството на възпитаниците на академията, което пък се оказа търговско дружество, регистрирано по незнайни причини в щата Делауеър.

Тук вече Фин вдигна ръце. Всичко беше прекалено объркано. Тя погледна часовника, откри, че денят почти е отминал, и си събра записките. Може би Майкъл щеше да открие смисъла в тях. Тя се усмихна. В мислите си вече го наричаше Майкъл. Любов, опит за убийство и отчаяно бягство — бе преживяла всичко това само за седемдесет и два часа. Тя стана, протегна се, после прекоси сумрачния лабиринт между библиотечните рафтове и тръгна към асансьора.

Докато се изкачваше към най-горния етаж на „Екс Либрис“, из главата й вихрено кръжаха хиляди факти и чувства. Най-сетне тя стигна целта си, изчака асансьора да спре, после вдигна решетката и отвори тежката врата. Излезе в ярко осветения вестибюл, който водеше към хола, а вратата на асансьора автоматично се затвори зад нея. Фин спря с разтуптяно сърце и от главата й изведнъж изчезна всичко, освен една съвсем простичка мисъл: когато преди няколко часа слезе до кабинета, лампите във вестибюла не светеха.

Някъде в дъното на етажа се раздаде трясък на разбито стъкло.