Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Бележникът на Микеланджело

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-641-6

История

  1. — Добавяне

21.

Гати живееше на Седемдесет и втора улица, в шестетажна сграда, пренесена сякаш преди няколко века от уличка край някой холандски канал. Отляво имаше солидно каменно здание, отдясно — висока жилищна кооперация. Входната врата водеше към сутерена и се наложи да слязат надолу по стъпала с парапет от ковано желязо. Чукчето на вратата беше грамадно, във формата на черна ръка, стискаща нещо като малко гюлле. По средата на топката бе издълбано широко отворено око. Валънтайн почука два пъти по масивната дъбова врата. Чуха как звукът отекна нейде навътре, после долетяха нечии стъпки по камък.

— Зловещо — каза Фин.

Валънтайн се усмихна.

— Нищо чудно. Парите, способни да купят подобна къща в Уест Сайд, обикновено са свързани със зловещи истории.

Над главите им светна лампа. След малко един мъж с обикновен черен костюм отвори вратата. Беше прехвърлил седемдесетте, с рядка снежнобяла коса. Имаше тънки устни и черни очи. Изглеждаше като човек, видял какво ли не през живота си. Разцепената му горна устна разкриваше част от пожълтял зъб. Явно беше роден, преди операциите за корекция на заешка устна да станат нещо обичайно.

— Бихме желали да разговаряме с генерала, ако не възразявате — каза Валънтайн. — Свързано е с Францисканската академия. Мисля, че наскоро е бил на посещение там.

— Чакайте — отвърна човекът.

Леко фъфлеше, но говореше сравнително ясно. Затвори вратата, лампата изгасна и двамата останаха отвън на тъмно.

— Икономът убиец — подхвърли Фин. — Наистина е зловещ.

— Не само иконом — поправи я Валънтайн. — Телохранител. Носи кобур под мишницата. Забелязах го, когато се обърна.

След още малко икономът телохранител се върна и ги пусна да влязат. Последваха го към сумрачен вестибюл с каменни плочки по пода и старомодни стенни свещници, после се изкачиха по широко дъбово стълбище към огромна зала на първия етаж. Гипсовият таван беше украсен със сложни орнаменти във формата на бръшлян и лози, стените бяха покрити до три четвърти от височината си с тъмна дъбова ламперия, а подът бе от широки дървени плоскости. В единия край на залата три високи прозореца с гъсти решетки гледаха към Седемдесет и втора улица, а десетина по-тесни прозорци от пода до тавана разкриваха изглед към малка вътрешна градина, осветена само от две-три слаби крушки по ъглите на оградата.

По стените висяха десетки картини, предимно холандски: педантични архитектурни изображения на Девит, домашни сцени на Де Хох, морски пейзажи на Куйп и мрачни замъци на Хобема. Единственото изключение бе голяма картина на Реноар — портрет на младо момиче, заемащ почетното място над камината.

От галерията на горния етаж, заобикаляща трите страни на залата, висяха хералдически знамена, а в четирите ъгъла стояха синкавочерни рицарски доспехи. Яркочервен килим покриваше почти целия под, а върху него бяха разположени един срещу друг два големи кожени дивана в карамеленокафяв цвят. Между диваните, върху голяма раирана кожа от зебра, имаше квадратна масичка за кафе от тиково дърво с кариран плот от кована мед. Тук-там се виждаха други малки масички, отрупани с фотографии в сребърни рамки и всевъзможни дребни съкровища — от златни кутии за цигари до три-четири кумии със сребърни ножници.

— Виждам, че харесвате вещите ми — изрече отгоре нечий глас. — Моля ви, гледайте колкото си искате.

Фин вдигна очи и видя лицето на мъж с провиснали бузи, който ги наблюдаваше от галерията. Човекът изчезна и се раздаде глухо бучене. След малко домакинът се появи в дъното на залата. Беше облечен в много официален костюм на „Савил Роу“, изостанал от модата поне с трийсет години. Буйната му черна коса, сресана в стил Роналд Рейгън, изглеждаше като намазана с вакса, а големите му очи бяха бледосини, почти белезникави. По съсухрените му ръце се тъмнееха големи старчески петна, а докато вървеше, се подпираше на медицински трикрак бастун. Десният му крак леко поддаваше на всяка стъпка, а лявото му рамо стърчеше малко над дясното. Въпреки черната коса личеше, че отдавна е надхвърлил осемдесетте. Вдигна лявата си ръка и им направи знак с бастуна.

— Седнете — каза любезно той, като посочи кафявите кожени дивани.

Фин и Валънтайн се настаниха. Старецът си избра масивен стол с права облегалка, разположен встрани от тях. Икономът телохранител се появи със старинен сребърен сервиз за кафе. Сложи го пред тях и изчезна.

— Едуард Уинслоу — каза старецът, като посочи сервиза. — Хората често го бъркат със среброто на Пол Ревиър.

Той извади от джоба на сакото си стара лула и щракна черна лакирана запалка от времето на Втората световна война. После сръчно затвори капачето с едно тръсване и духна облак синкав дим с ябълков аромат. Една загадка по-малко, помисли си Фин.

— Среброто на Уинслоу обаче е много по-старо — отбеляза Валънтайн. — И според мен по-добро, особено по-дребните предмети; среброто на Ревиър е досущ като политиката му — малко мелодраматично.

— Значи разбирате от сребро?

— И от политика. — Валънтайн се усмихна. — Особено ако е мелодраматична.

— Коя е вашата млада и удивително красива спътничка?

— Името ми е Фин Райън, генерале. Дошли сме заради кумията, която сте подарили на Францисканската академия.

— Имате предвид онази, която накрая попадна в гърлото на горкия Алекс Кроули? — Старецът се разсмя. — Би ми било много приятно да го сторя, но сериозно се съмнявам дали бих успял с този артрит, да не говорим за удара миналата година. Вече не съм какъвто бях.

— Познавахте ли Кроули? — попита Валънтайн.

— Достатъчно, за да не го харесвам. Беше стиснат до немай-къде и изобщо нямаше усет за изкуството, с което се занимаваше.

— Как се запознахте? — попита Фин. — Чрез музея, или чрез училището?

Старецът й хвърли дълъг, почти хищен поглед и тя неволно изтръпна.

— Нито едното, нито другото. Не че е ваша работа. Огледайте се, мис Райън, ако правилно съм чул името ви. Аз живея заради изкуството. Редовно купувам художествени творби. Когато се занимаваш с това в подобен мащаб, често купуваш преоценени експонати от музеи като „Паркър-Хейл“. Там имаха доста произведения на холандски майстори, а аз колекционирам точно тях.

— С изключение на Реноар — отбеляза Валънтайн и кимна към картината над огнището.

— Да. Него го купих към края на войната.

— О… — промърмори неопределено Валънтайн и млъкна. Гати беше колекционер, при това лишен от вкус, ако можеше да се съди по обзавеждането на хола му, а всички колекционери обичат да се хвалят.

— По-точно в Швейцария.

— Странно място за военна служба.

— Не чак толкова. Служех като военна свръзка на Алън Дълес в Берн.

— Наистина ли?

— Да. Плащ и кинжал, както се казва. За повечето неща все още не ми е разрешено да говоря.

— Дълес е поддържал в Швейцария подслушвателна станция на военното контраразузнаване. Какво общо има Реноар?

Генералът сякаш се изненада, че Валънтайн знае толкова много. Вдигна вежди, после се усмихна.

— През онези години в Европа се продаваха много произведения на изкуството. Преди, по време и след войната. Аз просто използвах… нека го наречем временен спад на цените. Покупката е съвършено законна.

— Не съм казал противното — спокойно подхвърли Валънтайн.

— Понякога все още купувам от тях.

— От кого?

— Галерията „Хофман“ — отговори Гати.

Фин трепна от изненада. Валънтайн небрежно отпусна ръка върху коляното й. Фин сама не знаеше кое я разтърси по-силно — докосването на пръстите му, или името на галерията. Според компютърния файл графиката на Микеланджело идваше тъкмо от „Хофман“. Това не даваше отговор на загадката, но поне слагаше на място още едно късче от мозайката. Кинжалът, Францисканската академия, връзката на Гати с Кроули, а сега и швейцарската галерия, обединяваща другите факти. Смисълът обаче оставаше все тъй скрит.

— Не ви ли се струва малко странно един убиец да си направи труда да проникне с взлом в провинциално училище, за да открадне оръжието, което е използвал в Ню Йорк?

— Доколкото знам, става дума за съвпадение. На едно място е извършена кражба, на друго изниква кинжалът. Със същия успех убиецът можеше да е купил ножа в някоя местна заложна къща; нищо не доказва, че имаме работа с един и същ човек.

— Ако се защитавахте пред съда, тезата щеше да е правдоподобна.

— Но не съм пред съда, нали? — отсече Гати. — И едва ли ще бъда.

— Да, навярно — потвърди Валънтайн.

Той леко тропна с пръст по коляното на Фин. После стана и тя го последва. Старецът не помръдна от стола. Белокосият телохранител изникна тутакси, сякаш Гати го беше повикал с таен бутон.

— Бърт, изпрати тези хора.

Старецът се усмихна хладно и телохранителят ги поведе към изхода. След малко отново се озоваха на улицата.

— Каква беше тази история? — попита Фин, докато вървяха към колата. — Ти изобщо не го попита за нищо, освен за Реноар. И откъде знаеше, че има връзка с рисунката?

— Не знаех — отвърна Валънтайн. — Знаех обаче, че и преди съм виждал картината на Реноар.

— Къде?

— На същото място, където видях и картината на Хуан Гри от училището — в Международния бюлетин за произведения на изкуството. Картината на Реноар е изчезнала заедно с един пейзаж на Писаро през 1938 година. Пътувала с кораб от Амстердам за Швейцария, но така и не пристигнала. Две откраднати картини за един ден. — Той помълча. — Твърде много.