Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

47.

Фин и Валънтайн чуваха как зад тях в Хъдсън Парк децата скачат на въже и пеят броилка, която ставаше все по-бърза и по-бърза.

„Аз съм Малкия Исус

и към кръста тръгнах сам,

аз съм Малкия Исус,

татко ми е шеф голям.“

— Сигурен ли си, че е редно? — попита Фин.

Тя седеше на пейката до Валънтайн и държеше между краката си чантата с екипировка. Двамата бяха облечени със спортни екипи. Минаваше седем и вече падаше здрач, движението по Хъдсън стрийт постепенно отслабваше.

— Нали ти самата влезе днес вътре и взе ключовете — усмихна се Валънтайн. — Освен това, ако искаме да доведем историята докрай и да убедим властите, ще ни трябват доказателства. Дотук всичко е косвено — данни от интернет, параноични брътвежи и теории за конспирация.

— Просто исках да разбера кой уби Питър.

— Ще разберем — увери я Валънтайн. — Обещавам.

Той не откъсваше поглед от другия край на площад „Сейнт Люк“. Последните светлини изгаснаха, след малко „Хюго Бос“ излезе и заключи вратата. Малката дигитална камера „Панасоник“, която Фин носеше в чантата си при днешното посещение, бе дала на Валънтайн цялата необходима информация за вътрешността на сградата, включително и марката на аларменото табло от другата страна на вратата. Системата се оказа сравнително проста, свързана чрез телефона с централния офис на охранителна фирма. Беше произведена преди почти десет години и Вари Корницър само за пет минути откри код за изключването й. Крадените ключове опростяваха задачата още повече. След като поръча дубликати в едно ателие на Хъдсън стрийт, Фин се върна при сградата и използва дистанционното от връзката, за да открие коя кола отваря. След няколко обиколки една тойота, паркирана на Варик стрийт, се подчини на сигнала. Фин метна ключовете на пода до предната седалка и затръшна вратата. Когато ги откриеше, собственичката им щеше да предположи, че сутринта ги е изтървала в колата.

„Аз съм Малкия Исус,

виждам ясно всеки грях,

аз съм Малкия Исус

и от нищо нямам страх.“

Валънтайн погледна часовника си, после се озърна към потъмнялото каменно здание отвъд площада. Наоколо не помръдваше нищо, освен листата на дърветата. През една пресечка бучеше уличното движение. Фин смътно си припомни няколко реда от един сонет на Едгар По за мъртвата му любима. Помъчи се да не мисли какво лежи под нея, заровено дълбоко в недрата на парка. Стари тайни. И още по-стари кости.

— Време е да тръгваме.

— Добре.

— Казах на Бари всичко, което знаем. Ако не му се обадя до полунощ, той ще съобщи на един свой приятел от ФБР какво сме открили.

— Е, и това е утеха — каза Фин с малко пресилен смях.

Двамата станаха и тръгнаха през площада. Зад тях децата подскачаха в полумрака.