Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (45)

44.

Фин Райън седна на скамейката точно срещу „Сейнт Люк“ 11 в Гринич Вилидж и реши, че Майкъл е прав — би било истинска глупост да почукат на вратата на фондация „Грейндж“, за да се опитат да разберат с какво имат работа. Заплахата не беше просто реална, а може би дори смъртоносна. От друга страна обаче, програмата МАГИКА на Бари Корницър не можеше да им помогне по-нататък. Именно заради ограниченията на подобни програми „Екс Либрис“ и други организации като него бяха толкова важни. В края на краищата интернет не представляваше нищо друго, освен един безкраен кипящ казан с полуистини, мнения, откровени лъжи и безумия. Не можеше дори да се нарече Дивият запад на комуникацията и информацията — беше си направо Зоната на здрача. Понякога, и то твърде често, човек трябваше да се обърне към първоизточника.

И ето, сега Фин седеше срещу триетажната каменна сграда на приятна сенчеста улица с изглед към Хъдсън Парк. На запад беше Хъдсън стрийт с някогашния склад на номер 421, днес превърнат в модерна жилищна сграда. До него имаше още една индустриална тухлена сграда с гора от грамадни сателитни антени на покрива. Ако не се броеше ресторантът на ъгъла на Хъдсън и „Сейнт Люк“, улицата беше заета изцяло от жилища. През две пресечки в южна посока шумеше движението по Хюстън стрийт. Беше готова да се обзаложи, че наоколо има поне петдесет заведения, където продават кафе по пет долара чашката.

Сградата на „Сейнт Люк“ 11 не се различаваше от околните: черни очертания около прозорците, черни парапети от ковано желязо край стълбищната шахта, водеща към приземния етаж, централна вентилация и медно чукче под класическия каменен фронтон над предната врата. До входа на номер 11 имаше и излъскана до блясък месингова табелка. Дори от това разстояние Фин виждаше железните решетки по прозорците на мазето. Между колите пред сградата различи тъмнозелен лексус, сребрист мерцедес и черен спортен ягуар.

Седеше тук вече от половин час, гледаше сградата и се колебаеше. Ако останеше още, някой можеше да я забележи през прозореца. Тя дълбоко въздъхна и стана. Приглади късата си черна пола, подпъхна отзад бялата блуза и намести кожената чанта на рамо. Имаше чувството, че е облечена с униформа на църковно училище. Отдели няколко секунди, за да пристегне косата си с ластиче зад тила, нахлупи отгоре бейзболно каскетче и прекоси площада. Преглътна, изкашля се, изкачи стръмните бетонни стъпала и спря. Месинговата табелка оповестяваше:

„Фондация «Грейндж»

Творческо дружество «Рой Макскиминг»

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“

Въпреки недвусмисленото предупреждение Фин пренебрегна чукчето и натисна дръжката на вратата. Никакъв резултат. Забеляза, че за вратата е завинтена голяма плоча, боядисана в черно, за да не се различава от дървото. Горе в ъгъла до фронтона видя неголяма охранителна камера. Вариантът с влизане, без да почука, явно отпадаше. Тя вдигна черната желязна халка, стисната в челюстите на черен железен лъв, и удари три пъти. След десет секунди тишина се раздаде пращене и един глас я попита какво търси.

— „Он Тайм“.

— Моля?

— „Он Тайм“, куриерски услуги. Идвам да взема пратка.

Такъв беше планът, който снощи скроиха заедно с Валънтайн. Засега обаче не се очертаваха изгледи за успех. Последва нова пауза, сетне гласът пак забръмча.

— Нямаме нищо за вас.

Сега идваше решителният момент.

— „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“ — изрече високо Фин името на адвокатската фирма от Чикаго, която бе закупила фиктивната компания за създаване на фондацията „Грейндж“.

— Моля?

— Това име ми казаха.

— Кой ви го каза?

— Диспечерът. — Тя въздъхна измъчено. — Вижте, аз просто отивам където ми наредят; ако няма пратка, все ми е тая. Вие му мислете. — Тя помаха с пръсти към камерата. — Довиждане.

Затаи дъх и се завъртя. Беше отпуснала крак на първото стъпало, когато гласът се раздаде отново.

— Чакайте.

Успех!

— Трябва да проверя. Изчакайте малко.

— Няма да вися на стъпалата.

Нова пауза, после изпод плочата на вратата долетя рязко щракване.

— Влезте.

— Много благодаря.

Фин завъртя дръжката и бутна навътре масивната врата, като се стараеше да изглежда леко отегчена.

Озова се в невзрачен тесен вестибюл с втора врата точно пред нея. Докато първата врата се затваряше зад гърба й, втората се открехна с тих шум. От рамката дебнеше следващата охранителна камера. Вестибюлът беше като шлюз — капан за всеки опасен посетител.

Фин мина през втората врата и попадна в просторна приемна, обзаведена в артистичен стил с автентично на вид бюро „Стикли“ и канцеларски стол, две кресла и дълга дървена скамейка с кожени възглавници. Подът беше от тъмно черешово дърво, а на кремавата стена зад главата на дежурния секретар висеше рамка с маслена картина, която силно напомняше поредицата на Моне „Градина в Живерни“. Ако беше автентична, вероятно струваше около двайсет милиона долара.

Приятна обстановка.

Дежурният имаше оредяла черна коса, широки рамене, бяла риза, синя вратовръзка и костюм от „Хюго Бос“, който не успяваше да прикрие нито издатината под мишницата му, нито светлата кожена презрамка под сакото. Кобур. Разумна мярка, ако картината беше истинска. Вече нямаше място за отстъпление. Фин трябваше да продължи да блъфира.

— Изчакайте тук — каза въоръженият „Хюго Бос“.

Фин остана сама и бавно обиколи стаята. Ако не се брояха скъпите мебели и картината на Моне, приемната можеше да принадлежи на кого ли не в Манхатън — адвокат, счетоводител, финансов консултант. В дъното имаше две врати, едната тип „хармоника“, прикриваща навярно килер. Другата водеше към вътрешността на сградата. Нейде зад нея Фин чу глухото фучене на фотокопирна машина и бръмченето на голям лазерен принтер. Огледа се по-внимателно. Телефонът върху бюрото на „Хюго Бос“ имаше шест външни линии, четири от които светеха. И в това нямаше нищо необичайно.

Дежурният се завърна.

— Нямаме нищо за вас. И не ползваме услугите на „Он Тайм“. Когато ни трябва куриер, обръщаме се към „Ситиуайд“.

— Точно така — бързо отвърна Фин, опитвайки да импровизира. — Само че когато в „Ситиуайд“ са претоварени, прехвърлят на нас плявата.

— Плявата?

— Каквото не успеят да поемат. Както казах, аз само идвам и взимам пратките. Щом няма, значи няма. Лесна работа.

Тя придърпа надолу козирката на каскетчето и се завъртя към вратата. Но само след миг спря и отправи към „Хюго Бос“ умолителен поглед, който сякаш говореше: „Помогнете на едно клето провинциално девойче в големия град“.

— Ъъъ… може ли да ви помоля за нещо?

— Какво?

— Трябва непременно да отида до тоалетната.

Говореше самата истина. „Хюго Бос“ и кобурът под мишницата му я плашеха до смърт.

— Тук не е обществена тоалетна.

— Само за секунда, обещавам. Тъкмо ще проверите още веднъж дали все пак няма пратка.

„Хюго Бос“ помълча и се навъси. Фин вложи цялата си изразителност в умолителната усмивка. Някога я бе използвала с огромен успех, когато се случеше да отиде на училище без домашно.

— Добре — каза дежурният. — Оттук, първата врата вдясно.

Той посочи с ръка. Фин изтича към дъното на приемната, наблюдавайки с крайчеца на окото си как „Хюго Бос“ отново вдига слушалката. Мина през вратата и я затвори зад себе си. Озова се в къс коридор, водещ към задната част на сградата. Отляво беше стаята с фотокопирната машина, откъдето идваше шумът преди малко. Отдясно имаше врата с надпис „Тоалетна“. Отпред коридорът свършваше с ярко осветен кабинет без прозорци. Две жени и един мъж седяха зад компютърни терминали. Тясно стълбище се изкачваше към горния етаж. Имаше още една врата към следващо помещение, вероятно бившата кухня. Никой не обърна внимание на Фин, затова тя реши да изчака с тоалетната и се вмъкна в служебната стаичка. Освен голямата дигитална фотокопирна машина „Канон“ вътре имаше факс, внушителен скенер, кафеварка, лавица с чашки и няколко закачалки по стените. Някой бе забравил до машината връзка ключове. Без да мисли, Фин грабна ключовете и ги пъхна в чантата си. Излезе от стаичката, вмъкна се в тоалетната и седна задъхана. Изчака няколко секунди да се успокои, пусна водата и бързо изтича към приемната.

— Има ли нещо? — попита тя, макар да знаеше какъв ще е отговорът.

Дежурният говореше по телефона. Погледна я и поклати глава.

— Благодаря за тоалетната — прошепна Фин.

Усмихна се, махна с ръка и изскочи навън. След няколко минути беше на Хъдсън стрийт и се оглеждаше за ключар.