Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Бележникът на Микеланджело

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-641-6

История

  1. — Добавяне

13.

Лейтенант Винсънт Дилейни стоеше на тротоара с ръце в джобовете и гледаше ъгловата сграда. Улицата пред него беше задръстена от пожарни коли, линейки и полицейски автомобили. Навсякъде проблясваха мигащи лампи. Мястото беше заградено с полицейска лента, зад която стояха хора по халати и чехли. Повечето бяха тук от няколко часа и не изглеждаха особено доволни. Партньорът на Дилейни, сержант Уилям Бойд, се появи иззад ъгъла. В двете си ръце носеше по една пластмасова чашка кафе, в зъби стискаше мазна книжна торба като същински санбернар, а отзад ризата му се беше разпасала. Стигна до Дилейни, подаде му едното кафе и прехвърли торбата в свободната си ръка. Свали капачето на чашката си, отвори торбата и я протегна към Дилейни.

— Поничка?

— Естествено.

Дилейни надникна в торбата, откри поничка с шоколадова глазура и я измъкна. Отхапа, после отпи глътка кафе. Били си избра поничка с бананов крем. Дилейни отново се загледа към сградата. Целият горен етаж представляваше овъглена развалина.

— Какво разбра? — попита той.

— Пожарът почнал около четири и половина. Разправят, че на площадката на петия етаж се усещал мирис на бензин, значи несъмнено е палеж.

Били дояде поничката и бръкна в торбата за още една. Този път си избра с кленов сироп и лешници. Задъвка и шумно отпи от кафето.

— Имало ли е някой горе?

— Един старец в 5-В. Става рано, затова пръв надушил. Звъннал на пожарната и се изнесъл. Не знае нищо за 5-А. Казва, че цялата задна част на сградата била в пламъци.

Били преглътна последния залък с последната глътка кафе.

— Пожарникарите стигнаха ли дотам?

— Аха.

— Откриха ли нещо?

— Не.

Били измъкна нова поничка — този път с канела. Пъхна чашата от кафето в изпразнената торба и я смачка на лепкава топка.

— Майсторството ти на разказвач е поразително, Били. Почти колкото апетита.

— Добре де, какво да правя, като нищо не са открили? Да те лъжа ли?

— Разпита ли хората?

— Старецът от 5-В разправя, че малко след два чул някого да слиза по стълбището.

— Видял ли го е?

— Не.

— Нещо друго?

— Телефонният автомат на ъгъла.

— Хайде, казвай де.

— За всеки случай проверих в централата. Някой се е обадил от автомата към два и десет.

— Интересно.

— Да, ама още по-интересно ще ти стане, като чуеш докъде се е обаждал.

— Недей да се правиш на срамежлив, Били, не ти отива.

— До „Кулидж“.

— Онзи мърляв хотел под моста?

— Същият. Пратих един униформен да отскочи дотам и да си поговори с нощния администратор за обаждането. Открил го с прерязано гърло. Около десет минути по-късно някакъв дърт алкохолик дотърчал и рекъл, че черен дявол нахълтал през прозореца на дома му и омазал всичко с кръв.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Някакъв виетнамец с черен велосипеден екип бил метнат от моста или нещо подобно и пробил стъклото на изоставената кола, където спял дядката. Гадна работа. Странното е, че в някакви плевели до колата открили автоматичен нож. — Били вдигна очи към сградата. — Мислиш ли, че може да има връзка?

— Да, Били. Мисля, че не е изключено да има. Може би трябва да отскочим дотам и да поогледаме.

Двамата се отправиха към колата на Дилейни. Били седна зад волана и подкара покрай високите жилищни блокове към ъгъла на Шеста улица. Дилейни се озърна към телефонната кабина, а Били включи сирената, за да разчисти кръстовището с Първо авеню. Продължиха по Шеста улица и големият червендалест нос на Били неволно потрепна, докато минаваха покрай няколкото ресторантчета на квартала, наречен Малката Индия. Той не страдаше от кулинарни предразсъдъци — с еднакъв ентусиазъм беше готов да захапе поничка или пиле по индийски.

Голямата полицейска кола без отличителни знаци зави на юг по Второ авеню и се отправи към Уолстрийт. Стигнаха до ъгъла с Хюстън стрийт и Били се канеше да завие, когато Дилейни изкрещя:

— Спри колата! Това е тя!

— Коя?

— Просто спри проклетата кола, ако обичаш!

Веднага след завоя Дилейни бе зърнал на изхода от метрото на Второ авеню да проблясва яркочервена коса, сетне бе различил силуета на Фин Райън. Гумите на колата изскърцаха възмутено, когато Били натисна спирачките и кой знае защо отново натисна бутона на сирената, а Дилейни изскочи и хукна на зигзаг към отсрещния тротоар през гъстото движение.

Чувайки звука, Фин се обърна и видя Дилейни да тича към нея, заобикаляйки на косъм такситата. За миг постоя като вкаменена на най-горното стъпало, после се завъртя и хлътна отново надолу в мрака. Докато Дилейни пресече улицата, тя вече беше изчезнала. Той спря задъхан на входа на метрото. Беше я загубил и нямаше ни най-малка представа накъде е тръгнала.