Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (11)

10.

Дилейни и Фин бяха сами в апартамента. Той седеше до нея на дивана и когато заговори, гласът му прозвуча сърдечно и меко, с едва доловим ирландски акцент, който й се стори малко изкуствен, защото той очевидно бе родом от бедняшките квартали на Ню Йорк, а не от Дъблин. От друга страна, тя се смяташе за благоразумно момиче и като типична рожба на Средния запад изпитваше недоверие към хора, които се държат твърде любезно без основателна причина.

— Сигурно е бил някой наркоман, търсещ нещо за продан — каза детективът. — Ужасно, не ще и дума, но убийството на вашия доктор Кроули ми се струва съвпадение, нищо повече. Навярно и вие го разбирате. Макар че днес следобед сте имали спречкване и тъй нататък.

— Първо, той не е „мой“ доктор Кроули и второ, не виждам каква връзка може да има.

— Аз също, Фин, и затова съм тук. Да видя дали има връзка или не.

— Няма.

— За какво се скарахте?

— Несъвпадение на възгледи за изкуството. Бях открила в едно чекмедже забутана графика. Твърдо смятах, че е на Микеланджело. Доктор Кроули беше на друго мнение. Скарахме се. Той ме уволни.

— Несъвпадението на възгледи не е причина за уволнение.

— И аз така смятам.

— Тогава защо го е направил? — попита Дилейни със спокойна усмивка. — Ето пак. Виждаш ли, Фин, още една загадка.

— Мисля, че не му допадна някаква си зелена стажантка да оспорва неговата преценка. Самолюбието му беше поне колкото къща.

— Той познаваше ли Питър? — тихо попита Дилейни.

— Не. Или поне така смятам.

— Имаш ли представа кой би могъл да се разсърди на Кроули дотам, че да го убие?

— Не го познавах много добре.

— Какво стана с рисунката на Микеланджело?

Фин се навъси. Въпросът й се струваше странен и тя не скри мнението си.

— Предполагам, че една графика на Микеланджело би трябвало да е доста скъпа — отвърна Дилейни.

— Разбира се.

Дилейни сви рамене.

— Ето че имаме мотив за убийство.

— Последния път, когато видях рисунката, той я държеше. Бях я прибрала в целофановата обвивка.

— А защо изобщо я беше извадила? — рязко попита Дилейни.

Фин се поколеба; защо рисунката го интересуваше толкова? За нея тя нямаше нищо общо с убийствата на Питър и Кроули. Беше свалила обвивката, за да направи по-ясна снимка, но реши да не му казва. Поне засега.

— Исках да я разгледам по-добре — каза тя. Всъщност не лъжеше.

— Но когато Кроули държеше графиката, тя беше отново в обвивката, така ли?

— Да.

— И така я видя за последно?

— Да.

— Той не я ли прибра в чекмеджето?

— Може да я е прибрал, след като си тръгнах.

— Но не си го видяла.

— Не.

Дилейни се облегна назад и погледна Фин. Красиво ирландско момиче с невинно лице. Дявол да го вземе, нямаше начин да разбере дали лъже или не. Утре щеше да бъде наясно, след като прегледа записите от охранителните камери и поговори с няколко души.

— Ти си умно момиче, нали, Фин?

— Надявам се.

— Според теб кой е убил твоя приятел и защо някой би пожелал да извърши нещо тъй ужасно?

— Не знам.

— А на мое място какво би си помислила?

— Онова, което явно си мислите вие: че между двата смъртни случая има някаква връзка.

— Не говорим за смъртни случаи, Фин, а за убийства. Разликата е огромна.

— Трябва ли да има причина? — попита Фин. — Не може ли просто да е съвпадение?

Гласът й звучеше почти умолително. Беше толкова изтощена, че умората се превръщаше едва ли не във физическа болка. Имаше чувството, че от жертва по някакъв странен начин е станала престъпничка.

Дилейни продължаваше да я гледа замислено. Накрая проговори.

— Според теб какво би станало, ако се беше прибрала половин час по-късно? Това е истинският въпрос, нали? Или какво би станало, ако беше отишла у Питър?

— Защо ми задавате купища тъпи хипотетични въпроси? Питър е мъртъв и вие не знаете защо. Аз също не знам, само че е ваша работа да разберете. — Тя поклати глава. — Упорито питате за рисунката. Какво толкова ви интересува, по дяволите? Добре, сбърках! Не беше Микеланджело, доволен ли сте?

— В гърлото на Кроули беше забит кинжал. Предполагаме, че е марокански. Наричат го кумия. Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Може и Питър да е убит със същия нож. Сигурна ли си, че не си виждала нещо подобно в музея?

— Да!

— Виждаш ми се малко уморена, Фин.

— Познайте по чия вина.

Дилейни погледна стария си часовник марка „Хамилтън“. Минаваше един след полунощ.

— Имаш ли при кого да отидеш?

— Да, тук.

— Не можеш да останеш сама тук, дете.

— О, за бога! Не съм ви дете. Мога да се грижа за себе си, разбрахте ли?

Едва намираше сили да не се разплаче. В момента искаше само да се сгуши на леглото и да заспи.

Дилейни стана.

— Добре тогава — каза той. — Време е да си тръгвам.

— Да, крайно време.

Дилейни направи две крачки към вратата, заобикаляйки кървавото петно. Обърна се.

— Сигурна си, че е било рисунка на Микеланджело, нали?

— Да — глухо отвърна тя. — Беше Микеланджело. Пет пари не давам за приказките на Кроули.

— Може би точно приказките са го убили — каза Дилейни. — А това, че ти знаеше за рисунката, може да е убило твоя приятел Питър. По грешка.

— Просто се мъчите да ме уплашите.

— От къде на къде ще го правя, дете?

Той се обърна към вратата и излезе. След малко Фин чу как асансьорът пристигна с глухо трополене, после пое обратно надолу. Тя остана сама. Загледа се в тъмното петно, сетне извърна глава. Да, от къде на къде му беше хрумнало да я плаши и защо толкова се интересуваше от една рисунка, която изобщо не беше на Микеланджело?

Фин уморено се изправи на крака, превъртя два пъти ключа в ключалката и закачи веригата, след това заобиколи по ръба на изцапания килим и мина в спалнята, като остави лампата в хола да свети; тази нощ нямаше начин да заспи на тъмно.

Смъкна дрехите си, изрови една дълга тениска, на която имаше изрисувана крава с венче от маргаритки и надпис „Охайо — домът на Елси“, навлече я и се пъхна в леглото. Изгаси нощната лампа и се отпусна. През отворената врата сноп светлина от хола падаше върху ръба на леглото. Чуваше как градът шуми около нея като огромна, нестихваща енергийна буря. Сградата пукаше, асансьорът издаваше странни кънтящи звуци, откъм бедняшките жилищни блокове долитаха крясъци, някъде долу някой шумно отвори прозорец. Може би наистина бе постъпила глупаво, че остана тук тази нощ.

Спомни си как почина баща й. Беше на четиринайсет години и когато майка й съобщи, че татко й е получил смъртоносен сърдечен удар в някаква забравена от бога страна в Централна Америка, където провеждаше разкопки, тя се сгуши в леглото също както сега, заби поглед в тавана, вслуша се в звуците на нощния град и се зачуди как е възможно всичко да продължава без ни най-малък признак, че той е изчезнал напълно от потока на събитията, прогонен е от вселената и това не променя съвършено нищо. Питър беше мъртъв; вече никога нямаше да чуе гласа му, да усети устните му върху своите, никога нямаше да получи шанса да реши дали иска да спи с него или не.

Стисна клепачи, напрегна слух и отчаяно се помъчи да долови някаква оцеляла следа от присъствието му в апартамента. Усети как сълзите пак се завръщат; това не бе помогнало, когато умря баща й, нямаше да помогне и сега. Той щеше да се завръща отново и отново като призрачно видение.

Знаеше, че също като баща си ще вижда Питър седмици наред — да изчезва зад ъгъла, да се мярка като мимолетна сянка в тълпата на оживена улица, като лице зад стъклото на прелитащо такси, като шепот на безплътен глас, а сетне бавно да се изгуби във времето като шумоленето на понесени от вихъра мъртви листа и накрая да изчезне завинаги. От всичко оставаха само спомени и стари кости — макар че дори и костите на баща й бяха изчезнали в някоя незнайна гробница сред джунглите, погребани в студените каменни дълбини на някой мрачен бездънен кладенец.

Фин дълго лежа и накрая седна в леглото. Знаеше, че майка й е на полуостров Юкатан да изследва кралските гробници край Копан, но колкото и да беше смахната, все пак от време на време проверяваше дали има известия, а в момента Фин изпитваше дълбока потребност да поговори с някого, та макар и чрез гласовата поща.

Щракна нощната лампа, вдигна слушалката и набра номера на майка си в Кълъмбъс. Изчака, слушайки как сигналът отеква отсреща, и когато чу на запис дрезгавия пушачески глас на майка си, сърцето й спря за миг. В гърлото й се надигна пареща буца, после тя се протегна и остави слушалката. Не искаше да стряска майка си със съобщение — усещаше, че сега гласът й ще прозвучи изплашено и тревожно.

Скицата, която беше направила на тайнствената графика, бе изчезнала от бележника до телефона. Тя плахо посегна, взе го и плъзна пръсти по празната страница. Някой бе откъснал не само рисунката, но и следващите няколко листа — никаква следа, сякаш изобщо не бе съществувала.

Изобщо не бе съществувала. Като татко, като Питър. Може би както самата нея, ако убиецът не беше изпаднал в паника. Тя се извъртя и спусна босите си нозе на студения дървен под. Кроули мъртъв. Питър мъртъв. Нейната скица изчезнала. Някой се мъчеше да направи така, сякаш страницата от бележника на Микеланджело изобщо не е съществувала. Но защо? Фалшификация? Нещо, което „Паркър-Хейл“ се опитва да пробута на наивен уредник в някой друг музей? Не й се вярваше — не и за една-единствена графика, забутана в дъното на чекмеджето. Един музей с репутацията на „Паркър-Хейл“ не би заложил името си на карта само заради някаква предполагаема рисунка на Микеланджело.

Беше готова да се закълне, че чува нечии стъпки по пожарната стълба зад кухненския прозорец. Знаеше, че прозорецът е заключен, но пък ако някой омотаеше юмрука си с риза, един удар можеше да му осигури свободен достъп до апартамента. Фин трескаво огледа спалнята, видя бейзболната бухалка и ръкавица в ъгъла до вратата и се хвърли към тях. Грабна бухалката и изтича в хола. Зави към кухненската ниша, пристъпи към мивката и с всичка сила замахна срещу черното лъскаво стъкло. Под удара то се разпадна на хиляди късчета, но откъм пожарната стълба не се чу друг звук, освен трополенето на стъклената градушка, която прелетя покрай петте етажа надолу и се разби с трясък върху кофата за боклук в задната уличка.

Фин нямаше време да размишлява над постъпката си. На стълбата наистина можеше да има някой, а ако Дилейни беше прав за убиеца на Питър и Кроули, рано или късно щяха да потърсят и нея. Стиснала бухалката, тя се промъкна обратно в спалнята, като пътьом взе раницата от дивана.

Фин изсипа учебниците си на леглото. Задържа само дигиталния фотоапарат и малката чантичка с гримове, която носеше навсякъде. Мина в банята, запаси се с всичко необходимо — от шампоан до тампони — натъпка го в раницата и добави четири-пет чифта памучно бельо, два сутиена, пет-шест фланелки и няколко чифта чорапи.

С малко повечко дърпане успя да се пъхне в най-тесните си джинси, обу маратонките и нахлупи бейзболното каскетче. След минута вече беше навън и тичаше надолу по стълбите, вместо да изчаква едноокото чудовище. Стигна долу леко задъхана, измъкна велосипеда си изпод стълбището и излезе в нощта. Погледна светещия циферблат на часовника си. Два без петнайсет. Не беше най-подходящото време за пътешествия, но нямаше избор. След смъртта на Питър и убийството на Кроули в кабинета му все по-силно я обземаше чувството, че се разхожда с изрисувана на гърба мишена.

Пусна раницата в големия преден багажник, яхна велосипеда и подкара по Шеста улица към Първо авеню, където спря и влезе в една телефонна кабина. Извади малкото черно тефтерче от задния джоб на джинсите си, пусна в автомата монета и набра номера. След третия сигнал отсреща прозвуча мъжки глас:

— „Кулидж“.

— Ти ли си, Юджин?

Всъщност името му беше Евгений, но той го бе американизирал.

— Аз съм. Кой се обажда, моля?

Говореше малко тревожно, сякаш се боеше, че го търси КГБ или майка му.

— Безпокои те Фин Райън, Юджин. Имам проблем.

— Фийн! — възкликна младежът. Той беше един от чужденците, на които Фин преподаваше английски, и страшно си падаше по гърдите или по задника й, в зависимост от това кое е обърнато в момента към него, макар че на няколко пъти категорично бе отрекъл да има подобно нещо. — Какъв ти е проблемът? Ще го уредя, не се успокой.

Евгений работеше като нощен администратор в хотел „Кулидж“.

— Не се безпокой — поправи го машинално Фин. — Трябва ми стая за тази нощ.

— Тук?! — възкликна той с ужас.

Фин се усмихна. Беше виждала хотел „Кулидж“ — тясна тухлена сграда на четири етажа, спотаена под Манхатън Бридж в края на Дивижън стрийт и напомняща някогашен приют за бездомници. Изглеждаше невъзможно да бъде модернизирана, а и едва ли някой се бе опитвал.

— Да, там. Не се безпокой. Мога да платя, имам кредитна карта.

Отсреща долетя горчив смях. През стъклото на кабината Фин видя как пет-шест черни хлапета гонят по улицата старец на велосипед, който вадеше от раздърпаната пощальонска чанта на рамото си някакви дебели книги, може би стари телефонни указатели, и ги мяташе по преследвачите. Ню Йорк… Трябваше час по-скоро да си намери подслон.

— Тук не приемаме плащане с кредитни карти, Фийн, само брой.

— Само в брой — поправи го тя.

— Точно така.

— Но аз нямам налични.

— Аз имам — каза Юджин. — Ти ми връщаш по-късно, да?

— Да — отговори тя, макар че не беше сигурна дали иска да задлъжнее към един осемнайсетгодишен руснак с пъпчива физиономия и нечисти помисли спрямо тялото й.

— Идвай веднага! — подкани я Юджин. — Не добре за хубаво момиче като теб да ходи по улици толкова късно. — Той пак се разсмя. — И за грозно момиче не добре.

— Тръгвам. Ако не пристигна до двайсет минути, обади се на ченгетата.

По линията долетя презрително сумтене.

— Юджин Зубинов не викал ченге през целия си живот. Няма да стори и сега, дори заради хубаво момиче като теб. Размърдай задник и идвай веднага тук, та Юджин вече да не тревожи, разбрано?

Фин се усмихна.

— Разбрано.

Тя остави слушалката, яхна отново велосипеда и за момент обмисли маршрута си. Първо авеню беше еднопосочно и водеше в обратно направление, а за нищо на света не би карала по тротоара посред нощ. Можеше да отскочи до Второ и да слезе към Финансовия квартал, но сега там беше пълно мъртвило — ако й се случеше нещо, нямаше да може да потърси помощ. Тя обърна велосипеда и с всичка сила завъртя педалите обратно към авеню „А“. Мина покрай жилището си, после рязко зави надясно и омекналите гуми изсъскаха по асфалта. Изправи се на педалите, за да увеличи скоростта още повече. Зави по Хюстън стрийт и навлезе в оживено движение въпреки късния час. Караше колкото се може по-плътно до бордюра, озърташе се за спрели коли, които можеха внезапно да отворят врати, и същевременно държеше под око опасната жълта върволица от прелитащи вляво таксита.

Когато стигна до Елдридж и зави наляво, усети, че някой я следи. Всеки път, когато заобикаляше паркиран автомобил, зърваше друг велосипед на стотина метра зад себе си. Под светлината на уличните лампи той изглеждаше лъскав и скъп — златисто-черна молибденова рамка, извити ръкохватки и тесни състезателни гуми. Екипировката на колоездача също привличаше вниманието: плътно прилепнала черна състезателна риза, тъмен еластичен клин, черни спортни обувки и черен шлем от кевлар, издължен отзад над гърба и снабден отпред със скосено огледално забрало. По форма зловещо напомняше глава на змия или динозавър. Такава екипировка имаха спешните куриери, които разнасяха през деня пратки и послания из целия град и караха като луди, без да им пука за останалите на пътя — от автобусите и колите за смет до другите куриери и дори пешеходците.

Завой след завой преследвачът неизменно беше по петите й, без да скъсява или увеличава дистанцията. Каквото и да правеше, не успяваше да се откъсне от него и когато наближи Гранд стрийт, започна да я обзема страх. Отначало си мислеше, че става дума за обикновено съвпадение — двама души се движат в една и съща посока — но кой куриер би работил в два през нощта? Можеше да е полицай, но тя знаеше, че те карат планински велосипеди и лесно се разпознават по ярко оцветените найлонови жилетки. Спомни си ужасяващите предсмъртни хрипове на Питър и завъртя педалите още по-бързо. Потта се стичаше по ребрата и между гърдите й. Трябваше да има някакъв начин да се откъсне.

Най-добре щеше да е самата тя да смени предвидения маршрут. Без колебание свърна надясно и изведнъж се озова в опасен лабиринт от камиони за доставки около големия жилищен квартал Конфюшъс Скуеър, известен на минаващите оттам с прозвището Конфюжън, тоест Бъркотията. Светкавично заобиколи някакъв мъж, който мъкнеше две изкормени прасета, вмъкна се в тясна уличка, претъпкана с кашони прогнили зеленчуци, после зави отново в още по-тясна уличка, почти задръстена от камари щайги, които се разхвърчаха зад нея. Чу крясъци на китайски, нечия ръка се опита да я сграбчи за тениската, сетне на сантиметър от лицето й прелетя бутилка и шумно се разби в отсрещната стена.

Хълцайки от напрежение, Фин едва не загуби равновесие по хлъзгавия паваж, докато завиваше към Пел стрийт и оживлението на нощната търговия в Чайнатаун. Мина на зигзаг между няколко коли, изскочи на тротоара, профуча покрай щанд със странни плодове и зеленчуци пред някакво миниатюрно магазинче и свърна толкова близо пред един старец с черна шапка и домашни чехли, че отнесе с рамо от провисналите му устни ръчно свитата цигара, която отхвръкна, оставяйки диря от искри.

Излезе на Дойър стрийт, направи остър завой наляво и с крайчеца на окото си отново зърна зловещия шлем на преследвача. Беше скъсил дистанцията на по-малко от трийсет метра и вече изобщо не криеше, че я гони. Право пред нея беше кръстовището на Дойър стрийт и Бауъри, светофарът тъкмо превключваше от жълто на червено. С разтуптяно сърце и изгарящи дробове, тя напрегна сетни сили и натисна педалите. Стигна кръстовището точно когато светна червено, здраво стисна клепачи, изрече наум кратка молитва и продължи да се носи напред. Все още със затворени очи чу скърцане на спирачки и вой на клаксони, последвани от звук, който я накара да си отдъхне — трясък от удар на метал върху метал. Нямаше нито време, нито желание да се озърне, за да види що за пакост е причинила. Прекоси площад „Кумлау“, изскочи на Дивижън стрийт, после сви по Маркет стрийт и продължи в сянката на моста към Ийст Ривър. Накрая свърна под грамадното бетонно съоръжение и се озова пред мърлявия вход на хотел „Кулидж“. Задъхана и изтощена, тя скочи от велосипеда, вкара го през скърцащата дървена двойна врата и най-сетне спря.

Юджин — костелив, мургав, облечен в зле скроен лъскав черен костюм и бяла риза без яка — изскочи от кабинката до стълбището, която напомняше клетка за птици.

— Неприятности, Фийн?

— Моля те, прибери ми велосипеда. Ако ме потърси един тип с еластични шорти и динозавърски шлем, не си ме виждал.

— Динозавърски шлем ли?

— Каска. За колоездене. — Все още задъхана, тя измъкна раницата си от багажника. — Дай ми ключ и ще те обичам навеки, Евгений.

Младежът изтича обратно до клетката, грабна ключ от полупразното табло на стената и бързо се върна при нея, размахвайки ключа като влъхва, поднасящ безценен дар. Несъмнено зяпаше гърдите й през напоената с пот блуза.

— Четвърти етаж в дъното, много уединено.

— Благодаря, Юджин.

Тя се приведе над рамката, целуна го по бузата, после бутна велосипеда в ръцете му и изтича нагоре по стълбището. Младежът я проследи с поглед. По устните му играеше блажена усмивка. След малко той въздъхна, затъркаля велосипеда през малкото фоайе и го вкара в канцеларията зад кабинката на администратора.

— Фийн — прошепна тихичко той, унесен в някаква сладостна хлапашка фантазия. — Фийн.