Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

5.

Докато вървяха бавно към нейния апартамент по авеню „А“, двамата слушаха музиката, долитаща от малките клубове в сутерените, вдъхваха ароматите на десетки различни ястия. Фин не бързаше да се прибере, но усещаше как от Питър лъха напрежение.

Той я беше прегърнал през кръста, с ръка в задния джоб на джинсите й, и на всяка трета крачка бедрото му се блъскаше в нейното. Някога като ученичка тя би дала какво ли не, за да крачи така с някое красиво момче, но сега подобно нещо й се струваше… ами, ученическа работа. Като това, някой поклонник да открие улица с твоето име и да открадне табелата заради теб. Тя въздъхна. Може би точно дотам опираше всичко — Питър все още беше типичен ученик, дявол да го вземе.

— Добре ли си?

— Да, защо?

— Въздъхна.

— Понякога хората въздишат, Питър.

— Да не си в цикъл или нещо такова?

Гласът му прозвуча нервно, сякаш менструацията беше някаква болест.

— Нещо такова ли? Какво по-точно? Трипер? Бяло течение? Вагинални брадавици? Или може би херпес?

Той се изчерви, засегнат от грубия тон.

— Не, не. Нямах предвид нищо подобно. Просто цялата вечер ми се виждаш една такава оклюмала и си помислих, че може би…

— Че може би ще ти съсипя вечерта или нещо такова? Че току-виж работата станала гадничка? Кръв по чаршафите и тъй нататък?

— Не — отговори Питър малко разсеяно. — И това нямах предвид. — Той извади ръка от джоба и я плъзна нагоре по талията й. Направи усилие да се усмихне. — Там, откъдето идвам, момичетата не говорят така… във всеки случай не твърде често.

— Напротив, Питър. Просто никога не си се вслушвал.

Тя отново въздъхна. Държеше се с него като с боклук и това не беше честно. Всъщност, държеше се като кучка, а изобщо не беше такава. Едно е да се разделиш кротко с някого, съвсем друго — да го обсипеш с огън и жупел.

— Виж — обясни тя. — Току-що безпричинно ме уволниха. Сигурна бях, че съм свършила нещо добро, а то се оказа лошо, скарах се с един човек и накрая излязох пълна глупачка. Отгоре на всичко Алегзандър Кроули е най-надутото и самодоволно прасе, което съм срещала през живота си.

— Олеле — каза Питър. — А пък аз се боях да не съм те ядосал.

Той й хвърли една от хлапашките си усмивки и тя усети как за момент губи решителност. Стигнаха до вратата на сградата. Фин извади ключовете.

Сама не разбра как, но няколко секунди по-късно тя вече целуваше Питър, а след днешния ден в музея решимостта й се разклащаше все по-силно. Устните му бяха меки и топли, езикът му нежно и настоятелно проникваше между зъбите й. Фин усети как местенцето точно под стомаха й почва да се разтапя.

После усети вкус на канела и се досети, че преди малко той е лапнал освежаващо драже, планирайки предварително ходовете си. Ръката му плъзна нагоре към гърдите й, но тя лекичко я отблъсна. Прекрати целувката.

— Не тази вечер, Пит. Наистина. Много съм уморена.

— Нека поне да те изпратя догоре.

Той отново изпробва усмивката, която май вървеше в комплект с канелените дражета.

— Не си длъжен.

— Но искам. — Той сви рамене. — Бог знае какво може да те чака в асансьора.

— Асансьорното чудовище — каза Фин. — И това си ти.

— Тогава ще те пазя от себе си — каза той.

Тя се разсмя, завъртя ключа и двамата влязоха вътре.

Докато се изкачваха с асансьора, Питър отново започна да я целува и към края на бавното пътешествие към петия етаж тя знаеше, че навярно все пак ще допусне грешката да го покани в апартамента.

Знаеше още, че просто търси утеха и подкрепа след днешните събития, а Питър ще се опита да постигне нещо повече, но в момента не даваше пет пари за това. Искаше неговия вкус, аромат и допир. Може би в момента трябваше да си позволи мъничко егоизъм. В края на краищата не беше нейна работа да го пази от суровите истини на живота. Не му беше майка, за бога! Тя се изкиска на фройдисткия привкус в тази мисъл, после завъртя ключа в ключалката.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Питър.

— Нищо, просто ми мина глупава мисъл. Можеш да влезеш, ако толкова ти се иска.

Тя прекрачи в тъмния апартамент и Питър я последва.

— Можеше да го кажеш с малко повече ентусиазъм — промърмори недоволно той.

Мъжът връхлетя изневиделица като тъмна, безмълвна сянка. За миг в лицето на Фин блесна фенерче и тя вдигна ръка да закрие очите си. Сърцето й бясно заудря в гърдите, страхът я стисна за гърлото.

— Какво става, по дяволите? — успя да възкликне Питър.

За момент право пред тях прозвуча шумолене и Фин долови полъх на някакъв евтин афтършейв, сетне нещо я удари отстрани по главата с такава сила, че тя падна на колене. Фенерчето. Може би, защото изведнъж всичко потъна в мрак.

Чу как Питър се хвърля напред да й помогне. В последната част от секундата преди мракът да я погълне, нейде далече отекна ужасен крясък, прекъснат от глуха, бълбукаща въздишка, и тя се запита какъв ли е този отвратителен звук.