Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

33.

Боби Изард пушеше цигара и се ровеше из миналото на Карл Кресман, като обикаляше стаите на луксозно обзаведената плажна вила, отваряше чекмеджетата и надничаше в шкафовете. Още преди няколко часа Маги и нейните мускулести помощници прибраха трупа в найлонов чувал и го откараха до моргата със служебния автомобил. Отвън Кени Фризъл продължаваше да вади с мрежичка от басейна счупените бутилки и методично прибираше всяко парче смъртоносно стъкло в отделен книжен плик за веществени доказателства заедно с етикетче, попълнено най-старателно от младия детектив. Изи беше сам в пустата къща. Последните дневни лъчи, падащи косо през прозорците и вратата на верандата, изпълваха стаите със снопове прашна, златиста светлина. Бяха извършили първоначално установяване на самоличността, като провериха данните от шофьорската книжка на жертвата. Мъж на преклонна възраст без полицейско досие, без глоби за нарушения, с две думи — примерен гражданин.

Къщата на Кресман беше класическа плажна вила в стар стил, макар да личеше, че е съвсем нова. Закрити веранди обикаляха около целия първи етаж, на втория етаж имаше спалня и гостна, а от спалнята започваше спирално стълбище към малка стая в куличката, напомняща църковна камбанария.

На първия етаж бяха холът и столовата с изглед към плажа и залива. Отстрани имаше кухня, а зад нея — малка спалня откъм басейна. Колата във външния гараж беше мерцедес последен модел, а мебелировката на вилата — предимно в стил „Едуард“, старинна и много скъпа. Кресман имаше пари. Не само мебелите, но и картините по стените изглеждаха автентични — платна с дебел слой напукана боя в тежки позлатени рамки. Изи не разбираше и бъкел от изкуство, но тия картини излъчваха същия плътен дъх на богатство, както и меката кожена тапицерия на мерцедеса.

Отгоре на всичко личеше, че Кресман не е бил глупав. Първокласната алармена система беше свързана с най-добрата охранителна фирма в града и при нарушение се включваше запис на мощен заканителен глас, предупреждаващ крадеца, че ченгетата са повикани. Ако се съдеше по сумата, платена от стареца за инсталиране на подобна техника, пред вратата му щеше да цъфне патрулна кола само трийсет секунди след като някой дръзне да припари до скъпоценните му картини. Като капак всички рамки се оказаха здраво завинтени за стените.

Изи надникна в кухнята и най-напред провери хладилника. Беше грамаден и почти празен. В камерата откри само форма за лед и студена бутилка водка „Флагман“, бял етикет. Скъпо питие.

В самия хладилник под няколко кутии от храна за вкъщи имаше грижливо опаковани останки от маруля и солиден запас от бира, най-вече ниски кафяви бутилки „Шултхайс Берлинер Вайсе“, чиято доставка от Германия вероятно излизаше по-скъпо от цената на самата напитка. А ако Изи изобщо разбираше от нещо, това бе добрата бира.

Той не се поколеба нито за миг. Бръкна, извади една запотена бутилка и я отвори. Отпи дълга глътка. На вкус беше като старо злато. Върху етикета жени с чадърчета се разхождаха по сенчест булевард. На тоя човек дори и бирата му беше старомодна. Изи доволно въздъхна, оригна се леко и продължи обиколката, като криеше шишето в джоба на сакото си.

Мина в кабинета. Беше голям, около пет на пет метра, без следа от женско присъствие. Тъмни завеси, книжни лавици от пода до тавана, претъпкани с книги, явно купени на кило, а в ъгъла се мъдреше грамаден старинен глобус, укриващ във вътрешността си добре заредено барче.

„Мейкърс Марк“, „Хенеси Файв Стар“, „Джак Даниелс“, „Джони Уокър“ и още няколко вида уиски с трудни за произнасяне имена. Изи се ухили при мисълта какво ли ще открие Маги, когато среже черния дроб на стареца. За момент в мислите му се мярна изящното, стегнато дупе на съдебната лекарка, после той отпи нова глътка бира и продължи разследването.

Колекция от халби, сбирка автомобилни модели, кораб в бутилка, старинно писалище с подвижен капак. Писалището беше заключено. Кени бе открил върху едно бюро връзка ключове, която сега лежеше в джоба на Изи. Сержант детективът я извади и се зае да пробва ключовете един по един.

От третия път успя и вдигна капака. Отдолу имаше гнезда за кореспонденция с грижливо подредени пликове и документи. Отпред лежеше яркочервен лаптоп „Ацер Ферари“ с безжичен модем и футуристични очертания. Изи включи компютъра и се разрови из файловете на стареца. Половината бяха защитени с пароли.

След пет минути той стана, излезе на верандата и викна Кени да изпробва вълшебните си пръсти върху компютъра, после се изкачи към спалните. В гостната нямаше нищо, не откри нищо интересно и в банята, освен куп лекарства за високо кръвно налягане и шампоан против пърхот. Нямаше средства срещу хемороиди, значи този вариант отпадаше. Изи мина в спалнята и се огледа. Пак скъпа мебел, включително старомодно легло с колони, което напомни на Изи за сцената от „Коледна песен“, когато Скрудж се събужда и открива, че е Коледа.

От тавана висеше старинна лампа, а в ъгъла стърчеше толкова висока палма, че широките й листа се прегъваха под тавана. Тук поне нямаше голям килим, а само няколко малки килимчета. Бащата на Изи бе работил в строителството цели четирийсет години и през ваканциите Изи ходеше да му помага къде ли не из Ню Йорк и Джърси. Знаеше много добре какъв боклук може да се крие под окачените тавани и евтината ламперия. Но не и тук — всичко беше първо качество.

По стените висяха още картини. Изглеждаха истински, също като ония долу, това бе ясно дори за профан като него. И дори профан можеше да разпознае стила на онзи дребосък, за когото имаше филм. Вечно носеше цилиндър и си падаше по проститутки. Как му беше името? Анри някой си…

Въпросната картина висеше над леглото. На нея мъж и жена — и двамата грозни — стояха край дансинга в някаква бирария. Още една картина от същия тип представяше същата грозна уличница, застанала пред оживен бар. Изглеждаше отегчена. Изи също. Разглеждането на картини не спадаше към любимите му забавления.

Пристъпи напред и подръпна картината с дъртата уличница. Беше завинтена здраво както всички останали. Грозна или не, определено не спадаше към ония картинки, дето можеш да купиш на някоя благотворителна разпродажба в полза на гладуващите художници. Алармената система и солидното закрепване говореха за големи застраховки. Жалко, че не липсваше поне една картина, тогава щеше да е налице мотив за убийството. Но за да откраднеш платното, трябваше да го изрежеш от рамката с нож, а това не бе станало. Изи прекрачи към големия скрин. На него имаше сребърен поднос с лични вещи.

Часовник „Ролекс Дейтона“, щипка за банкноти с десетина стотачки и двайсетачки, дребни пари, пръстен с голям зелен камък, портфейл и клетъчен телефон. Изи не си падаше по изкуството, но разбираше от часовници. Когато видя за последен път „Дейтона“, цената беше десет или единайсет бона. Той се вгледа в часовника, поклати глава и въздъхна. Красива вещ, но никой не би му повярвал, че е негова. Така или иначе, не ставаше дума за кражба. Някой бе накълцал старчето, но не за пари.

Изи отвори портфейла. Шофьорска книжка от Алабама на името на Карл Кресман. Според рождената дата покойникът беше на седемдесет и пет години. Книжката бе издадена преди пет години, на тукашния адрес, което означаваше, че живее във вилата поне оттогава. Надникна в следващото отделение и откри пет кредитни карти, дебитна карта и ламинирана читателска карта за местната библиотека. В едно от вътрешните джобчета бе пъхнат презерватив, а зад него се криеше още нещо. Извади го. Шофьорска книжка от Ню Йорк с името Карел Крес. За какво му бяха на този тип две шофьорски книжки и две имена? Шантава работа, но поне ставаше по-интересно, отколкото смъртта на поредния старец. Изи слезе долу в кабинета при Кени, който усърдно тракаше, приведен над лаптопа.

— Откри ли нещо?

— Човекът е бил богат.

— Това го разбрах и без теб.

— Колекционирал е живопис.

— Нищо ново — отвърна Изи и се озърна из кабинета. Навсякъде висяха картини.

— Получавал ги е от някаква си галерия „Хофман“ в Ню Йорк.

— И какво?

— Това, че е плащал страшно много пари. Гледай.

Младежът отметна глава и Изи се приведе напред. На екрана имаше колона от имена и цифри.

„Буше, Франсоа / fstra 2 870 000

Сезан, Пол / fvort 9 430 000

Фрагонар, Жан-Оноре / wsmhb 1 670 000

Гог, Винсент Ван / fvwvb 11 625 000

Мане, Едуард / 2 800 000

Тулуз-Лотрек / lgwhp 10 000 000

Тулуз-Лотрек / tbdm4 000 000“

Списъкът продължаваше на още пет-шест страници и наброяваше поне двеста картини — много повече, отколкото имаше във вилата. Нито една не струваше под милион. Кени демонстрира възможностите на програмата, като избра напосоки едно име от списъка и щракна с курсора върху подчертания код: „Реноар, Пиер-Огюст / awlohe 750 000“.

На екрана почти мигновено изникна дигитална снимка на картина, изобразяваща жена, която се подпира на лакът пред някакъв пъстроцветен фон, може би цветя.

Текстът отдолу гласеше:

„Algerian Woman Leaning on her Elbow

Облакътена алжирска жена

1881

Височина: 41,3 см (16,26 инча), ширина 32,2 см (12,68 инча)

Галерия «Хофман», Ню Йорк, 1995

Преоценена: Художествен музей «Паркър-Хейл», 1993

Дарение на фондация «Грейндж», 1957“

— Нищо не схващам от тия глупости.

— Това е списък на картини.

— Ти май наистина ме смяташ за голям тъпанар. Това го разбрах, Кени, макар да не съм учил в някакъв си скапан колеж.

— Чрез буквените кодове списъкът е свързан с допълнителни сведения.

— А кодът представлява съкращение от името на картината. И това го разбрах, Кени.

— Останалото се нарича „сведение за произхода“. Откъде идва картината, през чии ръце е минала и тъй нататък.

— И какво?

— Там е работата, че всичките имат една и съща история. Фондацията „Грейндж“ ги дарява на онзи музей „Паркър-Хейл“, той пък се отървава от тях, като ги продава на галерията „Хофман“. После галерията пробутва картините на частни лица като нашия Кресман.

— Който бива накълцан на панделки в собствения си басейн.

— Мислиш ли, че между едното и другото има нещо общо?

— Да, купища пари.

— Но нищо не е откраднато.

— Можеш ли да събереш всички суми от списъка?

— Мисля, че да.

Кени затрака по клавиатурата. След една-две минути на екрана се появи крайната цифра: „$ 273 570 000“.

— На един-единствен човек? — възкликна Кени. — Леле боже!

— Мисля, че вече не сме в свои води, Кени — каза Изи. — От плиткия край стигнахме до дълбокото.

И той се разсмя. На Кени изобщо не му беше до смях.