Оке Едвардсон
Слънце и сянка (9)

9

Нощта мина толкова спокойно, колкото бе възможно. Винтер потърси доктор Алкорта, но се отказа. Баща му лежеше закотвен в маркучите и стъклениците, в уредите, които измерваха живота му. Винтер седя дълго край него, загледан в лицето му, без да мисли за нещо по-специално. Отзад по коридорите бутаха колички напред-назад. Хора идваха и си отиваха. Една болногледачка му каза нещо и той кимна, без да я е разбрал, тя си тръгна и повече не се върна. Сякаш бе част от мистиката, от иреалността, която цареше тук.

Но не беше така. Това тук бе именно реалността, голата действителност. Животецът, това, което бе същината на нещата. Всичко останало няма значение, мислеше си той в един от утрешните часове, преди да се отпусне на леглото в стаичка в пределите на отделението на болногледачките.

Сънуваше нещо, което забрави, когато майка му леко го докосна по рамото. Той рязко скочи и седна в леглото.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не. Просто сега идвам.

— Разбира се, заспал съм. — Той погледна ръчния си часовник. Показваше осем. — Подранила си.

— Не ме сдържаше повече вкъщи. — Тя приседна на крайчеца на леглото. — Но явно не съм на себе си. Забравила съм у дома тоалетните си принадлежности… да, цялата чанта за пренощуване тук. Таксито пристигна и… всичко се разви много бързо.

— Беше ли вътре при татко?

— Да, състоянието му е непроменено, стабилно.

Винтер се протегна след неспокойния сън. Усещаше се запотен и нервен.

— Ще ида с колата да взема нещата ти.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Тъкмо ще разгледаш и къщата. — Тя направи пауза. — Но щеше да е по-добре, ако… ако и ние бяхме там.

Винтер премина през Марбея и излезе от другата страна на хотел „Гуалдапин“. Сутрешното движение бе оживено. Покрай пътя в посока на запад се редуваха празни места за продан, големи базари, фирми за продажби на автомобили, палати на антиките, хотели, съпритежателски домове, немски клиники — свят за северноевропейци в напреднала възраст и с пари.

The Fielding Partnership, Marbella Forum, Hipermarcado Marbella, Hotel Marbella Club, La Legenda, La Hacienda, дискотеката „Лафиеста“, която пустееше, занемарена. Марбесол. Вентаде Кочес, където Винтер зърна два мерцедеса, които някога са имали същия цвят като неговия автомобил. Сети се за колата си в гаража под площад „Васа“. Що за лудост да мисли за това тъкмо сега.

На пресечката при хотел „Корал Бийч“ той сбърка посоката и пое на север вместо на запад към Пуерто Банюс. Трима полицаи на коне пресякоха магистралата. Той се принуди да продължи на север и се озова в новопостроен съпритежателски комплекс. Планината изглеждаше по-близка от където и да било. Белите блокчета на комплекса, всяко по на три етажа, бяха разположени насред пустиня и сякаш очакваха морето да стигне някога до тях. Винтер си помисли с усмивка за онази urbanization, на която ставаше свидетел: един вид пресаждане в каменистата и суха почва на планинския склон. Планината рано или късно щеше да отблъсне чуждото й.

Слънцето също изглеждаше чуждо там, почти фалшиво.

Той продължи още малко с колата и стигна до новопостроено игрище за голф, съвсем малко, чието пространство се намираше точно срещу автобусна спирка. Един мъж удряше със стик по тревата и вдигаше във въздуха обрасли с нея буци пръст.

Това изглеждаше непристойно, престъпно дори. Зелената свежа трева би следвало да е тук не по-малко ценна от човешката кожа, помисли си Винтер. Блестящите й сочни стръкове чуждееха на тукашната почва; още една част от богатия свят. Игрищата за голф бяха като рани в пейзажа.

Той обърна колата и я подкара обратно през Пуерто Банюс, покрай универсалния магазин Corte Ingles, дълъг двеста метра, изкачи се по хълмовете, между вилите. Стигна до кръстовището, за което му бе разказала майка му. Намираше се в сърцето на Нуева Андалусия. Там живееха родителите му. Паркира колата на откритото пространство срещу Супермеркадо Диего и се вгледа в малката карта, която тя му беше начертала с леко трепереща ръка. Изключи радиото, от което се лееше испанска музика, и излезе под октомврийското слънце, силно и горещо. Часът още нямаше десет, но един дигитален термометър долу в Пуерто Банюс бе примигнал до цифрата 29, за секунда и до 30.

Винтер се отправи към кръстовището, в което се пресичаха три точки. Точно срещу малката автобусна спирка Кале Росалия де Кастро поемаше на север. Винтер видя Сиера Бланка да се издига в посока към пътя. Върхът се съзираше оттук съвсем ясно, по-отчетливо, отколкото от болничната стая на баща му. Вляво от мястото, където беше застанал, се намираше ресторант „Джони“, кацнал на хълм на пет метра от него, до „Клиника Дентал“ и „Рент а кар“. Отзад, точно срещу покрития с прах паркинг на супермаркета, се намираха пък „Ресторанте Каза Италия“, „Ресторанте Романтико“ от другата страна на патио, боядисано в червено, банков офис, фитнес център.

Това беше значи сърцето на селището, където живееха родителите му. Тук бе. Тук идваха те, за да си купят джин с бутилките тоник към него, яйца, хляб. Дали вечер нямаха обичая да седят горе на терасата на „Джони“, загледани надолу към своя център?

Той отмина кръстовището в посока към север. На стотина метра нагоре по пътя имаше малък супермаркет, изложил отпред много картички, подредени върху специални поставки. Картичките бяха избледнели и огънати от слънцето, сякаш бяха престояли там цяла вечност. Той продължи направо покрай „Торе де Андалусия“, която можеше да бъде жилищен блок или хотел. Пътят свършваше при „Бистро де ла Торе“. Винтер виждаше равнината, която се разстилаше долу, няколкото каменни къщички в селото там. То се простираше в далечината под слънцето, сякаш за да напомни на тукашните горе, че съществува и друг живот, по-тежък, по-груб и лишен от сянка.

Той пое надясно и след стотина метра се озова при Кале Луис де Гонгора, където няколко тесни задънени улички се виеха на изток по на петдесетина метра дължина.

Още малко на юг. Pasaje Jose Cadalso. Значи тук е. Той навлезе в улицата, която беше всъщност малка пресечка с няколко едно- и двуетажни вили от двете си страни.

Слънцето вече здравата напичаше главата му и той съжали, че не си беше купил отнякъде лятна шапка. Всичко бе бяло и зелено. По-зелено, отколкото бе допускал. По белите стени пълзяха цветни храсти. Бугенвилия.

Грижливо поливани тревни площи се мяркаха между решетките на оградите. Той продължи още няколко метра до дома на родителите си, който беше вторият поред и същевременно предпоследният, от лявата страна на уличката. Порцеланова табелка с фамилното име: „Винтер“. Пощенска кутия за „Cartas“ и още една табела от другата страна на черната желязна порта, предупреждаваща за „Perro“. Винтер се усмихна. Майка му изобщо не се бе доближавала до куче на по-малко от десет метра разстояние. Може би целта бе да се сплашат онези андалуски крадци, които можеха да четат.

На отсрещната страна на уличката Винтер съзря табелка с името „Берглунд“. Тъкмо бе подминал съседа „Вестелунд“. Майка му твърде рядко беше споменавала някакви съседи в своите кратки телефонни обаждания оттук. А и сега те никакви не се виждаха, нито се чуваха.

Портата се отвори без съпротива, когато я отключи. Той се качи по малката стълба пред входа и продължи към задната част на къщата, където терасата бе обърната към правоъгълна зелена морава, върху която хвърляха сянка три големи палми. Значи притежават палми, помисли си и дочу сигналите на телефон от стаята, непосредствено до терасата. Той опипа ключовете и отвори вратата. Телефонът бе замлъкнал. След десет секунди отново иззвъня. Винтер отиде в прохладната и полутъмна стая, вдигна слушалката.

— Ало?

— Значи си пристигнал, Ерик! Чудесно.

— Тъкмо влизам.

— Е, какво мислиш?

Той се огледа наоколо. Стаята излъчваше мирис на самота и мълчание, на слънце, цветя и може би на тютюн. Навън палмовите листа блестяха на слънчевата светлина. Бяла маса и три бели стола с жълти възглавнички бяха поставени на терасата.

— Тъкмо влизам. Просто преди минута дойдох. Но всичко изглежда добре.

— Сакът ми е в стаята горе.

— Ти ми каза.

— Карай внимателно.

— Имате палми — рече Винтер. — Не знаех.

— Нали са хубави?

— Да.

— Три на брой.

— Но това тук е по-различно от снимките, които получавах.

— Какво мислиш?

— Считах, че сте по-близо до морето.

— То е само на километър по-долу. Дори няма и толкова.

— Не се вижда обаче.

— Не ни духа вятърът — не отстъпваше майка му. — Макар че понякога е много силен.

— Как е татко?

— Лежи както преди. Никаква промяна.

— А какво казва доктор Алкорта сега?

— Чака резултатите от последните изследвания.

— Когато се появи, трябва да го завържеш здравата. Докато дойда.

— Ще се опитам.

— Нещо повече трябва ли ти? Нещо, за което да си се сетила?

— Не.

Винтер й каза „чао“ и постави обратно слушалката. Качи се по стълбата и взе сака, поставен до двойното легло в малката спалня. Погледна през прозореца и се опита отново да зърне морето, но сега виждаше всъщност повече небето над него. Навсякъде синева, нито едно облаче. Можеше да наблюдава другите къщи край уличката и да вижда техните дворове. Нито един човек на тревата. Никой на шезлонг на нечия тераса. Никакво куче, никакъв крадец дори. Нищо.

Не ми се остава повече тук, помисли си той. Видя на нощното шкафче фотография на баща си и изпита желание да се махне, толкова силно, колкото знаеше, че бе това на баща му да се завърне.

Слезе по стълбата.

Искам да дойда отново тук, когато и те са в дома си. Тогава ще можем да седим с вечния джин и тоник и да се любуваме на палмите.

Винтер напусна къщата и заключи. Заключи и желязната порта, после тръгна надолу по стръмната уличка, завръщайки се на кръстовището под ресторант „Джони“. Изпитваше неимоверна жажда. При „Джони“ се суетеше някакъв мъж, разтребваше. Винтер се изкачи догоре и видя, че той всъщност отваря заведението. Попита го дали може да получи чаша бира и мъжът кимна утвърдително. Винтер седна. Онзи му донесе чаша „Крус Кампо“, Винтер я изпи и даде знак, че иска още една, otra cafia, рог favor. Хвърли поглед над кръстовището. Пристигна автобус и две жени слязоха от него. Автобусът продължи надолу, към Пуерто Банюс. Един младеж го задмина на мотопед. Ревът, който се разнасяше от него, бе най-силният шум, който бе чувал за днес. Едва-едва дотича джогър и Винтер буквално долови диханието му при изкачването. Отпи от бирата. Дали някой ден ще може да седи тук на хладина и да вечеря с родителите си? Дали са идвали в това заведение? Имат ли навика да го посещават? Внезапно му се прииска да го знае.

Винтер плати и излезе на слънце, спусна се по стълбите. Алкохолът донякъде го беше успокоил и той се отправи към колата, покрай някаква кантора за наемане на trabajo temporal, което по-скоро звучеше като шега при тукашните условия. Забеляза също, че един локал на Arte у Cultura се намира в същата сграда, както ресторант „Романтико“. Клубът за изкуство и култура беше затворен. Някаква растителност бе избуяла в цепнатините на пропукания бетон под вратата. Едва ли това тук е най-подходящото място за изкуство и култура, помисли си Винтер и се отправи в прохладния супермеркадо, откъдето купи литър минерална вода за обратния път. Рафтовете за алкохолни напитки тук имаха същата функция както тези за млечни продукти в Северна Европа. Литър местно „Лариос“ за 1185 песети. Английски джин като „Гордънс“ струваше 985 за седемстотин грама. Виното от типа розе — 275.

Морето му заприлича на сребърна плоскост, когато се връщаше по обратния път. В Пуерто Банюс бяха всички онези хора, каквито не бе видял горе в Нуева Андалусия. От другата страна на Корте Инглес градът представляваше кратер, изпълнен с очакването за нови сгради. Близо до морето се издигаше статуя на ангел, издигнат високо на пиедестал и протегнал ръце към морето. Винтер пое обратно към Марбея, мина покрай минаре, което не беше забелязал дотогава, до него — „Килими от Ориента“, „Недвижими имоти при Ивар Дал“. През цялото време виждаше планината. Тя привличаше погледа като магнит.

Когато влезе в интензивното отделение, видя, че леглото на баща му е празно. Нямаше я и майка му.

— What the hell has happened^[1]? — попита той един болногледач, запътил се към него.

— Баща ви оперира — поясни той на развален английски.

Наистина бързо оздравяване, помисли си Винтер. Болният му баща внезапно се е изправил на крака и действа като хирург.

— Къде е лекарят? — попита той. — A… donde esta? Доктор Алкорта?

— Той оперира.

— Баща ми? Оперира баща ми, така ли?

Човекът кимна. Някой влезе през вратата.

Винтер се обърна.

— Звъннах, но явно не си чул телефона — рече майка му.

— Дълго време престоях зад някакъв проклет кран. Нищо не се чуваше.

— Положението му внезапно се влоши. Отново.

— Боже мили! Какво му е сега? Какво е станало?

— Не знам. О, Ерик! — Тя започна да ридае, той пристъпи и я прегърна.

— Донесох ти нещата — не знаеше какво повече да й каже. — В сака тук.

— Доктор Алкорта ще дойде, когато е готов.

— И кога ще е това?

— Не мога да ти отговоря, Ерик. Не знам повече от тебе.

— А той знае ли? Този Алкорта. — Тя го погледна. — Извинявай. Просто… се отчайвам, загдето не получаваме никакви сведения.

— Та нали си свикнал да чакаш, Ерик. Да проявяваш търпение. Не… това впрочем е нещо съвсем друго.

Той се размисли над това, което тя току-що беше казала. Имал търпение да чака в своята работа на полицай криминалист? Така поне излизаше, но той така и не бе обладан от онова истинско спокойствие, което вероятно беше необходимо, за да се изчакат резултатите. Нетърпението му винаги вземаше връх. Понякога това не бе добре, но най-често се оказваше уместно. Припряността му тласкаше разследването на случаите напред. Винаги имаше изясняване, но сега той не изпитваше подобна сигурност, не беше уверен. Чувстваше се безсилен. Не можеше дори да проведе разговор с Алкорта.

„Това впрочем е нещо съвсем друго“, бе казала майка му.

— Ще слезем ли да изпием по кафе? — попита я той. — Само един етаж по-долу е.

— Може би няма да е зле. — Тя каза нещо на испански на болногледача, застанал до един шкаф. Той отговори с няколко думи и тя кимна.

— Ще ни извикат оттам, ако тук нещо стане. Но ще отсъстваме всъщност само десет минути.