Оке Едвардсон
Слънце и сянка (54)

54

Винтер изчете разпечатката от разпита на статистите. Всички имаха различни причини за своя ексхибиционизъм. Никой не му се струваше по-интересен от останалите. Някои липсваха.

Пет от адресите бяха в Мьолндал. Три от тях — на неголямо разстояние пеша от „На завоя“, само като изходен пункт за размишления.

Обади се на Мьолерщрьом:

— Ти разговаря ли с Бертил за адресите в Мьолндал?

— Да.

— Не мога да го открия сега. Дали е отишъл там, знаеш ли?

— Той не ти ли каза?

— Какво?

— Двама не са отворили.

— При първия опит?

— При единия, дори и при двата.

— Ще го проверя — рече Винтер и хвърли поглед върху материала от горе на долу и обратно. — Ще направим обиколка по-късно тази вечер.

— Снимките може би ще продължат до късно — предположи Мьолерщрьом.

— Нямам представа.

— Знаеш, че приключват идната седмица, ако спазят графика си.

— Да, чух.

Каза „довиждане“ и погледна часовника си, обади се у дома. Никой не отговори. Отново погледна часовника си.

Бертил се обади тъкмо когато оставяше слушалката.

— Момчето май е по-добре.

— Момчето?

— Патрик. Момчето, което лежи в Салгренската болница.

— Да.

Баща му бе излязъл от предварителния арест, гаднярът обикаляше кръчмите край Скансторъет. Онова разследване се предъвкваше, пълзеше. Винтер мина с колата покрай къщата, почти влезе вътре.

— Това ме радва. Ще трябва да поговоря с него, ако може.

— Току-що се обадиха. Телефонът ти бил зает, казаха.

— За какво са ме търсили?

— Той искаше да се свърже с тебе.

Винтер поръча кола за Салгренската болница. Прекарваше все повече време там. Позвъни вкъщи по мобилния, но отново никой не отговори и той каза няколко думи за телефонния секретар.

Лицето на Патрик имаше същия цвят като окръжаващата го среда. Все едно хамелеон. Черните му очи бяха хлътнали.

— Сънувах, че го разпознах — каза Патрик.

— Разпозна? Кого? Онзи, който е слязъл с асансьора?

— Имаше нещо в лицето, когато се обърна — отвърна Патрик, гледайки Винтер, после отмести очи малко встрани. — Ако отново го видя, ще го позная. — Момчето затвори очи и измърмори нещо.

— Какво казваш? — попита Винтер.

Момчето пак измърмори.

— Патрик? — Винтер се наведе по-близо до него, но не дочу повече думи.

Винтер пак позвъни у дома извън болничната стая, но отново никой не отговори. Намери пътя към отделението на Ангела, където му казаха, че си е тръгнала преди доста часове.

Помоли да го откарат вкъщи.

Жилището бе пусто и тихо. Той разбра, че не се е прибирала. Винаги оставяше следи, когато се връщаше от работа и след това излизаше отново, за да иде до някой магазин или на кратка разходка. Спусна се с асансьора в гаража на съседната сграда, но колата я нямаше там.

Излезе на улицата, огледа се. Мерцедесът беше паркиран на отсрещната страна, заедно с още две други коли. Той бързо стигна до него, видя оставената бележка за глоба и я скъса. Това е било преди два часа. Колата е било глобена преди два часа. Той пак погледна часовника си. По това време Ангела отдавна е приключила със задълженията си извън дома. Защо е докарала колата дотук и я е оставила на улицата, вместо да я прибере в гаража? Страхувала ли се е да слезе с нея там?

Беръенхем беше свършил работата си като бодигард, без тя изобщо да го е видяла. Отново се бе включил в разследването. Винтер и Ангела се бяха спогледали и позасмели, може би свивайки рамене на собствената си тревога. Преувеличена. Толкова много друго имаше да се върши сега.

Една от колите от Луренсберг направи две обиколки, но това бе май всичко. Изчакваше я пред болницата, но невинаги.

Той пак се качи в апартамента, не знаеше какво да предприеме. Сякаш буца се бе свила в стомаха му и пълзеше нагоре като студена лава.

Обади се на сестра си. Лота отговори на втория път.

— Ангела при тебе ли е? — попита Винтер.

— Не… защо пи…

— Няма я тук, а колата стои отвън с бележка за глоба отпреди часове.

— Обадили се в болницата?

— Дори бях там.

 

 

Бартрам събу обувките си и отиде пред компютъра, проблясващ като лице, което го очакваше.

Влезе във файловете за минути. Прегледа ги, провери. Разпечата. Разстла разпечатките върху масата и отиде в кухнята за вода. Не беше гладен. От доста дни не беше мил съдове, но нямаше кой да го упрекне. Кой ще е недоволен, загдето не съм ги измил, помисли си той.

Върна се. Дисплеят на компютъра излъчваше матова светлина заедно с лампата на писалището, насочена високо отгоре.

Помогна си с пръст, когато проследи долната колона.

Бележникът му бе в готовност. Това бе същият бележник, както тогава, поизтъркан, но при все това добре запазен. Той беше мъж, пестелив на думи. Концентрация. Да се концентрира.

Случайност или не? Беше изтръгнал от него телефонния номер, но никой не се обади, когато позвъни. Крадецът. Адресът му си беше там.

Бартрам сравни името и адреса в бележника със списъка на статистите. Не бе нужно да си гений, за да видиш, че съвпадаше. Достатъчно бе да можеш да четеш и да бъдеш точният човек на точното място в точния момент. Ако беше следовател, щеше да им покаже как се води следствие. Знаеше повече от другите.

 

 

Винтер бе претърсил колата, но не намери нищо. Не бе докоснал волана. Хората на Бейер бяха тръгнали насам.

Обади се на Бертил, който му отговори със залък в устата:

— Чакай, тъкмо си направих сандвич за вечеря…

— Ангела е изчезнала — каза му Винтер.

— Какво, по дяволите, плещиш?

— Нещо е станало.

— Подаде ли тревога?

— Да. — Винтер чувстваше хлад в пялото си тяло, по което пълзеше вцепеняващият поток лава.

Внезапно му се прииска да повърне. — Такова нещо не бе очаквано.

Рингмар не го попита какво предполага, какво мисли.

А точно в този момент той мислеше за тяхната родителска група. За себе си и за Ангела, съчиняващи въпроси относно намаляването на болките. За уханието на кафе.

— Къде си? — попита Рингмар.

— Тук — отвърна той. — У дома.

— Идвам.