Оке Едвардсон
Слънце и сянка (52)

52

Хане Йостергорд и дъщеря й седяха в чакалнята, когато Винтер се върна от отделението, където лежеше Патрик.

— Още не могат да кажат нищо определено — съобщи той. — Нещо с мозъка е.

— Пфуй, пфуй, пфуй! — процеди Мария.

— Може би ударите по главата му са били прекалено много — допусна Хане Йостергорд. — И в продължителен период от време.

— Беше казал, че се е сетил за още нещо — вметна Мария.

Винтер я погледна.

— Че е разпознал някого. На стълбището.

— Така ли каза?

— Вчера.

— А нещо… повече каза ли?

— Не.

— Но е познал някого, така ли? Някого, когото е виждал преди?

— Нищо друго не знам.

Ето че сега имаме двама пациенти, които могат да ни помогнат да придвижим разследването по-нататък, помисли си Винтер. И двамата са в безсъзнание. Трябва да разположим тук наши хора, и то непрекъснато. Ще съобщя на Ангела. Ще трябва да привикне с полицаи на работното си място.

На вратата срещна Морелиус.

— Знам — каза той и пооправи колана си. — Сякаш сме близки роднини.

— Сам ли си?

— Трегер е навън, в колата. Аз само исках да проверя как е положението. — Той хвърли поглед към вътрешността на помещението, кимна на Хане и дъщеря й. — Мръсна свиня.

Винтер караше през Тулторпсдален към „На завоя“. Нина му се усмихна, но той не беше сигурен дали си го спомняше. Излезе оттам. Вятърът пак раздърпваше афиша за „Градът на ангелите“, все по-силно и по-силно. От автобусите пак слизаха старци. Той се обърна, погледът му се зарея наоколо. Някъде тук…

Дали да не сложат камера в магазина? Да записват всичко на видео и после да го покажат на Шилден, Андреасон, Матилда Юсефсон и на останалите служители? За какъв период от време обаче?

Възможностите бяха безгранични. Времето — също, по своя си начин, не обаче и сега.

Имаше усещането, че то му се изплъзва. Че лети към нещо, което би нанесло по-ужасяващ удар, отколкото всичко друго досега. Имаше това усещане.

Мобилният телефон иззвъня отново. Беше Ангела.

— Ти ли ме търси преди малко? — попита я той. На дисплея не беше излязъл номер, нито в паметта на телефона.

— Не.

— И как е?

— Върнах се у дома и… просто не знам. Внезапно изпитах такъв страх. Не можеш ли да се прибереш, Ерик?

— Случило ли се е нещо? — Почувства как ръката му потреперва лекичко.

— О, не. Но внезапно ми стана толкова неприятно да вляза във входа. Само това. Сякаш някой отнякъде ме следеше. Изучаваше ме.

— Но не видя никого?

— Не. Огледах се наоколо, но нямаше никой. Направо смешно. Може би имаше нещо с вратата към мазето от вътрешната страна на стълбата.

— Какво с вратата?

— Беше отворена. И през нея се виждаше… черен мрак, ужасяващ.

Винтер подкара колата към дома. Обади се на Рингмар:

— Искам някого, който да бди над Ангела.

Беше споделил с Бертил за телефонните обаждания и за проникването в мазето.

— Със Стюре разговаря ли?

— Остави сега Стюре. Можеш ли да го уредиш?

— От кога?

— От утре сутрин. Навън. После ще се обадя за часовете.

 

 

Беръенхем държеше главата си неподвижна. Съсредоточи се в изучаване на рамката на картината, най-напред с очи, после с глава. Удаде му се по-добре, отколкото вчера.

— Как е?

— Все по-добре.

Мартина бе сложила Ада да спи. Детето беше станало по-мълчаливо от обичайното, откак се бе прибрал у дома.

Той стана.

— Наистина ли можеш да излезеш сега?

— Трябва да се поразтъпча малко.

— Добра идея ли е да започнеш отново работа точно в петък?

— Не.

— Тогава се откажи от нея, Ларш.

— Но не мога да седя непрекъснато вкъщи, Мартина. Денем и нощем.

— Това просто ще подобри състоянието ти.

— То си е добро. Почти. До петък ще бъда съвсем добре.

 

 

Навън вечерта проблясваше над Туршланда. Сякаш невидим прожектор осветяваше жилищните сгради, наредени една до друга. А може би осветява само моята, помисли си той.

— Не знам какво да кажа — промълви Ангела.

— Отдавна съм научил, че повечето неща трябва да се вземат на сериозно — рече Винтер.

— Човек се чувства толкова нелепо. — Ангела му се усмихна. — Очевидно съм повлияна от твоята… дейност.

Не й беше казал нищо за посещенията в стаичката на домоуправителя долу. Той самият не знаеше как да се отнесе към тях.

— Не можеш ли вече да излезеш в отпуск? — попита той.

— Още не.

— Не би ли било по-добре, ако намалиш темпото… докъм първи април?

— Това подранила априлска шега ли е?

— Не.

— Искам да работя, Ерик. Така се чувствам пълноценна. Не смятам, че ще е по-разумно да обикалям из стаите вкъщи и да чакам.

— Ние направихме известна про… — поколеба се дали да продължи. — Ние… Аз казах да изпратят една радиокола, която да минава оттук и да проверява как е положението.

— Да проверява положението?

— Ами да… нали знаеш.

— Слагаш ми бодигард, така ли? — Тя стоеше край масата в кухнята. — Но чак дотам ли се е стигнало?

— Не става дума за бодигард. А за леко и дискретно… наблюдение.

— Когато излизам из града ли?

Винтер не отговори.

— Когато отивам на работа?

— Съвсем леко и дискретно — повтори той.

— Аха. И кой ще го извършва?

— Нямам представа. Има ли значение?

— Не знам. Зависи каква работа ще му се отвори.

— Окей. За два-три дни мога да помоля Беръенхем. — Той трябва да се приспособи отново към работата, помисли си Винтер, и е добър за „сянка“.

— Но нали няма да ме държи за ръчичка?

— Ти дори няма да го виждаш.

Беше станало късно. Той четеше внимателно сведенията за разговорите със статистите. Протоколите току–що бяха пристигнали, първата част от тях. Мъжете бяха разнородна група, от всякакви професии или от всякакъв вид безработни. Някои изглеждаха сякаш особени при първия контакт с тях, но това рядко означаваше нещо. С нормалните трябва да се внимава, каза си той.

Снимките на сериала продължаваха. Екипът работеше в близост до полицейското управление, без право да влиза вътре. Шефът му затрудняваше работата им. Онези, дето ще гледат този филм, трябва да гадаят дали сградата, която виждат, има нещо общо с униформите, помисли си Винтер.

Филмът вероятно има собствена роля в разследването. Посредством статистите. Може би е така. От една страна, ни помага да намерим решение, а от друга, е косвена… причина това да се осъществи.

В ръката си държеше няколко листа хартия. С имена, с адреси. Нито едно от тях не му беше известно. Обади се на Мьолерщрьом.

— Яне? Можеш ли да се задействаш сега и да започнеш да сравняваш адресите и имената на тези статисти от филма със списъците от проучването сред обитателите на Мьолндал след убийството там? — Или убийствата, помисли той. — Рингмар ще ти изпрати двама колеги за помощ.

— Няма проблем. — Нещо при Мьолерщрьом изпращя. — В какъв радиус?

— Очертай един достатъчно широк кръг. Аз ще дойда след малко.

— Окей. А с площад „Баса“ да поизчакам, така ли?

— Най-напред се заеми с квартала около Мьолндал.

Винтер приключи разговора и извади фотографиите от едно чекмедже на бюрото. Вгледа се в една от снимките, които пръсна на бюрото, взе я в ръка и внимателно се взря в шиите на двамата мъртъвци на дивана.

„Някой от отговорите може да се съдържа тук — бе казала Лареда. — В размяната на главите. Или на телата.“

Той бе застанал пред църквата. Край него се издигаха две статуи. Попита екскурзоводката, Алисия, и тя отговори, че в Торемолинос винаги е било така. Маврите отрязвали главите. Само главите. Покланяли се на друг бог. Когато пада главата, изчезва и човекът. Лицата изчезват. Една от статуите сега сочеше него. Ангела стоеше редом. „Не, сочи мен“, възрази тя. Статуите се издигаха в редица пред църквата. Без глави, без ръце. Той чуваше музиката, китарите, после барабаните.

Винтер се стресна от усещането за пулсиране в ушите. Ангела се поразмърда, но не се събуди. Той стана да пие вода. Часът бе четири и четвърт. Малката червена лампичка светеше на преносимия му компютър. Тя му беше пожелала лека нощ, а той бе останал да работи до късно.

Нито у Валкерови, нито у Мартелови имаше компютри. Това не означаваше, че никога не ги е имало. Но специалистите в полицията не можаха да ги открият в мрежата. Затова пък попаднаха на милиони чатове относно контакти. Десет хиляди за секс.

Винтер се върна в спалнята, взе халата си от стола и отиде в хола, където седна в креслото до прозореца.

Как да постъпи с Пер Елфвегрен? У него имаше нещо… нещо, което той не искаше да изпусне.

Винтер бе питал Мулина за обискиране на физическо лице, но това не беше възможно. Поне засега.

„Попритисни го още малко — бе го посъветвал Мулина. — После можем да обсъждаме искането ти.“

Да го попритисне. Но с какво?

Халдерш. Да му се даде още по-голяма свобода.

Не става. Не смея.

Бяха разговаряли с тях, и заедно, и поотделно.

— Дай подробностите — бе казал Халдерш на жената.

— По… подробностите?

— Всичките. От първата ви крачка през прага.

Сега Пер Елфвегрен говореше за адвокат.

Крайно време беше, помисли си Винтер.

После обаче беше сменил нагласата си. „Нямам какво да крия“, твърдеше.

Бяха ходили и в дома на Елфвегренови. И там нищо, никакъв компютър.