Оке Едвардсон
Слънце и сянка (27)

27

Беше отдавна, в ранното му детство. Слънчев блясък в очите. И всичко, което го удряше в носа, задържайки се задълго през цялата вечер. Вътре в дома миризмите на дрехите се усещаха особено силно. Долавяше се мирис на малко пушек и на много сняг. На какво миришеше снегът?

Той се наведе и загреба шепа сняг, който бе натрупал навсякъде наоколо. Слънцето го улучи и превърна в искрящ прах, който помириса. Размисли се що за мирис е това. Ухаеше на спомен, който не можеше да намери в паметта си. Точно така. На спомен за нещо хубаво.

Отърси се от него и споменът изчезна във въздуха. Озова се в сянката на жилищните сгради и слънцето също изчезна.

Снегът бе стена и той можеше да я наблюдава почти през целия път до кръстовището. Магазинът се намираше на ъгъла. Минимаркет, както се казваше. Бяха сменили названието му, но той знаеше как му викаха преди. Дали не го беше и описвал? Беше говорил за предишното му наименование. Не направо, но не биваше да говори за всичко, нали? Не сега.

Вътре го познаваха добре. Поне така смяташе. Там бе изпълнил своя дълг. Своя дълг. Беше неин приятел и забеляза как го гледа по един особен начин, но не мислеше, че именно по този. Беше само приятел.

Веднъж насмалко да го каже. Аз съм само приятел.

Просто някой, който се намира тук. Само някой, който беше тук. На правилното място в правилния момент. Но всъщност не беше така. Той беше на мястото в неправилен момент. Или това важеше по-скоро за другия, ако трябва да сме съвсем точни. Да сме точни. Съвсем точни.

Няколко деца играеха на детската площадка между жилищните сгради, в една от които живееше той, и пътя. Много деца. Сега за техните игри имаше сняг в изобилие. Не обаче такъв пухкав сняг, от който да се правят снежни човеци или снежни фенери. Известно му бе какво значи пухкав сняг. Отново загреба в шепа и се опита да го стисне, но не се получи. Децата разбираха кога снегът е използваем, пухкав и от него могат да се правят разни неща.

Бяха разчистили и пързалката. Почти му се искаше да си бе запазил някогашните кънки. Но как ли щеше да изглежда с тях? Сега краката му са двойно по-големи, отколкото тогава, нали?

Пътят беше разчистен, но работата можеше да е свършена и по-добре. А и къщите хич ги нямаше. Сякаш образуваха обезлюдено място насред града. Обезлюдяване насред града! Супермаркетът имаше все по-малко запълнени със стока рафтове с всеки изминал ден, фукаха се с ръчно обслужване на щанда за месо, но той всъщност никога не бе виждал там жив човек. Никога. Не че влизаше често в магазина, ама все пак.

Покрай него мина кола и той трябваше да се прислони до насипа. Снегът там бе мръсен. Не искаше да го докосва. Спусна се на пътя. Скоро щеше да настъпи време да се прибере у дома, да хапне нещо и да иде на работа, вечерта щеше да е дълга, а той нямаше да има възможност да поспи, щеше да прекара времето пред телевизора и да гледа видеофилмите.

Внезапно магазинът изникна пред него и той, без сам да разбере кога, се озова вътре. Касетите носеше под мишница. Навън два афиша рекламираха филми. Един от актьорите му се стори познат, но не се забави много, защото знаеше какъв точно филм искаше да вземе.

Зад щанда в магазина стоеше друг човек, когото не бе виждал дотогава. Той не каза нищо, докато плащаше за филмите. После пресече пътя. Погледна надалеч от високите сгради, които стърчаха като огромни греди, забучени отвесно една до друга.

Тази вечер щеше да мине с колата си покрай високите сгради долу в града.

Една сутрин бе чакал отвън и я забеляза да се качва в трамвая. Последва я, макар да знаеше къде отива. И все пак искаше да я види и как слиза от трамвая, как след това изчезва сред хилядите, които влизаха и излизаха през вратите на болницата.