Оке Едвардсон
Слънце и сянка (47)

47

По бутилките от „Зинго“ имаше отпечатъци от пръсти, но прекалено много на брой.

— Дай ми нещо за съпоставка — каза му Бейер.

— Не мога да съпоставям с всички — отвърна Винтер.

— Половината град е пипал тези бутилки. — Бейер се вгледа във Винтер, сякаш го изучаваше. — Толкова ли са важни?

Винтер не отговори.

Той подкара колата към Херадсгатан и я паркира почти на същото място както преди. Вятърът се бе усилил и докарал облаци. Валеше дъжд, примесен със сняг. Отново беше следобед.

Облаците се движеха бързо по небето, когато той вдигна поглед към шестия етаж, към прозорците на жилището на семейство Мартелови. Позаобиколи, за да стигне до фоайето с веселите плочи. Надпис вдясно на една от вратите съобщаваше, че домсъветът приема в последния понеделник на всеки месец между пет и половина и шест и половина. Значи тази вечер, помисли си той. Бяха се чули с домоуправителя, но не получиха от него някакви допълнителни сведения. Домоуправителят бе част от неговия свят.

Значи оттук някой в полицейска униформа бе минал в новогодишната нощ. Никой не бе видял полицейска кола. Униформа бяха забелязали. Сред свидетелите цареше единодушие по въпроса: полицейска. Показанията им се отнасяха до времето след убийството или убийствата, ако Сив Мартел не оживее. За какво, помисли си Винтер. За живот в някаква форма.

Върна се на улицата и измина няколкото метра до кръстовището. Жена с детска количка влезе в „Ситишоп“ наблизо. И Винтер се отправи натам. Магазинът изглеждаше запуснат в светлината на късната зима. Имаше петна от ръжда по рафтовете и около тръбите, в процепите между боята. Винтер влезе вътре. Рафтовете бяха наполовина запълнени. Клиенти бяха само той и жената, вече застанала пред касата в очакване да я обслужат. Щанд за месо и колбаси се мяркаше в полупразната вътрешност на магазина, синкавата светлина падаше върху два бледи и замърсени плаката, които показваха разфасовани части на животински труп.

Той излезе. Рекламно пано се откърти от рамката си и се залюля над кръстовището. Полетя над затревената площ от другата страна и се блъсна в седеметажната сграда на Мартелови, като се притисна към стената на височината на прозорец на втория етаж.

Жената излезе след него и той се обърна. Тя тръгна наляво покрай пицария и пекарна, вече затворени. Купчини столове едни върху други се виждаха през прозорците на пицарията. Тя продължи нагоре по неголям хълм. Винтер можеше да види камбанарията на църквата. Слезе по стълбите от другата страна. Планината затулваше изпяло гледката. Жилищните сгради се намираха в падина. Не се виждаше някой да излиза или да влиза. По локалното платно, което ги свързваше с шосето, минаваха коли. Той продължи до магазина с название „На завоя“, откъдето преди си беше купил кутийка „Лекерол“. Сега вятърът нападна двата филмови афиша, поставени в рамки пред него. За същите филми: „Градът на ангелите“ и „Отмъстителите“.

И сега както тогава пристигна автобусът на социалния патронаж, спря на около десет метра от него, за да слязат няколко старци. Винтер влезе в магазина, за да си купи кибрит. Застана сред млечните продукти, пакетите с чипс, видеокасетите, бонбоните, четките за миене на съдове и вестниците. Навън вихърът почти бе сграбчил „Градът на ангелите“. Той виждаше това през стъклото на вратата. Жената на касата беше от друга страна, може би Турция или Иран. Тя се усмихна. Винтер получи кибрита си и плати. Зад касиерката имаше фотография на сградата, в която се намираше магазинът. Изображението й бе доста изрязано, за да се покаже именно минимаркетът, облян от слънце. Без съмнение бе същият. И както сега навън, така и на снимката личаха два афиша в рамки, фотографията беше увеличена може би пет пъти с по десет сантиметра и отчасти я затуляше реклама за цигари. Винтер си спомни, че бе виждал преди тази снимка, сигурно пак тук? Цветовете бяха поизбледнели, загубили гланц. Вероятно бе правена преди три години, може и преди десет. Възрастен мъж стоеше пред магазина с наръч вестници в ръце и имаше вид на негов горд собственик. Но не външният му вид караше Винтер да се взира в снимката, забравяйки за рестото и без да чува какво му казва жената. Над главата на мъжа съвсем ясно личеше фирмено табло, което сега липсваше навън. Сега под прав ъгъл от стената бе окачена нова табела — „На завоя“.

На снимката надписът беше друг и с червени букви: „Магазин Манхатън“.

 

 

Бьоресон отново направи проверка в „Пауър-хаус“, магазина за плочи и компактдискове на Валгатан. Младият детектив нямаше нищо против да иде там. И бездруго бе посещавал магазина преди, не по служба.

— Идвал съм и друг път. Като частно лице, ако мога да се изразя така.

— Приятно ми е да го чуя. — Младежът зад щанда дъвчеше нещо и преглеждаше купчина стари дискове. — Аз не съм те виждал тук. — Той отвори една от кутиите и провери състоянието на диска вътре. — Но през последната година бях в чужбина. — Той пъхна диска отново в кутията, погледна към Бьоресон и се усмихна. — В Ню Йорк, Ел Ей, Сидни, Борнео.

— Звучи гот — каза Бьоресон. Той извади от джоба си компактдиск. — Това познато ли ти е?

Младежът пое „Сакрамент“, погледна обложката, после Бьоресон.

— Интересува те дали съм го продавал в магазина? Да, господине.

— Тогава тази музика ти е известна?

— В по-голямата си част, да. — Той се вторачи в мрачния пейзаж на корицата. — Може би пък тъкмо тази неприятна рисунка ме тласна да замечтая за по-слънчеви краища. — Отвори кутията. — Имахме две бройки.

— Точно това се канех да попитам — каза Бьоресон.

— Нещата вътре не са толкова лоши, ако човек се абстрахира от самата продукция.

— Но не помниш на кого си ги продал?

— Шегуваш ли се? Най-напред тук работя не само аз, а, второ — помня по-добре обложки на плочи и дискове, отколкото лица. — Той обърна обложката, погледна изображението на човека на мрака и зле оцветения фон. — Но понякога се случва и да си спомня от кого съм ги купил. Мнозина идват тук с планини от дискове. Сред тях попадаме и на находки. — Той вдигна очи към Бьоресон. — Все е някой от града или околностите му. — Извади приложението с текста, прелисти го. — Защо толкова те интересува?

— Музиката е свързана със случай, по който работим — поясни Бъоресон.

— Да не би да е онова убийство, за което четох?

— Защо се учудваш?

— Ами… то е сякаш най-близо до ума сега, не знам какво друго да кажа. — Младежът погледна Бьоресон. — Това тук са някак кървави истории, може да се каже. Макар и да са всъщност симпатични. — Той се засмя. — Нещо подобно на онази песничка: „Кръвта капе, кръвта капе…“

— Но имаш ли поне някакъв спомен кога си закупил този диск за магазина?

— Всъщност нямам. И може да не съм бил аз. Не, определено не съм бил аз. С другите видя ли се?

— Да. Те изобщо не го знаеха.

— Тогава може и аз да съм бил все пак… Спомням си, че го имахме… яда видя… Значи имахме два диска, единия заварих тук, когато дойдох да работя в магазина… той не е толкова нов, а от няколко години… — Излезе иззад щанда, отиде към раздела за хардрок и затърси там. — Не, сега го нямаме. Но бяха два, макар и да не дойдоха по едно и също време.

Бьоресон се размисли. Някой отзад смени музиката и в магазина се разнесе изпълнение на „Лед Цепелин“.

— Когато заминах, имаше един екземпляр — заяви младежът и погледна към Бьоресон. Двамата бяха вероятно връстници. — Но когато се завърнах, вече го нямаше.

— Окей.

— А ние продаваме на толкова много хора, че направо не е възможно да се държи сметка на кого точно какво, нали разбираш.

— Разбирам.

— Клиентите ни са на всякаква възраст, от всички раси и размери.

Бьоресон се огледа наоколо. Имаше над двайсет души в голямото помещение, където се намираше, все от мъжки пол. Повечето младежи, но и неколцина на възраст около трийсетте, които ровеха по рафтовете и един от тях, видимо на около четирийсет и пет години, пристъпи напред с пакет грамофонни плочи под мишница. След него дойдоха две момичета.

— А и персоналът ни непрекъснато се мени. Само през тази година няколко започнаха да работят при нас и напуснаха.

— Търговията върви ли добре?

— Може да се каже. — Той се върна зад щанда при купчината компактдискове, към които прибави и грамофонните плочи. Поспря се и отново се обърна към Бьоресон: — Тъй като си от полицията, ще ти кажа, че помня един, който идваше тук понякога и търсеше нещо да купи. Дойде няколко пъти. И той беше ченге. Идваше в магазина точно преди да замина.

— Ченге? Полицай? Как го разбра?

— Мога да разпозная една полицейска униформа, надявам се. Него може и да не съм познавал, но униформата, да.

— А какво търсеше той по-точно?

— Искаш да кажеш като… клиент?

— Естествено. Това необичайно ли е?

— Униформени полицаи да идват и да търсят дискове? Той беше май единственият такъв, когото съм виждал тук. Но питай и другите в магазина. Някой от тях спомена ли ти за това?

— Не.

Той отново погледна Бьоресон. Оня с грамофонните плочи беше обслужен от друг продавач.

 

 

— Имате ли време да купувате плочи и дискове, докато сте на работа?

Жената повтори думите си. Винтер отмести очи от фотографията.

— Нямаш по-дребни? — попита задавено тя. — Монети?

— За жалост не. — Той вдигна очи към фотографията зад нея.

— Този магазин преди се е казвал „Манхатън“, така ли? — попита я, сочейки към снимката. Тя се обърна, погледна и пак се завъртя на стола в обратната посока.

— Не знам — отговори. — Тук отскоро.

Винтер знаеше, че собственикът е мъж. Бяха провели рутинен разпит на хората от района, чийто запис той беше чел, както и всичко друго от предварителния следствен материал.

— Собственик идва вечер. Бертил.

— Мога ли да получа неговия телефонен номер?

Бертил Андреасон отговори след втория сигнал. Винтер се представи и го запита за наименованието на магазина. Беше се върнал в управлението и в своята стая, където закачи мокрото си палто на закачалката край умивалника.

— Смених му името, когато го купих — отговори Андреасон.

— И кога беше това?

— Ъъъ… преди близо три години.

— Направо го смени?

— Ами да. „Манхатън“… Просто не виждах връзката. Не съм бил в Ню Йорк, но не ми се стори подходящо за района около Хагокершгатан. Поне не оня Манхатън, който съм гледал на филм.

— Често ли си в магазина?

— Моля?

Винтер усети как гласът на мъжа сякаш стана по-твърд, по-предпазлив.

— Сам ли го поддържаш?

— Как тъй? Дали съм наел персонал? Нали видя Нина.

— Но тя току-що е постъпила, нали?

— Преди нея имах други двама. Пък си върша и друга работа.

— Двама други продавачи? Напуснаха ли?

— Едната се премести да живее другаде, а вторият не можеше да смята — поясни Андреасон.

— Имам още няколко въпроса — каза му Винтер. — Но ще е по-добре, ако не разговаряме по телефона. Дали не можеш да дойдеш при нас в управлението?

— За какво всъщност става дума? — недоумяваше Андреасон. — Вече имах среща с полицията относно онова убийство. Повече нищо не знам.

— Само за рутинен разпит — успокои го Винтер. — Когато провеждаме разследване, понякога се налага да разговаряме с някои хора по повече пъти. За да проверим дали няма да изникне нещо ново по съответния случай.

— Какво ново? А, да, името на магазина.

— Видях фотографията — допълни Винтер.

— Снимката на Шилден ли? Зад тезгяха? Поне осемдесет пъти съм се канил да я махна. Някой от отдавнашните клиенти обаче може да каже едно-друго за стареца и аз съм я оставил по сантиментални причини.

— Шилден? Той ли е бил предишният собственик?

— Оке Шилден. Имаше два магазина, продаде ги и сега се пече на слънце.

— На слънце?

— Купи някакъв съпритежателски апартамент или жилищна сграда в Испания. В Коста дел Сол, струва ми се.