Оке Едвардсон
Слънце и сянка (41)

41

Бащата на Патрик рухна на пода зад Винтер, а жената се бе строполила край една врата вляво. Винтер бързо премина през тясното и продълговато жилище. Не забеляза никъде момчето и се върна в антрето, вгледа се в мъжа, който не вдигаше очи към него.

— Къде е Патрик? — попита Винтер. — Къде е момчето?

— Ъъъ… вън. — От крайчеца на устата му потече лига. Степента на опиянение се бе повишила, той бе на път да загуби съзнание. — Ъъъ… вън. — Помаха с ръка към вратата.

— Какво му е? Ранен ли е? — Винтер го сграбчи за ръката, но под тесния ръкав на ризата усети повече кост, отколкото плът. — Какво си направил с него, дяволе проклет? — Стисна го по-силно, усещайки, че донякъде губи контрол над себе си. Пусна го и коленичи на една страна, опитвайки се да установи контакт с поглед с пияницата, но това повече не бе възможно.

Жената се беше приближила и подпирайки се на стената, зяпаше неканения гост.

Винтер стана.

— Кога излезе Патрик оттук?

Тя затресе глава, отказвайки да отговаря на такъв невъзпитан тип, нахълтал в уютния им дом. Тук няма да се мъкнат разни такива като…

— Ще дойда пак — закани се Винтер и слезе по стълбите, излезе на улицата, докато набираше номера, който намери в тънкото си тефтерче за адреси и телефони.

— Хане ли е? Здравей. Ерик Винтер съм. Да си виждала Патрик? Да, той… да, през последните няколко часа или нещо подобно.

— Не. Но мога да попитам Мария, която току-що се прибра.

— Чакам.

Дочу как двете разговарят край телефона. Хане Йостергорд отново вдигна слушалката.

— И тя не знае. Била излязла с друг приятел. Но утре следобед щели да се срещнат отново. — Винтер долови пауза. — По всяка вероятност тук.

— Може ли да разменя няколко думи с нея? — Винтер почака Мария да вземе слушалката.

— Да, ало?

— Здравей, Мария. На телефона е Ерик Винтер от полицията.

Но тя не знаеше какво е искал да му съобщи Патрик. Нито пък къде би могъл да е в момента. Вероятно в „Ява“ или в някое друго кафене на Васагатан. Може пък да е и у Джимо. Тя имаше телефонния му номер. Да, ще му предаде да се обади на Винтер веднага щом установи контакт с него, щом го чуе или види. И на теб весела Нова година.

Винтер се опита да се свърже с приятеля на Патрик, но оттам никой не отговаряше.

Отправи се с колата към дома, паркира в гаража и се отби в „Ява“. Всички места там бяха заети, но нито едно — от Патрик. Въздухът тегнеше от цигарен дим. Миришеше силно на кафе и какао, на влажни дрехи, може би и на парфюм. Средната възраст на посетителите бе най-много осемнайсет години. Чанти — ръчни и ранички, бяха струпани край всички маси. И момчетата сега носят чанти, помисли си Винтер. Беше практично, но не и за него. Ще може да осведоми за това Халдерш.

Обиколи масите, изпитвайки чувството, че е съвсем страничен човек.

Щял да звънне пак, но Винтер изпитваше безпокойство, и то не на първо място за следствието. Обади се отново в дома на момчето, но оттам никой не отговори. Патрик ще звънне пак.

Процесията се носеше към центъра. Богинята на светлината я предвождаше, качена на платформа. Прилича на катафалка, помисли си Винтер, застанал на прозореца във всекидневната си. Дъщерята на Хабакук. Шествието се гърчеше като червей долу в ранната вечер, продължавайки на изток през кръстовището. Стеклата се към него публика приличаше на черно море, изпълваше всички улици, задръстваше квартала.

Не всички си бяха резервирали пътуване до Емпайър Стейт Билдинг или за полети насам и натам над различни географски ширини, за да измамят времето. Тук, в нашия град, ни е спокойно и уютно, можем да се наслаждаваме на уханието на цветята, мислеше си той, когато една от атракциите се появи долу под прозореца му — огромен букет цветя от дърворезба или може би от мазонит, заобиколен от живи цветя на два крака.

Усети ръката на Ангела на рамото си.

— Сигурна ли си, че не ти се иска да поизлезеш? — попита я той.

— Двеста процента — отговори тя и помириса розата с дълго стъбло, която й беше дарил само преди минути. — Тук ни е толкова хубаво и уютно, можем да си седим у дома и да се наслаждаваме на цветята.

— Всички, които са останали в града за празниците, са навън — каза той.

Телефонът иззвъня. Майка му се обади от антрето.

— Ерик, за тебе е — извика му тя оттам.

Ангела го погледна.

Той направи няколко крачки до телефона във всекидневната и се обади.

— Ей… здравей… Патрик е.

— Здравей, Патрик. Как си?

— Ъъъ… горе-долу добре.

— Къде си?

— У Майе. Какво има?

— Ти си ме търсил вчера.

— Да, но няма нищо особено. Само ми хрумна, че…

— Кажи де.

— Ами… за оня мъж, който слезе с асансьора. Сещаш се, нали… в къщата, където уби…

— Сещам се, Патрик.

— Той май че носеше някаква униформа.

— Защо мислиш така?

— Под палтото си.

— Защо мислиш, че е бил в униформа?

— Не знам, просто така изглеждаше.

— Каква униформа?

— Ами от този тип… с нещо си. Тъмносиня… с нещо, а може би ризата беше светлосиня и сякаш се подаде изпод палтото… когато той вървеше, нещо сякаш златно проблесна на ризата. Отпред.

— Ти всъщност описваш полицейска униформа, Патрик.

— Да.

— За полицейска униформа ли си помисли?

— Не тогава.

— А сега?

— Може би.

— Още нещо?

— Какво?

— Забеляза ли още нещо, което би могло да е част от униформа?

— Май не… освен нещо като колан или ремък, но не съм сигурен дали съм го видял.

— А на главата? Сега след като си размислил… на главата си той имаше ли нещо?

Винтер зърна процесията, която се виеше нататък към „Авеню“. Като змия. Сега приличаше на змия, по-тясна в задната си част, която се извиваше напред и назад, последвана от черното множество, изпълнило улицата и парка.

Ангела не помръдваше от мястото си, заслушана, с розата в ръка. Майка му като че пълнеше шейкъра с лед в кухнята. Чарли Хейдън и Пат Метхени тихичко изпълняваха „Известие за приятел“.

— На главата си нямаше нищо — заяви Патрик.

— Добре.

— Има обаче друго… по което мислих много.

Винтер изчака, не продума. Майка му надникна в стаята. Ангела й кимна с усмивка.

— Струва ми се, че съм го виждал преди — каза Патрик.

 

 

Бартрам следеше шествието от разстояние, придвижваше се по успоредни улици, странейки от тълпите, които сякаш биваха тласкани в посока, обратна спрямо центъра на събитията.

Той чакаше на ъгъла. Богинята бе завила наляво и сега идваше насреща му. Имаше два пъти повече хора, отколкото по време на обиколката на Гьотеборг, като тогава тълпите се скупчваха по тротоарите, по-широки от улицата.

Някои около него пееха. Други се прегръщаха във внезапен прилив на вълнение. Всичко бе така невероятно, велико. Вестниците се оляха в опитите да се надминат в ликуването, че настъпва ново хилядолетие. Оля се и телевизията.

Никой вече не вярваше в това, че цялата електроника щяла да претърпи провал. Всичко би трябвало да функционира все така зле, както винаги, помисли си той. Трамваите да не вървят. Хората да се ядосват. Да продължават да плюят подире му.

Продължи на север. Шествието започваше да се свива край крайната си цел — при Лила Бомен. Все още имаше някои идиоти, незабелязани от други, които пъплеха с колите си, обкръжени през цялата вечер и нощ от ликуващите маси.

Множеството беше обърнато с лице към небето над реката, изпълнено с очакване. Беше станало по-студено и издиханията се превръщаха в облаци, които постепенно се издигаха нагоре и сгъстяваха. Това може да доведе до дъжд, помисли си Бартрам, но омарата се разредяваше на по-голяма височина и небето над Хисинген внезапно експлодира от фойерверки. 2000 години натрупано умение в областта на пиротехниката. Започна се с ветрило от злато, което покри цялата област Вестра Йоталанд.

 

 

Винтер бе погълнат от подготовката на новогодишната вечеря. До него долитаха гласовете на майка му и на Ангела, седнали вътре в стаята. Опита шампанското, което бе сервирал малко по-рано. Беше сухо и леко. Най-хубавото шампанско трябва да се сервира рано вечер. Ангела го бе помирисала и после отпи от най-добрата на пазара трапезна вода.

Патрик бе будно момче и познаваше в подробности града. Гьотеборг имаше половин милион жители, което не беше особено много. Човек срещаше често едни и същи лица. Веднъж, два, три пъти.

След празниците ще трябва да поговорят пак с него. Това, което съобщи, отваряше изход, може би със светлина по случая.

Той взе решение да се съсредоточи по първото блюдо от менюто. Рибният бульон беше готов и прецеден, четири часа бе врял на слаб огън предишната нощ с нарязана риба треска, праз и червен лук, джинджифил, бял пипер и вода.

Смеси дресинга и го остави настрана: бульонът, прясно изстискан сок от лайм, ситно нарязан хрян и малко смлян черен пипер.

Внимателно разбърка три яйца с чаена лъжичка прясно счукана нерафинирана захар и половин чаена лъжичка сусамено масло и изпече три омлета с дебелината на палачинки в малко масло от репица, като ги остави да изстинат един върху друг. После нави всеки от тях на руло, което наряза на тънки парчета, и също ги остави настрана.

Тъкмо беше отворил стридите, трийсет на брой. Още веднъж ги провери и след това наряза двайсет и пет добре изплакнати шушулки сладък грах по диагонала, които бланшира във вряла вода в продължение на трийсет секунди и сетне ги охлади със студена. Изплакнатия грах смеси в голяма купа със ситно нарязан лук и листа от разни видове салати с деликатен, малко възлютив вкус на пипер. После прибави нарязаните на парчета омлети.

Сгря още масло в дълбок тиган и задуши стридите от двете страни набързо и на висока температура. Направи го няколко пъти и ги изсипа в купата със салатата една по една. Когато и това беше готово, той внимателно прокапа отгоре дресинга. Старателно разбърка салатата със стриди и я разположи в три чинии, като се опита да разпредели морските дарове колкото може по-наравно.

Беше убеден, че това щеше да е подходящо предястие към главното блюдо: телешки филета, пюре от картофи с чесън и песто. Месото бе започнало да хваща кафява коричка и да ухае във фурничката. Беше подправено с нарязани на едро скилидки чесън, прясно смлян черен пипер и зехтин, като всичко това бе направено с миксера на паста, с която бе натъркал котлетите, подредени един до друг и после престояли пет часа в марината.

 

 

За Морелиус градът сега представляваше море от огън. Не. Всъщност небето бе огнено море, преливащо във всички нюанси на червеното, което нито за миг не се успокояваше. Официалните фойерверки бяха сменени от неофициални, при които всички се състезаваха едни с други. Вече чу, че поне петима или шестима били ранени от късчета ракети, попаднали в очите им, а часът още не беше дванайсет. От време на време пропищяваха сирените на линейки, но нямаше сведение някой да е умрял.

Височините към Скансен бяха изпълнени с хора, повечето млади. Полицията беше на място. Униформите на служителите й се различаваха. Видя едно момиче, увесено на шията на Иваршон, опитвайки се да го целуне, което младият полицай му позволи, а после се поклони благодарствено. Беше спокойно, липсваше паника. Часът едва минаваше единайсет. Площадът на Скансен под него бе започнал да се изпълва с хора като някакъв субарктически „Таймс Скуеър“. Морелиус не бе ходил в Ню Йорк, но беше виждал снимки и кадри от посрещането на Нова година на този площад там.

Беше застанал малко встрани от най-голямата блъсканица, когато двама души се отделиха от множеството. Те, разбира се, ме познават, помисли си той. Градът ни е малък. Изглежда, се владеят. Ето че приближават.

— Честита Нова година — поздрави Мария.

Морелиус кимна в отговор.

— Виждам, че сте спокойни — каза им.

— Straight edge — отвърна момичето.

— Моля?

— Ние не празнуваме буйно — обясни тя, — не вземаме стимулиращи средства, не пием.

— Разумно.

— Така изживяването става още по-силно — намеси се младежът.

— Да, вярно е.

— Имате ли много работа тази вечер? — поинтересува се момичето. — Много хора, за които да се погрижите.

— Засега е доста спокойно.

— След малко ще се развихрят.

— Да.

— Цяла нощ ли ще… работиш?

— До четири сутринта.

— И из целия град?

— В центъра. Но може да се наложи да идем и другаде.

 

 

— Невероятно вкусно е — отбеляза майката на Винтер.

— Беше трудно да се намерят доброкачествени калмари — поясни той.

— Имали сме късмет — обади се Ангела.

— Стридите стават като че още по-вкусни, като се сварят — допълни майката.

— Съгласна съм — рече Ангела.

— Хм… — Винтер вдигна чаша със „Сансере“. — Е, хайде наздраве.

— Наздраве — откликнаха майка му и Ангела, които също вдигнаха чашите си.

Отпиха и ги оставиха на масата.

— Вярвам, че годината, която идва, ще е радостна и хубава — каза майка му. Тя ги погледна. Винтер не бе доловил някаква промяна в гласа й или в движенията. Беше изпила две чаши шампанско преди това, но отказа „Т&Т“, което беше добре, също и за рецепторите на вкуса. Онзи, който иска да пие твърд алкохол преди хубава вечеря, би следвало да си го впръска венозно.

— Ужасно ли звучи, че го казвам тъкмо аз? — обърна се майката към тях. — След всичко, което се случи… с татко и с…

— Добре е, че тъкмо ти го казваш, мамо. — Той още усещаше сухия и приятен вкус на земя в устата си след глътката вино. — Годината ще бъде чудесна.

— Още не е започнала. — Ангела хвърли поглед към часовника и пак се размисли за съдбата. Отпи глътка от минералната вода „Рамльоса“. Точно сега бебето беше спокойно. Тя хапна още малко и се замисли за всичко, което предстоеше да става в следващите месеци. Нищо нямаше да е както преди. Животът ни ще е различен. Не съм сантиментална. Но тази Нова година е по-специална. Защото съвпада с новото при нас.

 

 

Настъпилото хилядолетие бучеше из целия град, камбаните на църквите ехтяха. Две хиляди души се хванаха за ръце на площада на Скансен и пееха Auld Lang Syne^[1] точно по същия начин, както в Абърдийн, разположен по права линия западно отсреща през Северно море.

Двайсет реактивни самолета се втурнаха с грохот във въздушното пространство, когато забиха камбаните. По един самолет за всеки век от новата ера. Две хиляди души запушиха ушите си с длани и крещяха от възторг. Самолетите пресякоха небосвода, образувайки опасно дръзки фигури, и извиха след това обратно на юг.

Патрик и Мария се държаха за ръце и видяха как някои около тях ридаят от вълнение. Едно момиче повръщаше, заровило лице в пряспа. Двама мъже се хвърлиха в снега и започнаха да правят от него ангели. Това привлече мнозина, подобно на вълната по седалките на стадион. След три минути много хора се бяха наредили по склоновете, покрити със сняг, и правеха ангели, фойерверките продължаваха, снежните ангели блестяха в червено и златно.

— Изпитваш ли нещо особено? — извика Патрик.

— Чувствам се малко по-стара — изкрещя в отговор Мария.

— Ние сме с хиляда години по-стари — провикна се Патрик и една компания, която бе разположила почерпката си върху камък край стъпалата, започна да вика „ура“.

 

 

— Честита Нова година, Ангела! — каза той и я целуна. Тя опита четирите капки „Лансон“, с които навлажни езика си. — Честита Нова година, мамо! — Той се приведе над майка си, която едновременно плачеше и се смееше.

Часовникът по радиото отби дванайсет. Апартаментът сякаш промени размерите си от червеното небе, което се разцепи от звездния водопад на фойерверките. Дочуха и грохота на изтребителите.

После и писъка на линейка долу, първата за вечерта.

Ангела го целуна.

— Честита Нова година, Ерик!

— Тази година ще бъде най-хубавата досега. Обещавам.

 

 

Когато му отвориха и каза каквото си беше наумил, той се усмихна или малко се позасмя. После ритна вратата и нанесе два удара с палката в стомаха и по гърдите на мъжа. Сложи си маската.

Тя извика нещо отвътре и той премина през антрето, което бе прорязано от светлинни ивици от фойерверките навън, по стената през цялото време се меняха различни цветови шарки. Чу оня да издава някакви звуци отзад, на пода. Не можеше да си поеме дъх.

Тя тъкмо се надигаше от дивана, но той стигна дотам, преди да е успяла да стане, и постъпи с нея по същия начин. Чу и от нея звуци като онези на мъжа подир половин минута, застена, опитваше се да си поеме дъх. Нещо отдолу в нея хриптеше.

Той самият дишаше толкова тежко, та мислеше, че ще се наложи да свали маската, за да поеме кислород за мозъка си. Обърна се към прозореца, повдигна я наполовина и пое въздух. През цепките на очите светът навън представляваше един блестящ пласт. Главоболието му се усили.