Оке Едвардсон
Слънце и сянка (55)

55

Бертил пристигна веднага, само след половин час, двамата разговаряха бързо, делово. Винтер се бе превърнал в говорещо и мислещо копие на своя втори аз. Кимаше, записваше, приказваше. Бертил викаше по телефоните. Звъняха, звъняха.

Никога не се бе отклонявал от… работата си с лекота. Не се чувстваше комфортно да поема в съвсем друга посока след приключването на работния ден или нощ. Винаги му бе трудно да го прави. Трудно му беше да издържа. Да избягва студа. Но така и не свикна да се брани истински от мъчнотиите.

Боже. Винаги съм вярвал в тебе. Дай ми сила сега да мисля, помогни ми да съхраня присъствието на духа. После можеш да ме лишиш от него, но не точно сега. Раздели ме на две. На две същества с едно сърце. Никаква паника в момента.

— Ерик?

Бертил стоеше край него. През цялото време ли е бил там? Беше застанал на прага, но гласът му проехтя сякаш до ухото му.

Винтер промени позата си и се опита пак да е там, със своя и Божия помощ.

— Търси те един от твоите информатори.

— Кай по-точно?

— Бени.

Винтер се протегна към телефона.

— Какво, по дяволите, става? — чу той гласа на Венерхаг.

— Опитвах се да се свържа с тебе.

— Разбрах. Нямаше ме вкъщи. Но какво поврага е всичко това? Тя има ли…

— Помощта, за която те помолих. Сега е още по-належаща.

— Ти ли си, Винтер? Не мога да ти позная гла…

— Опитай се, Бени.

— Има ли това нещо общо с…

— Да.

— Исусе!

— Опитай се, моля те.

— Само не знам как. Но аз ще напра… ще продължа да правя каквото мога. Ще се чуя с… аверите.

— Опитай се — повтори Винтер.

Бяха включили още в разпитите със „самотните сърца“. По-добре да се мисли за тях като такива. Халдерш имаше още имена. Имена, имена.

Винтер изобщо не спеше. Ако наркотик можеше да му помогне, сигурно би взел.

Знаеше, че всичко е взаимосвързано. Знаеше го и Бертил, знаеха го всички. Ангела не изчезна просто така като дим небе…

Той разтърка глава. Бертил отново стоеше на прага. Това третият ден ли беше в ада? Четвъртият?

Утре ще навърши четирийсет. Беше го видял, когато се прибра у дома, за да вземе бельо и поща. Искаше да пътува сам, кимна на Беръенхем, който стоеше в мрака на площад „Баса“. Други би трябвало също да са там. Ако.

Четирийсет години. Самият той го беше забравил. Ангела бе обкръжила датата с ярко червило върху календара, закачен над късата страна на печката. На десет сантиметра от плота и на метър и половина от земята. Когато стоеше там, все му се прищяваше да вземе метъра и да измери височината си, да направи нещо, което да е вкоренено в делника. Пълен контрол обаче означаваше почти лудост.

Тази нощ той отново се бе размислил за момчето в болницата.

То беше видяло някого, бе го разпознало. Кога за пръв път се яви в цялата тази история? Имаше някакви събития, които ставаха успоредно… но това бе свързано с него самия, с убийствата.

Винтер се върна обратно в своята собствена кола, в която липсваха всякакви следи. Беше се обадил на Хане Йостергорд. Видът й беше измъчен, тя сякаш се бе превърнала в призрак. Седяха в стаята на Винтер и най-неочаквано той й разказа с подробности какво беше станало в домовете на хората, които бяха убити. Всичко онова, което се беше случило. За три секунди бе загубил здрава почва под краката си и изригна целия си пъкъл върху нея.

Тя се обади още след първия сигнал.

— Будна съм — каза. В гласа й се долавяше някаква напрегнатост.

— Когато Мария… беше поета от… — започна Винтер и й постави няколко въпроса, на които тя отговори с описание на станалото тогава и с информация за присъстващите там. Онова… напрегнатото се съдържаше все още в гласа й, сякаш тя чакаше да дойде нейният ред.

После го каза. Наруши своето мълчание, ако това би могло да се разгледа и от този ъгъл. Един дълг отменя друг. Симон не бе споделял своите спомени на изповед. Тя знаеше, че не е длъжна да пази мълчание.

— Нямам представа какво… означава това — отрони тя. — Но когато ти ми разказа какво точно се е случило…

Винтер отново почувства лавата да пълзи нагоре, все така тежка и студена.

— И често ли разказваше за това? За катастрофата, за телата?

— Да.

— Ерик?

Винтер вдигна очи. Беше сам в стаята. На вратата стоеше Рингмар.

— Пуснахме отново адресите през компютъра — каза Рингвар с разпечатките в ръка. — На порно групата. Има едно нещо… — Той влезе в стаята, седна, разпръсна хартиите по бюрото.

— Какво?

— Не става дума за близост с „На завоя“. Но този подател тук отива на адрес в една от квартирите под наем долу в Аским, ние съпоставихме, както ти каза, и, хм… открихме такава връзка.

— Такава връзка? Какво съм казал? — В този миг мозъкът му бе сякаш абсолютно гладък, бял и чист, каквито бяха небето и земята в средата на януари.

— Някой живее в този район. Полицай.

— Да?

— Това е наистина голяма изненада — продължи Рингмар. — Ще трябва да запазим спокойствие.

— Кой е? — попита Винтер.

— Морелиус. Симон Морелиус. Той е по…

— Знам кой е — каза Винтер.

— Моля те, запази спокойствие.

Беше спокоен. Бог бе с него и го подкрепяше.

— Знаеш ли откъде е Морелиус? — попита той.

— Не.

— В момента фигурира ли в списъка за дежурствата?

— Всъщност това го проверих. В момента е свободен.

— У дома си ли е?

— Нямам представа. Не съм се обаждал. Не зная какво да му кажа.

— Имаш ли номера?

Когато Винтер позвъни, никой не отговори. Той постави обратно слушалката и поиска Луренсберг директно от телефонистката.

— Здравей, Винтер е. Да… аз знам… има едно не… да, именно те…

Попита за Морелиус, както Бертил наскоро. Утре сутринта. Бил в списъка на Иваршон. Взел малко свободни дни след Нова година. Налага ли се да го намери?

— Да.

— Сигурно си е вкъщи.

— Няма го там.

— Опита ли в Кунгсбака?

— Какво? Не.

— Ами той е оттам.

— От Кунгсбака?

— Да. Някой от нашите тук го каза онзи ден. Уф, самият той го каза, разбира се. — Винтер дочу разговори в помещението на Чалмершгатан, телефони, проскърцване на ботуши, тъпчещи по пода… — Каза го по повод на онова убийство там. Тя е от Кунгсбака, нали? Жената, дето е убита?

— Да.

Винтер погледна към Рингмар, който слушаше напрегнато. Прекрати разговора, стана и взе телефонния указател, поставен на една от полиците с книги.

В Кунгсбака имаше Морелиус. Елна Морелиус. Госпожа. Тя отговори на третия сигнал. Не, синът й не бил у дома. За какво става дума? Служебна задача? Разбира се, че ще му предаде да се обади. Но от доста време не бил влизал във връзка с нея. Би трябвало по-често да й телефонира. Е, да, така е. Кога са се чували последния път? Преди не толкова отдавна. Не бил добре. Не се чувствал здрав.

Винтер пусна в ход мисълта си.

— С какво се занимава съпругът ви, госпожо Морелиус?

— Съпругът ми? Що за въпрос? Съпругът ми е покойник. — Тя помълча, Винтер изчака. — Беше свещеник — каза тя най-сетне.

Морелиус. Винтер виждаше лицето му над униформата. Радиоколата, патрулираща нагоре и надолу около площад „Васа“.

Истински полицай. Патрик. Мария. Винаги в близост до онова, което се случва.

Когато Винтер се бе качил в жилището на Валкерови, Морелиус стоеше там. Силуетът му. Той бе посочил какво има на стената.

Сега мислите на Винтер се насочиха към Лареда Вейц и онова, което му бе казала. Предишния ден го беше търсила по телефона, но точно тогава силите го бяха напуснали, точно тогава той не беше в състояние да разговаря с нея.

Винтер погледна към Рингмар.

— Веднага отиваме там — каза му. — Незабавно.

Той стана, усети как оръжието се удари в ребрата му.

— При Морелиус? В Аским?

— А къде другаде, по дяволите, според тебе?!

— Ерик…

— Стой тук, ако искаш. — Винтер отиде до закачалката, взе палтото си. Искаше му се да хукне по коридорите, да тича като луд, да лети.

Рингмар позвъни отново. От дома на Морелиус не се обаждаше никой.

— Да поискам ли кола от Фрьолунда?

— Да, но никой да не отива там, преди ние да сме пристигнали.

Ръцете на Винтер трепереха, той отново усети как неговият „Зигзауер“ допира гърдите му. Сега тичаха, и двамата.

— Аз ще карам — предложи Рингмар.

Беше се свечерило. Рингмар подкара бързо и на юг. Винтер включи пулсиращата лампа на покрива на колата, когато попаднаха в задръстване на височината при Лисеберг, а Рингмар пусна сирената и те изманеврираха слизането по магистралата.

Мъглата пълзеше на половин метър височина от полето, ширнало се от двете страни на пътя, на Сьодерледен. Рингмар излезе от магистралата преди Йернбротсмотет. Винтер мислеше за Елфвегренови в хубавата вилна зона от другата страна на магистралното кръстовище. Не бяха споменали нищо повече относно мъжа, за когото бе говорила Луиз Валкер. Луиз Валкер от Кунгсбака. Той хвърли бърз поглед на Рингмар. Ако не намерят нищо там, следващата им спирка за тази вечер ще е домът на Елфвегренови.

Видяха въртящата се светлина на лампата върху радиоколата от участъка във Фрьолунда.

Групичка хлапетии вече се бе събрала. Светлината пулсираше по лицата им.

— Изключи — нареди Винтер, когато отиде до колата.

— Номер седем — обади се Рингмар зад него и Винтер се обърна.

Рингмар сочеше към вход 7Д. Къщата бе тухлена, може би червена. На три или четири етажа, това нямаше никакво значение.

— Живее на втория етаж — каза Рингмар.

Входната врата беше отворена, макар да имаше верига. Някакъв мъж излезе от мазето, понесъл кашон, точно когато те влязоха. Той кимна и освободи веригата от тухлената стена.

Никой не им отвори, когато натиснаха звънеца до вратата на Морелиус. Името изпъкваше с бели букви върху черен плат над процепа за поща. Винтер опита пак и чу как звънецът отеква навътре, но не се долавяха никакви стъпки или гласове. Извика през вратата, заслуша се. Извади оръжието си и простреля дървото на височината на бравата.