Оке Едвардсон
Слънце и сянка (20)

20

Винтер пишеше пред себе си думата: WALL. Очерта кръга около първата буква. Имаше ли изобщо смисъл да седи тук и да се занимава с това? Загадки от този род отнемаха времето, необходимо за разгадаване на други, но той все се връщаше към съобщението, придаваше му може би по-голяма важност, отколкото то вероятно имаше. Тук няма отговори, мислеше, докато търсеше отговори, решения. Една дума? По вече? Или убиецът просто е искал да покаже, че има стена? Дали „стена“ не е символ? Свързан с музиката? Дали в сатанинската музика „стена“ не е обичаен символ? Сетер бе казал, че това може би е музика, изпълнявана от сатанисти. Той беше предложил ново разграничение на жанровете: това било блек метъл. Не death metal. Black metal. Още по-лошо.

Не че музикантите от групата са непременно сатанисти. А онези, които ги слушат, използват творенията им за такива цели. Някои, във всеки случай. С известно съдействие от страна на групата, разбира се, бе казал Юхан.

Не беше така. Винтер не искаше да насочва мислите си натам, още не. Семейство Валкер въвлечени в сатанински ритуали? Ще го установят, когато се подложи на проверка евентуалният им приятелски кръг.

Той пак погледна към думата, пак я написа, очерта още един кръг. Всички? Убил е всички? Всички ще умрат? Около това вече разсъждавах. Защо кръгът е очертан около буквата W? Да Фокусирам ли вниманието си върху това W? Какво започва с W?

Той стана и пристъпи към огледалото, окачено на стената над мивката, което бе поръчал за стаята си, когато етажът на криминалистите се обнови с ремонт през лятото, може би в чест на новото хилядолетие. За посрещането му всичко трябваше да придобие най-добър вид.

Тънкият загар на лицето му, който донесе от Коста дел Сол, бе заменен от нормалната за зимата синкава кожа. Зимата. Winter. Ето едно начало с W. Той леко притисна едната си буза с дясната длан. Winter. Още е рано за параноидни внушения.

Разследването бе току-що започнало, но той нямаше това чувство. Сякаш бе започнало още когато седна в самолета за Малага. Началото на историята бе всъщност оттогава.

W. Двойно V. Двойно убийство.

Телефонът иззвъня, когато той още стоеше пред огледалото и си мислеше за безгласните обаждания у дома. Снощи бе вдигнал телефона тъкмо докато похапваше парижкия сандвич, но от другия край на жицата цареше мълчание. Не се чуваше дори дишане, само кухият тон на отворената линия. Дали да не поиска да му дадат засекретен номер?

Отиде до писалището и вдигна слушалката.

— Здравей, Лота е. Сигурно те безпокоя, но исках само да питам дали с Ангела не бихте дошли у нас утре вечер? Петък е.

— Ще се чуя с нея.

— А ти самият как си?

— Ами… аз ще мога да дойда…

— Усещам колко си ентусиазиран.

— Само да не стане още нещо… нещо ново.

— Четох за това. Семейна двойка в района Васастан.

— Там са живели, да.

— Ами това е само на два входа от твоя.

— Не ми напомняй. И особено на Ангела.

— Ще се постарая да не го споменавам. Между другото, мама току-що се обади.

— Как е тя?

— Изглежда силна. Държи се. Повече, отколкото предполагах впрочем.

— Какво прави?

— Имам чувството, че е започнала да общува с хора. С някои от техните познати там, и то малко по-често.

— Това е добре.

— Ще си дойде за Коледа.

— Тя ли го каза?

— Абсолютно.

— Тогава ще купя бутилка „Танкърей“.

Долови пауза. Знаеше какво ще чуе от нея сега.

Самият го беше мислил, когато се канеше да каже нещо.

— Тази нощ сънувах татко — рече Лота, — излизаше от една горичка. През лятото. Светлината от слънцето беше една такава остра, нали се сещаш?

— Сам ли вървеше?

— Не знам. После май се събудих. Между другото… беше по-млад… на нашата сегашна възраст горе–долу. Спомням си, че забелязах това по лицето му. Не е ли странно?

— Не знам. Не е толкова необичайно да го сънуваш. Аз… самият си мисля за него. И също сънувах нещо подобно.

 

 

Ненормалникът с ножа се беше укротил, когато пристигнаха. Дотам, че се беше проснал на земята. Морелиус се наведе над него.

— Не е ли умрял?

Морелиус вдигна поглед към Бартрам.

— Струва ми се, че е в кома. Надрусал се е с GHA.

— Линейката пристига.

— Аз им казах да я повикат — обади се един млад мъж, който все още стоеше там с мобилния си телефон в ръка.

— Ти ли се обади в полицията? Окей. Разкажи какво е станало?

— Размахваше ножа на всички страни и гонеше някого, когато трамваят спря тук. Бях вътре, хукнах подире му и го препънах с крак.

— А после?

— Той се опита да стане, но няколко души го налегнахме да не мърда.

— Къде е ножът?

— Изпусна го. Ей го там. — Младежът посочи към мястото. Морелиус видя ножа между тротоара и платното на улицата.

— Нарани ли някого? В трамвая или тук?

— Не. Пострада само той.

— А кого гонеше?

Отместиха се, когато от линейката донесоха носилка и направиха бърз преглед на мъжа, който продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Вероятно е взел GHA — предположи Морелиус.

Положиха го на носилката и го вкараха в линейката. Морелиус се обърна към героя на произшествието и повтори въпроса си:

— Значи е гонел някого?

— Не съм сигурен. Така изглеждаше, но ако… е друсан… тогава, хм.

— Значи не е имало някакъв друг човек?

— Всъщност не знам.

 

 

Винтер отиде да си вземе чаша кафе и се върна в своята стая. Снегът беше завалял отново. Декември още не бе дошъл, а зимата вече настъпваше. Снежна покривка от десет сантиметра и той знаеше, че няма да помръдне до големите празници. Новото време. Той вдиша, изпусна силно въздух, вдиша отново.

Никога не е било така. Беше разсеян, мислите му се губеха, подреждаха се и пак се объркваха. Мислеше за баща си, за Ангела, за тяхното дете, за майка си, за сестра си, отново за случая, за телефона, който звънеше, пак за Ангела. За Алисия.

Мьолерщрьом донесе нови снимки. Винтер бе пожелал да види всичките. Бяха направени от всевъзможни ъгли.

Отпред не личеше нищо повече от назъбената кървава огърлица. Така бе и отстрани. И в двата случая.

Отзад можеше да се забележи, ако човек знаеше. Една извивка, която не пасваше съвсем, говореше за друго равновесие. „Изисквала се е сила, за да се нанесе този удар“, бе казала Пия. Като съдебен лекар знаеше какво говори. Дори и тя изглеждаше бледа.

И това променено равновесие.

Нямаше отпечатъци от пръсти на други хора освен от техните. „Проверихме специално около очите“, бе казал Бейер. Заместник-ръководителят на техническата служба също имаше измъчен вид, но и учуден. Сякаш семейството е било атакувано от нещо, което не е било реално.

Въпросът бе същият както винаги: защо? Защо го е направил?

Винтер се опита да огледа отново всички фотографии. Най-ужасна бе тази, на която нейното лице бе заснето в профил и косо. Тялото й — върху възглавница, беше високо и натежало.

Двамата се държаха за ръце в неразривна смъртна хватка. „След това — бе казала Пияфрьоберг. — Пръстите им са били сплетени след това.“

Той пусна касетата, докато разглеждаше снимките. Китарите ечаха с максимална сила. Нечувано темпо. Преди всичко ударните, отчетливо се чуваше отмерването на всеки такт по баса: бам-бам-бам-бам-бам. Гласът съскаше като свръхестествено същество. Вещица. Изговаряше ли думи?

— Дори и най-тренираният, най-запаленият фен почти никога не различава думите.

Юхан Сетер седеше точно срещу Винтер. Коженото му яке бе изтъркано по характерен начин. Селско момче, помисли си Винтер. Челото на младежа бе прорязано от ситни бръчки.

— Занесох записа в „Медхаус“ на Дротнингатан, но и там не можаха да ми дадат сведение. Изслушаха го, но не бяха в състояние да кажат нещо по-определено.

— Нещо по-определено? Какво имаш предвид?

— Ами че всъщност си нямаха представа какво е. А това е един от най-добрите магазини в града именно за музика от типа метъл. Е, според момичето било по-скоро black metal. Не толкова death metal. Макар разликата между двата жанра да не била голяма. „И точно това прави преценката в случая по-трудна“, каза тя.

— Каква е разликата всъщност?

— В музиката темпото при black metal е по-бързо. Вокалът — по-пронизителен. При death metal гласът звучи по-плътно. Сякаш идва от дън гърло.

— А относно другото?

— Какво?

— Ами за музиката ти вече каза. Какво друго остава? Текстовете?

— Ха, текстовете при black metal са очевидно повече… митологични. Съдържат известна викингска романтика и тем подобни… дивотии. Също и някакъв сатанизъм^[1].

— Сатанизъм?

— Поне феновете се вдъхновяват… повече, отколкото когато слушат death metal.

— Вдъхновяват се от текстовете?

— Явно.

— Но по какъв начин, дявол го взел, щом думите не могат да се разграничат?

— Необходимо е един вид текстово приложение, нещо като книжка — поясни Сетер. — Винаги го дават с дисковете.

— Значи е по-интелектуално, отколкото изглежда в началото — каза Винтер.

Сетер се вгледа в лицето му, за да открие някаква сянка на усмивка, но не видя такава.

— Ще рече, че ни трябват отпечатаните текстове към това — заяви Винтер и кимна към копието от записа на касетата, който Сетер бе поставил пред себе си. — Тогава ще узнаем и кои свирят. И пеят. По-точно съскат.

— Струваше ми се извънредно лесно — каза Сетер. — Но и там, където питах, оставаха изненадани от факта, че не могат да ги разпознаят. Освен това в „Медхаус“ изтъкнаха, че изпълненията на подобни групи звучат почти еднакво.

— Не можаха ли да уточнят поне дали групата е шведска или чуждестранна?

— И това не им се удаде. Не е лесно.

— Та кой е казал, че трябва да е лесно? — Винтер сам почувства, че гласът му звучи заядливо. — Но ти поне си елиминирал нещо. — Думата бе подходяща. Елиминирал. — Това не е death metal.

— Купих списания на такава тематика, издавани за и от фенове — каза Сетер, наведе се и извади от чантата си, преметната на рамото, неголяма купчина, която положи на масата. — Още не съм успял да ги прегледам.

Винтер взе в ръка няколко от непретенциозните издания. „Некролог — девет книга за богохулство“. Предишните осем явно ги бе пропуснал. „Комбихрист“, „Страх“, „Подсилен“. Заглавието на следващото го накара да се сепне: списание „Ампутация“.