Оке Едвардсон
Слънце и сянка (17)

17

Патрик изчака, докато снегоринът поразчисти малко от натрупалия сняг. Нима толкова бе наваляло? Пак ще ги ругаят. Онези в общината. Когато в Гьотеборг падаше първият сняг, те винаги ставаха обект на нападки, че не са организирали навременното му почистване. Сега машините бяха излезли и обикаляха по улиците, там, където имаше по-малко сняг. Патрик погледна часовника на ръката си и пусна ръкава докрай върху премръзналата си длан. Ръкавиците му бяха някъде вкъщи и сигурно вършеха добра работа на лавицата там, ха-ха.

Той извади Бек^[1] от дискмена и пъхна The Boy with the Arab Strap, поемайки по Ашеберъсгатан, докато музиката отмиваше врявата на града. Хубаво му бе. Той понякога носеше със себе си повече дискове, отколкото вестници, но така беше избрал да е, лесно и често ги сменяше. Времето минаваше по-бързо. Шумовете на града сякаш се видоизменяха. Не че бяха толкова много. Първите трамваи. Няколко таксита, които се носеха като безумни. Пияни мъже и жени, които викаха подире им, особено ако бе петък или събота вечер.

И към тях се прибавяха и други — като грохота на снегорините, които стържеха с греблата си асфалта, издавайки ужасен звук, сякаш направо го разтърсваха с вибрации, които проникваха в него, нагоре по краката му и го притискаха.

Извади The Boy и пъхна Гомес. Музиката бе неговият живот. Той беше цяло хилядолетие преди другите. Преди. Хората слушаха Петер^[2]. Дори и онези, които познаваше. Или беше познавал. Предишни негови познати. Усети се, че прави гримаса, когато се сети за Петер. Той го предизвикваше. Беше гледал някакво абсолютно тъпо интервю с него по телевизията, което бяха направили две мадами, беше го гледала и Мария, а той забеляза, че на нея й хареса, тогава стана, отиде в стаята си и пусна до максимума Walking into Clarksdale. Това беше яко. И бе с хилядолетие по-напред. Пейдж и Плант^[3] скоро щяха да станат шейсетгодишни, но все още бяха пред останалите, които нищо не разбираха и му се смееха, когато ги пускаше. Подобно бе и с Мориси^[4], ама не дотам зле.

Кодът за отваряне на входната врата при домофона не проработи както обикновено. Трябваше да го набере два пъти. На стълбището се бе наслоила миризма на старо и той започна да усеща умора, тъй като имаше да пуска вестници на още толкова много етажи. Точно тук винаги мислеше така. Бе стигнал до третия етаж. И точно тук впрочем през последните дни се позадържаше, задавайки си въпрос. Спря музиката и извади слушалките от ушите си.

Преди няколко дни пак щеше да пусне вестник тук. И отново го споходи същата мисъл. Няколко вестника се бяха струпали накриво и сега не можеше да вкара новия през пощенския процеп^[5]. Наложи се малко да ги попритисне и тогава отвътре чу музика. Да слушат траш литургии в пет часа сутринта! Убийствен метъл. Някой седеше там и слушаше метъл, но явно не си четеше вестниците и не разчистваше пощенската си кутия.

На вратата пишеше „Валкер“. И нищо повече. Само Валкер. Той сега дори не може да пъхне новия вестник през процепа. Приклекна и видя, че вътре е тъмно, както и преди, но музиката кънтеше. Имаше обаче и нещо друго… нямаше как да не се долови, да се избегне. Миризма, по-лоша от… не можеше да определи, по-лоша отне се сещаше от какво, но тя удряше ноздрите му, и то вече от няколко дни насам, при това не само сутрин. Трябваше да иде и да провери няколко пъти. Дявол го взел, това го интригуваше. Събуждаше любопитството му. Предишния ден с него бе и Мария.

— Усещаш ли?

— Да, пфуй.

— Какво ли е това?

— Нямам представа.

— Знаеш ли какво си мисля, че е.

— Може би.

— Какво по-точно?

— Някой там вътре… сигурно лежи.

— Именно.

— Мъртъв.

— Може и така да е.

— И въпреки това продължава да слуша… онова.

— Хм. Може би нещата са свързани. Слуша го. Не току-тъй му викат death metal.

— Ха-ха!

— Пуснато е май да се повтаря. Или на авто ривърс. Така свири без прекъсване.

— Съседите не са ли пощурели?

— Тук стените и подът са много дебели. Какво ще правим?

— Не знам. Това наистина ли минава за музика?

— Да.

— И му викат музика? Направо е… откачено.

— Само да знаеш колко много има в града, дето слушат такъв боклук.

— Както в този апартамент. Но какво ли е това, дето свирят? Нали всичко знаеш. Дори и за неща, които мразиш.

— Не съм сигурен. Много от тях звучат по подобен начин. Би могло да е…

Един мъж мина покрай тях и те се отместиха от вратата. Той сигурно не знаеше нищо. Хвърли им поглед през рамо и Патрик започна да слиза по стълбата, последван от Мария.

— Идвал си много пъти тук, нали? — попита го тя. — Имам предвид, забелязал си нещо. Трябва да съобщиш за това. Мисля, че си длъжен да го направиш.

Сега отново стоеше пред същата врата и разсъждаваше над онова, което бе казала Мария. Трябваше да сложи вестника на пода пред вратата по същия начин, както го бе направил вчера. А това не беше в реда на нещата. Пак се размисли. Миризмата бе станала като че още по-силна. И сякаш вездесъща, заедно с музиката, която ехтеше през дебелите стени. Наистина, чудно как съседите не са изскочили още навън и не са се развикали като луди.

Той остави вестника на земята, приключи работата си в сградата и после се огледа за някакво име на домоуправител върху таблото долу при вратата.

Излезе на улицата, обгърната в същия мрак, но сега в трамваите пътуваха повече хора. Беше закъснял, но това не бе странно. Омръзна му дискменът, пъхна го в джоба си и продължи надолу към площад „Васа“. Влезе през вратата, при която той и Мария бяха стояли и гледали преди, там, където беше влязла онази, дето живееше с криминалиста. Значи и той живееше там. Не трябваше ли той да го знае, дето разнасяше вестници през цялата дъъълга седмица? Беше го казал на Мария или й го бе припомнил.

Къщата бе също тъй голяма и черна като другата. Ехото вътре отекваше по същия начин, асансьорите проскърцваха, когато се изкачваха нагоре.

Разговорът се прехвърли от приемателния пункт в полицейския участък в Луренсберг, а оттам — на полицейския асистент, който приемаше обаждания, после по-нататък — на най-близкото полицейско ръководство. Той го изслуша, зададе някой и друг въпрос, записа си случая.

Беше петък вечер. След половин час, в осем, участъкът щеше да бъде затворен за гражданството.

Шефът на списъците погледна своя списък и отиде при полицейския асистент, който разговаряше с жена, влязла от улицата. Шефът изчака. Жената си тръгна с формуляр в ръка. Беше я виждал там и преди. Навън чакаше куче, вързано за дявол знае какво. То се разлая приветствено, когато тя отвори вратата. Той се обърна към младия колега:

— Кажи на Морелиус, когато се върне от… И на Бартрам впрочем. Изпрати ги там направо.

Подир четвърт час двамата седяха в колата и се носеха в западна посока към Ашеберъсгатан. Домоуправителят ги чакаше на прага на входната врата. Възрастен човек, посивял. Последна година и ето ти сега това.

— На третия етаж — каза им. — Асансьорът е за съжаление развален. Извиках тех…

— Ти ли се обади в полицията? — прекъсна го Морелиус.

— Ами аз… не… да…

— Какво значи това?

— Мислех по-рано да… струваше ми се, че има нещо… странно… и после се обадих, за да съобщя. — Той дишаше учестено. — Ето, пристигнахме.

— Да, да. — Морелиус видя вестниците на пода, друг стърчеше от процепа. — Звъни ли им?

— Да… всъщност няколко пъти през последните дни. — Той направи жест към вратата. — Никой обаче не отвори.

— Кой живее тук? — Морелиус погледна табелката на вратата. — Валкер. Някой самотник? Неженен?

— Двойка… така поне мисля. То човек не може да знае… Но поне съм виждал двамина. Мъж и жена.

Морелиус натисна звънеца и чу как звукът му се връща като един вид ехо вътре в апартамента. Позвъни отново, ала никой не отвори. Погледна към Бартрам, но той не каза нищо. Наведе се и повдигна капака на процепа.

— Пфуй, каква гадост!

— И аз го усетих — рече домоуправителят.

— Какво е това? — попита Бартрам.

— Сам подуши — каза Морелиус и се отмести.

— Само кажи какво е — настояваше Бартрам.

— Не се поддава на описание. — Морелиус отново погледна домоуправителя.

— Нямам представа — отрони възрастният човек.

— Отвътре се чуват някакви звуци. То какво е?

— И за това нямам представа. Но се разнасят отдавна.

— Отдавна?

— Очевидно. Поне според вестникарчето. Пък и аз съм ги чувал, когато идвах тук, и се чудех… Но нали човек не иска да се бърка.

— Отвори вратата — нареди Морелиус.

— Няма ли да изчакаме? — попита Бартрам.

— Какво именно? — Морелиус пак погледна към домоуправителя. — Хайде, отваряй!

После погледна и вратата. Сега точно не усещаше нищо. Врата като врата. Хора като всички останали. Светлината на стълбището беше ярка. Това не го безпокоеше.

Домоуправителят измъкна връзка ключове, прерови я с пръсти и измъкна оттам един, пъхна го в ключалката и завъртя.

 

 

Винтер намачка сарделите, разбърка ги със зехтин и чесън, когато телефонът проби дори баса на Чарли Хейдън^[6].

— Ще се обадя — извика му Ангела и изтича през вестибюла в хола.

Върна се в кухнята.

— За тебе е. Ще затворя онзи в хола.

Той вдигна слушалката на телефона, който стоеше на един от кухненските плотове.

Пред сградата стояха две коли. Винтер, естествено, ги видя веднага след като излезе от входната врата. На стотина метра от нея.

Неголямо разстояние до службата. Неголямо разстояние до престъплението. Такова обстоятелство можеше да се прецени със смесени чувства. Той потърка брадичката си и усети мириса на чесън и сардела. Сякаш престъпността се бе намърдала в неговия квартал, в дома му.

Млад полицай, когото не познаваше, стоеше долу на стълбата. Коли спряха рязко зад него, когато влезе във входа, а той знаеше, че скоро там вътре щяха да се съберат доста хора. Също и навън.

Добре дошъл у дома, господин комисар.

Изкачи се на третия етаж.

— Здравей, Винтер.

— А, ти ли си тук, Бартрам? Не сме се виждали от известно време.

— Получихме сигнала.

— Кой е този тук? — Винтер кимна с глава в посока към възрастния мъж, подпрян на стената.

— Домоуправителят.

— Не изглежда добре. Нека го закарат в управлението, там ще поговоря с него по-късно.

— Окей.

— А вътре кой е?

— Симон. Симон Морелиус. Ние сме… първите. И сега дойде ти.

Винтер влезе през отворената врата. Наложи се да прескочи купчина пощенски пратки и вестници. Антрето беше тъмно, продълговато и тясно, не по-различно от неговото собствено. Никъде не светеше електрическа лампа. Той знаеше, че тези двама полицаи са достатъчно опитни, за да пипат стени и контакти.

Вонята беше силна, но той се бе постарал да се подготви за нея и това помогна. Вдиша я за няколко секунди, после извади от джоба си носна кърпа, която притисна към носа и устата си.

Музиката ехтеше из цялото помещение. Не можеше да каже точно откъде идва. Не беше кой знае колко мощна, но все пак доста силна.

Сякаш идваше от някакъв друг свят. Изобщо не беше чувал такава досега. Аз наистина водя един защитен живот, помисли си.

Китарите сякаш мелеха между воденични камъни, басовете, барабаните не им отстъпваха… Винтер направи асоциация с бетонобъркачка. Внезапно — глас, едва ли човешки, съскащо висок дискант. Никакви доловими думи. Барабанистът сякаш бе получил епилептичен припадък.

Когато стоеше неподвижно и слушаше, музиката звучеше така, като че гърмеше от стая точно пред него. Имаше отворена врата в отвъдния по-къс край на антрето. Светлината от улицата влизаше през големите прозорци. В отвора на вратата се виждаше фигура, откроена на фона на по-светлата стая отзад, фигурата не помръдваше, не продумваше. Винтер можеше да види контурите на полицай, униформата, оръжието.

Сякаш не го чуваше, макар че би могъл въпреки музиката.

Отдавна не се бе срещал със Симон. Беше по-млад от него, но не много.

Музиката замлъкна и Винтер пристъпи по-близо към стаята. Силуетът помръдна и отново се обърна натам, безмълвно. Музиката продължи, внезапно по-силно, по-интензивно. Сякаш се усилваше все повече с всяка крачка на Винтер. Щом стигна до вратата, смътната фигура се отдръпна, превръщайки се в униформен мъж. Винтер кимна. Сега усещаше вонята и през кърпата и прекрачи прага на стаята.

Певецът вече не съскаше, а крещеше колкото му глас държеше. Музикалната уредба беше вляво и припламваше в червено и жълто. До нея имаше диван, а на дивана седяха двама, които очевидно бяха съвсем голи. Телата им проблясваха на светлината, набраздени от сенки и отблясъци, и от нещо друго, което Винтер разбра какво е.

Лицата им бяха обърнати към вратата, към полицаите, застанали там, като че ли ги разглеждаха. Винтер внезапно бе обзет от прилив на срам, сякаш изневиделица му бе призляло.

Винаги все същото. Той упражняваше… насилие над тези хора сега, които бяха съвсем беззащитни.

Пристъпи към тях. Около шиите им имаше тъмна окръжност, сякаш бодлива лента, а след още една крачка видя лицата им и неразположението, което го бе обзело, стана внезапно нещо повече от смътно усещане, той ги загърби и тръгна към вратата.

— Нещо е написано и на стената — обади се полицаят и посочи вдясно към отдалечения край на стаята.