Оке Едвардсон
Слънце и сянка (5)

5

Винтер взе куфара си от въртящата се лента за багаж, мина през митническия пункт и излезе навън при автомобила, който беше наел. Свали си сакото и седна зад волана. Колата го очакваше в сянката пред терминала. В самолета бяха получили сведение от командира на полета за температурата в Малага, изникнала като куп сиви скали от изгорената земя три хиляди метра по-надолу. Дъга около едно море, което сякаш не помръдваше. 32 градуса на сянка. Жегата още не искаше да пусне Андалусия. Никога досега не беше идвал тук.

Изпитваше умора, в главата си усещаше леко думкане. Запали двигателя. Обзе го някаква тъга, подсилена от зноя. Сякаш горещината предвещаваше нещо.

Винтер разгъна картата на курортната зона, получена във фирмата, от която нае колата, и провери пътните указания за стигане до Марбея. Нямаше да има особени затруднения да се ориентира. Магистрала Е-15 отиваше право там. И макар да се слави като най-опасната в света, подобни слухове се носят и за други шосета, мислеше той, докато се измъкваше на заден ход от мястото на паркинга.

Подкара на запад и пусна радиото. Испанец пееше някаква версия на My way на съскащ кастилски. Песента бе последвана от фламенко, изпълнявано само инструментално, което прозвуча весело и неискрено в ушите на Винтер, фламенкото премина в мексиканска румба с десет хиляди тромпета. Испанецът отново се върна с Green, green grass of home.

Тревата извън колата беше суха и изглеждаше мъртва, почти безцветна.

Той премина през предградията. Високите им сгради чернееха под яркото слънце. Бетонът бе изпъстрен от прането, провесено от косо разположените прозорци. Междублоковите пространства пустееха, с изключение на неголеми глутници подивели кучета, които се гонеха между купища смет. Около блоковете не се мяркаха никакви хора, тъй като беше настанало времето за сиеста. Само подлудели псета.

Успя да свърне рязко, за да избегне удара в камион, закъсал край един завой. Шофьорът си седеше спокойно и пушеше, опрял лакът в долната част на спуснатия прозорец. На седалката до него жена си играеше с две малки деца и едното помаха на Винтер. Той му помаха в отговор. Избърса си лицето. Беше започнал здравата да се поти. Климатикът на колата не работеше, a The very best, senor и въздушното течение, образувано при движението, не можеха да охладят главата му.

Отляво виждаше сега това, което беше Торемолинос, или Тори, както се бе изразила веднъж майка му, имитирайки англичаните: поредица бетонни блокове, на половин път издигнати до небето и на половин — в морето. Тук би могло да бъде рай или ад, в зависимост от това кой задава въпроса, ала Винтер нямаше намерение нито да пита, нито да спира, а още по-малко пък да разсъждава за Тори на минаване оттам, покрай комплекса, подобен на стена, издигната по протежение на брега.

Трябваше да понамали скоростта. Движеше се през район, където всяка педя бе запълнена от хотели и пансиони, флатотел Апартаментос, Нуева Торе Кебрада, хотел „Коста Азул“. Пътят сега се виеше покрай морето. Паласио дел Медитеранео затулваше небето, от надписа по стената му липсваха няколко букви. В Беналмадена видя как селцата от дясната страна на пътя се катерят нагоре по склона на Сиера Бланка, сякаш бягайки от нищетата край морето. Къщите им, малко на брой, бяха бели, варосани. Невинните планински селца, помисли си Винтер. Кой би могъл да ги защити от всички онези безумни архитекти, които са се развихрили безнаказано по Коста дел Сол?

При Каракола де Мар колата с мъка се придвижваше по буците на пътя. Бик, висок двайсет метра, се кипреше на върха на кариера за чакъл. Огромни хотелски комплекси се извисяваха гордо наоколо, някои напомняха щури имитации на прочутия храм в Лхаса^[1]. Внезапно пътят навлезе в неголяма пустиня, която очакваше да бъде експлоатирана. Навсякъде имаше рекламни табла. Прашасали палми образуваха горичка, нажежена от палещото слънце. Винтер зърна лешояди да кръжат над нещо, което трябва да беше умряло магаре.

Мина и през Фуенгирола. Високите сгради от лявата страна на магистралата сякаш бяха разхвърлени както падне от планината вдясно. Из дефилетата, подобно на метастази, бяха изникнали вилите на скандинавци.

По дяволите, сега трябва да се успокоиш, Винтер.

Той може би ще оживее. Може би е поръчал и един „Т&Т“^[2].

Край Ла Коста плажната ивица между пътя и морето бе съвсем пустинна. Самотен автобус се белееше, потънал в прах и ограбен, върху терен, напомнящ степ.

Главоболието на Винтер се бе усилило. Близо до Мирамар, направо от чакъла, изникнаха изоставени хотели, построени в кръг. Напомняха чудовища от друга планета с кожа от пропукан цимент, жълт като урина.

Пътят продължаваше нататък. Хотел подир хотел, сянка подир сянка: Калифорния Бийч Клъб, „Клуб Ла Коста“, „Лос Амигос“… Скелетът на онова, което е било „Лас фаролас“. Край Ситио де Калахонда сградите допираха шосето. Винтер спря на червено. Гитарт Апартаментос право пред него напомняше надгробен паметник. Гробове за всички, които са поискали да умрат на слънце, помисли си той.

В Елвира един автобус спря пред него на спирка, опасно изнесена на самото шосе. Долу се съзираха светлините на Пунта де лос Ладронес. Нос на мошениците.

Вдясно можеше да види планината, все още дива и сякаш в очакване тази случайна цивилизация да бъде унищожена и всичко наоколо да придобие същия цвят като нея.

Винтер забеляза сградата на болницата на Коста дел Сол вдясно, бяла и зелена. На шест километра от Марбея. Той зави при хотел „Лос Монтерос“ и подкара колата успоредно на шосето, заобикаляйки болницата. Паркира в подножието на автобусна спирка и пое към входа, следвайки табелата „Ентрада Принсипал“^[3]. Тревата беше зелена, а цветните лехи преливаха в червено. В кръг около огромното здание бяха насадени пинии, а също и кактуси, бугенвилия. От балконите висяха цветя.

Широка стълба водеше към фоайето — една черна дупка. Винтер пое дълбоко дъх, прокара ръка през късата си коса и влезе в болницата.

 

 

Симон Морелиус остави Бартрам пред „Парк Лейн“ и прекоси „Авеню“, за да отиде при Хане Йостергорд, която продължаваше да стои там, обзета от тревога. Видя го чак когато той застана до нея.

— Хане, не можеш да стоиш тук.

Тя го погледна.

— Защо? Да не би мястото да е отцепено? — попита и на него му се стори, че дочува сух смях. Хане вдигна очи, вторачи се в младежите, които се бяха смесили с навалицата.

— Нашата сцена сигурно е привлякла насам доста хора. Поне ти се озова на правилното място в правилното време. — Тя му отправи прям поглед. — И този път. — Постави ръка на рамото му. — Извини ме, Симон.

— Не е необходимо да говориш — каза й той. — Искаш ли да те закараме у дома?

— Не, благодаря. Колата си оставих горе в Хеден^[4]. — И като че пак се изсмя сухо, както преди.

— Ако не са я откраднали. — Огледа Берцелигатан по цялото й протежение надолу. — Според един от твоите по-млади колеги, с когото разговарях няколко пъти преди година-две, всички коли, паркирани в Хеден, рано или късно биват откраднати.

— Има такова нещо.

— В такъв случай ще ми е нужна помощ.

— Ами ще те придружа дотам и ще видим какво е положението — предложи Морелиус.

— Не си ли на работа? Гледам, че си с униформа. Не си ли патрул?

— И това е служба.

— Е, хубаво тогава. — Тя тръгна.

Морелиус даде знак на Бартрам, който му помаха в отговор и продължи към площад „Йота“.

— Направо да се шашнеш от това — подхвана Хане Йостергорд, загледана право пред себе си, — да гониш детето си из града. — Вдигна очи към Морелиус. — Ето, дори употребявам думи, каквито никога досега не съм използвала. Да се шашнеш.

Морелиус не отговори.

— Така внезапно стана — продължи тя. — Мисля… изобщо не ми минаваше през ума, че някога ще се наложи да го изживея. Никога! Ха! Колко наивна съм била.

Морелиус пак не каза нищо. Знаеше, че тя живее сама с дъщеря си, но не му се щеше да вметне, че това сигурно не е лесно или някаква друга глупост, каквато обикновено се пуска в такива случаи.

— Може би е някакъв отдушник — продължаваше Хане Йостергорд. — А за дъщерята на пастор такъв отдушник е още по-необходим. Явно е така. — Тя отново погледна към Морелиус, когато пресякоха „Авеню“ и изчакваха да светне зелено на пресечката с Южния булевард. — Дали не е тъй, какво мислиш, Симон?

— Ами всъщност не знам — уклончиво отговори той и погледна право пред себе си. — Не съм подходящият човек, когото да питаш за такова нещо. — Усети как под униформената му шапка избива пот. Надяваше се, че не е забелязала. Потта, която започна да се стича по лицето.

— Че защо? — Минаха от другата страна на пътя, огледаха горния край на обширния паркинг. — Нима не можеш да имаш мнение по въпроса? Защо пък не?

— Нямам деца.

— Толкова по-добре за тебе — пак проехтя суховатият смях. — Е, тук аз трябва да спра. — Тя се огледа. — Просто не знам къде я оставих. Колата де. — Огледа се отново. — Изобщо не мислех за това. Тогава.

— Как изглежда?

— Волво е. От по-старите модели. На десет години, може би на единайсет.

— А номерът?

Тя пак се огледа.

— В момента просто не мога да си го спомня. Наистина е ненормално.

— Често се случва — успокои я Морелиус. — Това, да си забравят регистрационните номера.

— И то сигурно в ситуации на стрес, нали?

— Да. — Той затършува с поглед по колите. Все разни модели волво. Цветовете им изобщо не си личаха в тъмнината и под неоновото осветление.

— Ето я там — тя посочи и тръгна към „Екзерсис хюсет“. — Зад нея има празно място.

Колата беше много мръсна. Той го констатира от десет метра разстояние.

— Така или иначе, регистрационният номер нямаше да се види.

— За подобни неща все не му остава време на човек — каза Хане Йостергорд. — А замърсената кола ръждясва по-бързо и се уврежда по-често.

— Вярно е.

— Това обаче в настоящия момент ми се струва крайно несъществено.

Бяха стигнали до колата. Хане Йостергорд я отключи и седна на шофьорското място.

— Е, благодаря ти — каза.

— Няма защо.

Тя впери очи напред, хванала ключовете в ръка, после погледна към Морелиус, който бе застанал, леко приведен. Запали мотора.

— А аз досега смятах, че двете имаме чудесен контакт — рече, но той не чу отчетливо всички нейни думи.

 

 

Винтер прекоси просторното фоайе и стигна до информационното табло до експедицията. Прочете: Cuidados Intensivos. Cirugia. Traumatologia. Medicina Interna. Cardiologia. Първи етаж: primera planta. Видя стълбище вляво. Знаеше, че баща му тъкмо беше преместен от реанимацията в друго отделение, на първия етаж. Това изглеждаше добър знак, но майка му не звучеше уверено по телефона. Cirurgia. Cardiologia. Звучеше на толкова абстрактен испански, сякаш понятията бяха елегантно изрязани от самите им тела, без кръв и вени.

Той се изкачи по стълбите и се ориентира накъде да върви в коридора. Вляво се намираше реанимацията. Вдясно — отделението по вътрешни болести с номерата на отделните стаи на една табела: Habitaciones 1101–1117. Майка му беше казала, че баща му лежи в стая 1108. Той мина през вратата към отделението. Главата му щеше да се пръсне от болка. Не беше разговарял с баща си цели шест години. Истинска лудост. Не беше разбирал това преди, но вече му бе ясно, че всичко, което е станало… е било глупаво и безсмислено, та сега се молеше наум само за едно: по дяволите, нека татко прави каквото си иска със своите пари, само и само да живее.

Вървеше покрай стаите, следвайки номерата им, 1105… 06… 07… 08… вратата бе отворена към малко преддверие и стая, през чийто прозорец се виждаше двор, посипан с чакъл. Светлината навън беше много силна. Откъм двора не идваше никакъв шум. Винтер почувства мирис на хлор и на нещо, което би трябвало да е течен сапун. Всичко блестеше, почистено най-основно. Стените преливаха в жълто. Подът бе каменен. Към тавана отдясно беше прикрепен телевизор. Отляво имаше две легла, едното, от които празно. На другото се виждаха контурите на фигура, обвързана с маркучи и стъкленици, поставени до леглото. На стол край него седеше възрастна жена, майка му.

Не беше чула кога е влязъл, а щом разбра, извръщайки глава, тя трепна, веднага стана и се отправи към него.

— Ерик! — още не бе изговорила името му и избухна в плач. Той забеляза следи от сълзи по слабото й силно загоряло лице. Когато я обхвана с ръце, изпита усещането, че е безтегловна, че сякаш се рее във въздуха с тънките си ръце и крака.

— Тук съм вече — каза той и хвърли поглед през рамото й към баща си.

Бенгт Винтер лежеше със затворени очи, с глава, отметната встрани. Беше подпрян с възглавници. Лицето му беше бледо, сякаш слънчевият загар бе всмукан в тялото от болестта.

— Как е? — попита Винтер и кимна към леглото. — Как е татко?

— Сега спи. Дадоха му силни лекарства, за да може да си почине и да лежи неподвижно. И нещо друго му дадоха. Струва ми се обаче, че ще го върнат в интензивното отделение.

— Тогава изобщо не е трябвало да го местят оттам.

— Нямам представа, Ерик. — Тя изхълца, притисната към рамото му. Той все още я придържаше. — Вече нищо не знам.

— Но нали е инфаркт?

— Да, при това особено тежък, както твърди доктор Алкорта.

— Той тук ли е сега?

— Не мисля. Можем да проверим. Но утре сутринта ще се срещна отново с него. — Тя погледна към леглото, сякаш в момента говореше със своя съпруг. — Имаме определен час.

Винтер я пусна и се приближи към леглото. Лицето на баща му, леко хлътнало във възглавницата, бе позагубило чертите си, сякаш заличени от нечия длан. Винтер го гледаше и виждаше себе си. Това е и моят живот, мислеше той. Делят ни някакви двайсет и пет години, а не са нищо. Нищо.

Бенгт Винтер пое дъх и от устата му се проточи струйка слюнка, стече се по брадичката към шията, която се открояваше тъмна сред цялата белота наоколо. Винтер избърса слюнката с ръка. Брадичката на баща му бе грапава от наболите косми, студена. Косата му стърчеше на всички страни. Под очите си имаше синкави петна, също и около устата. Клепачите бяха нашарени от кръвоносни съдове. Нещо хриптеше в гърдите му. Той умира, помисли си Винтер. Затова са го преместили. Не са били в състояние да направят нещо повече.

Погледна през прозореца, видя палми и пинии отвъд паркинга и пространството, посипано с чакъл. Иззад дърветата се надигаше пейзажът, кафеникави ожънати поля, бяло селце. В дъното — планински масив, чийто връх току достигаше леките облаци. Остана така неподвижен, взрян в планинския връх.

— От дома си гледаме същата планина — обади се майка му, която също се бе приближила до леглото и сега стоеше редом с него. — Това е Сиера Бланка.

— Какво? — Не беше чул думите й. — Какво каза?

— Когато гледа през прозореца, той вижда онзи връх на сиерата, същият, който наблюдава и от нашия хол — поясни тя. — Макар и откъм друга страна, разбира се.

— Това е може би добре.

— Чувството е… хубаво.

— Кога ще се събуди?

— Едва ли ще е скоро. — Тя погледна към мъжа си, после отново към сина си. — Гладен ли си? Или жаден?

— Бих пийнал нещо.

— Хайде да слезем в кафенето долу — предложи тя. — Там има доста неща. — Погледна го пак.

— Вече успях да проуча.

Но едва ли предлагат джин с тоник, помисли Винтер и само след миг изпита угризение. Дори да беше пила повече преди, сега бе определено изтрезняла.

— Можем ли обаче… да идем там? И просто да го… оставим така?

— Ще се обадим на дежурната в коридора. За половин минута могат да ни извикат, ако се наложи.

Кафенето беше просторно, изпълнено със светлината, която прииждаше през много прозорци. Зад барплотовете имаше фотографии на предлаганите ястия. Под стъклени витрини бяха наредени чинии с тапас^[5]. Винтер усети тежкия мирис на пържена сепия и сякаш едва сега осъзна, че се намира в чужда страна. Внезапно изпита силен глад. Видя как кръгчетата сепия врат в нажежено олио в тиган от другата страна на тезгяха. Жена в бежова блуза и черна пола ги вадеше оттам едно след друго.

— Седни някъде, а аз ще поръчам каквото искаш — предложи майка му. — Например…

— Сепия — отговори Винтер и направи знак с глава към тигана. — С няколко картофени резена. И голяма бутилка с минерална вода, моля.

Той се настани край маса близо до най-отдалечените прозорци. След няколко минути зърна майка си да идва с поднос.

Не я беше виждал от… три години. Беше си дошла набързо, за да уреди някакви документи. Каквито са нужни на онези, които бягат от данъците в Швеция. Лота и дъщерите й ги бяха посещавали много пъти. Но сестра му имаше по-други възгледи за икономическия морал от неговите. Ето обаче че и той бе тук. Майка му идваше с храна, лицето й изглеждаше още по-изпито над подноса от червена пластмаса. Ако бе минало още малко време, той сигурно нямаше да може да я познае на улицата. Ето ме сега и мене тук, помисли отново. Нищо друго няма значение. Колкото и да сме принципни, накрая все пак се озоваваме тук.

— Ще донеса салфетки и водата. — Майка му постави подноса върху масата. Винтер усети отново миризмата на сепия и гладът му секна също тъй внезапно, както бе възникнал.

Майка му се върна и седна. Той още не се бе докоснал до подноса. Тя се зае да разпределя чиниите и чашите, да натъкмява блюдото с храната.

— Не те попитах как мина полетът.

— А ти няма ли да хапнеш? — Винтер хвърли поглед към празното пространство на масата пред нея.

— Ще си щипна една сепия от твоите — каза тя. — Ядох, преди да дойдеш.

Той знаеше, че това не е истина. Постави две колелца от пържената риба и няколко картофа в чинията си.

— Е, добре ли мина пътуването?

— Разбира се.

— Как стоят нещата с Ангела?

— Добре.

— Направо е фантастично, че ще си имате… детенце. — Тя извади носна кърпичка. — Разплаках се, когато ни съобщи. — Започна да плаче. — А татко… той пък извади една бутилка ка… — Винтер не чу последното, защото лицето й потъна в кърпата. Не знаеше какво да отговори. Тя избърса носа си и вдигна очи към него. — Нали ще ни гостувате тук… всички заедно, когато татко се оправи?

— Естествено.

— Весело ще бъде.

— Да.

— После ще ти дам ключовете.

— Ключове ли?

— От къщата. Аз спя тук през нощта, но ти можеш да живееш в къщата ни. Да я видиш.

— Запазих си стая в хотел. В града, в Марбея.

— Това е било съвсем излишно.

— Но оттук до… Нуева Андалусия не е много близко. Живеете в другия край на града, нали?

— Не е толкова далеч.

— И все пак. По-добре ще е да съм близо до болницата.

— Да, може би имаш право. Ще направиш тъй, както смяташ за добре. Но се надявам, че утре ще можем да идем там заедно. — Стори му се, че за миг в очите й просветна. — Изобщо не си я виждал.

Винтер не отговори. Замълчаха. Той се насили да яде, но апетитът му не се бе върнал.

— Трябва да знаеш, че татко изобщо не коментира това, че ти… така и не пожела да го видиш през последните години — заяви тя внезапно. Загледа се през прозореца, сякаш следеше с очи лудеенето на горещия вятър в палмите отвъд паркинга. А може би се взира в белия връх на Сиера Бланка, който свързва живия живот навън с… другия тук, помисли Винтер, онзи, който протича в изправено положение, и този, рухналия хоризонтално. — Нито дума не каза. Ако аз подхванех темата, той си мълчеше.

— Съжалявам.

— Не го казвам заради това, Ерик. Недей да го мислиш. Просто искам да знаеш, че изобщо не ти беше сърдит.

Мили боже, сепна Винтер. Излизаше тъй, че самият той е виновен.

— Искрено съжалявам, че нещата се стекоха по този начин — каза й. — Нека сега се опитаме да ги променим.

— Именно — съгласи се майка му, но той знаеше, че тя разбира колко е късно за това.

Отново се качиха в отделението. Майка му запали цигара в чакалнята, чиито прозорци прикриваха бели щори, а покрай стените й бяха подредени зелени и черни столове. Винтер ги преброи. Бяха тринайсет. Под един прозорец имаше черно кошче за хартиени отпадъци. Той запали „Корпс“ и се почувства по-спокоен. Димът от тънката пурета се промуши между щорите.

Влязоха в стаята, където лежеше баща му. Нищо не се бе случило, докато ги нямаше с изключение, че слънцето се беше преместило навън, а сянката се бе настанила вътре. Слънце и сянка, помисли си Винтер. Sol у sombra. Горе-долу всичко на испански, което знаеше. Слънце и сянка. Та нали за това и става дума изобщо, само че не тук, не в тази стая. Тук има само сянка насред цялата белота, която я изпълва. А бялото е цветът на смъртта.

Майка му излезе в коридора. Чу я да говори с някого. Добре познатият глас, произнасящ думи на чужд език, събуди у него странно чувство.

— Няма да се събуди преди час-два — каза му тя.

— Те откъде знаят?

Тя сви рамене.

— Ако искаш, можеш да се поразходиш — предложи му, сочейки към прозореца. — Навън, разбира се.

— Може би наистина ще изляза. — Искаше му се да се поразтъпче. — Малко съм схванат.

— Така е след пътуване — отбеляза тя.

В коридора пред стаята беше застанала млада жена, която хлипаше по телефона си. Винтер слезе по стълбата, над която имаше надпис: Salida de Emergencia.^[6] Просторното фоайе бе също така пусто и тихо, както преди. Беше очаквал претъпкана и хаотична рецепция с отчаяни хора, надаващи викове от рода на „карамба“ и лъхащи на чесън… но прохладната и безшумна елегантност в Hospital Costa del Sol^[7] го бе изненадала.

Жегата го пресрещна веднага щом се озова на стъпалата пред входа. Зърна колата си на черния паркинг долу. Като кифла в нагорещена тава, помисли си, излизайки под жаркото слънце, и пое наляво към шосето, през пешеходния надлез. Вляво се виждаше Марбея: небостъргач, група по-ниски сгради, издигнати около морския залив. Бесен рев на превозните средства под моста. На петстотин метра по-нататък се извисяваше огромно табло с надпис: Urbanization Bahia de Marbella.^[8] Зад таблото морето и небето се сливаха. Домът на неговите родители.

Винтер пое обратно през моста, сви на изток, мина покрай сградата на болницата и се върна в нея по същия път, по който бе пристигнал с колата. При разклона за магистралата той постоя за малко на сянка под навеса на автобусна спирка. По скамейката й други, чакали преди него, бяха надраскали своите инициали, имена, години. Някой обичал някого. Друг искал някого да сполетят мъки и смърт. Еди-кой си бил там. Винтер was there^[9].

Мина през надлеза към отсрещната страна.

Олющеният Hotel Los Monteros беше обект на продължително и основно ремонтиране. Sorry for the trovels^[10], беше написано на едно табло.

Работници си подаваха керемиди по пет в редица и всички вдигнаха очи към късо подстригания русокос северняк, който бързо премина покрай тях. Някой каза нещо и Винтер дочу смях.

Зад хотела имаше добре поддържани частни вили, които заемаха склона, спускащ се към морето, а то проблясваше сред зеленината. Игрище за тенис. Винтер чуваше как играят зад белите стени. Скъпа лимузина пое нагоре по хълма и шофьорът й му помаха, когато минаваше покрай него.

Винтер пое обратно и тръгна вляво нагоре покрай строителните работници. Пак коментар и отново смях. Стигна до западналата електростанция на хотела, наоколо видя и други сгради по поддръжката му. Зад дълъг навес имаше поне двайсет тенис корта, които изглеждаха плачевно под жаркото слънце. Суха трева засипваше с мъртвите си стръкове прокъсания кариран плат. Мрежите бяха провиснали. Много столове бяха оставени пръснати в безпорядък насред един от кортовете, сякаш там внезапно се бе случило нещо, сложило край на всичко.