Оке Едвардсон
Слънце и сянка (44)

44

Нямаше никакви спомени за думи, никакви викове. Всичко беше една огромна тежест, която бе проникнала в него като канара.

През прага и в стаята и после той го взе.

Беше един звук… и светлината вътре бе ставала от ярка по-ярка, та той не можеше да вижда повече. Така продължи сякаш часове. Някой чакаше.

Някой тичаше по стълбите надолу и крещеше. Светлината бе все още така пронизваща. Дали светлината… не го спря?

Беше като миналия път. Наблюдаваха го. Сега тя не се смееше. Той се смееше. И с този смях отпъди помилването.

Нещо изсвири в меховете на вятъра.

В асансьора надолу той държеше лицето си извърнато. Навън светлината бе станала нормална. Той се подхлъзна, когато пресичаше улицата. Нямаше да върви още много.

Беше спестил нещо. Сега знаеше. Пак стана по-светло, всичко изглеждаше другояче.

 

 

Рингмар висеше на прозореца. Лицето му бе натежало от недоспиване. Той се взираше навън.

Следобедът излъчваше спокойствие. Толкова тихо никога не бе било.

— Честита Нова година, Ерик.

— И на тебе.

Винтер поразтърка лице, притисна пръсти към очите си. Беше се обадил вкъщи. Ангела звучеше разтревожена. Неговият свят бе вече и неин по един много подчертан начин сега. Това може би беше добре, за тях двамата. Неговото отсъствие не беше… негово. Не той хукваше навън в нощта като безумен. Преди някоя година Ангела беше казала, че той сякаш предпочита да живее между мъртъвци, отколкото сред живи хора. Това бе към края на една нощна дискусия, която все повече стихваше и на другата сутрин не се върнаха към казаното, но той не бе забравил определението: живот сред мъртви.

Сега тя беше видяла живота му отблизо, бе вникнала в грубостта, която го изпълваше. Бруталните телефонни разговори в ранните часове на утрото. Рядко по друго време на денонощието. Търсенето опипом на боксерките, докато адреналинът започваше да се отделя.

— Бьоресон не е намерил никакъв „Манхатън“ из града, каза ми, когато минах край управлението.

Винтер почеса бузата си с ръка и се протегна за пуретите си. Отново разтърка очи. Те сякаш горяха.

— Той може да е бил в униформа — каза после.

— Аз бях тук, преди да дойдеш, и размишлявах по това.

— Да.

— На двама съседи се сторило, че забелязали някого в униформа непосредствено след полунощ. Малко неопределено впрочем. Пък и не се знае до каква степен са били трезви в този именно час.

— Имало ли е някаква гюрултия наблизо?

— Да, нещо дребно. От Мьолндал обаче бяха разположили кола на няколко пресечки оттам.

— Хората тези ли полицаи са видели?

— Не знам. Както казах, нашите са били на няколко пресечки оттам. Защо да напускат поста си? Не знам. Не съм успял още да разговарям с момчетата.

Винтер стана, без да запали „Корпс“, и направи няколко крачки напред и назад.

— Откъде можеш да си набавиш униформа? Имам предвид полицейска.

— Защо питаш?

— Изхождаме от такова предположение, Бертил.

Винтер драсна клечка кибрит.

— Но нали не ти минава през ума, че може да е… полицай?

— В такъв случай щях да се изразя направо.

— Ммм.

— Ще проведем ли персонално проучване на две хиляди полицаи?

— Не, не. И бездруго е достатъчно мъгляво.

— Какво искаш да кажеш?

— Униформи… по-скоро е догадка на младежа.

— Малко повече. Малко нещо повече е. Патрик мисли по това дълго. Чакаше да го осени споменът. — Винтер дръпна от пуретата и погледна Рингмар. — А ние току-що говорихме пък за съседите в Мьолндал.

— Добре. Униформи. Някой идиот може да е изхвърлил своята стара униформа на боклука, без да я предаде за изгаряне.

— Ммм. Или е поръчал да му ушият нова. Полицейските униформи не са защитени от имитация.

— Да му ушият? На частно?

— Да.

— Хубаво, но отдавна не се шият в Швеция.

Винтер не отговори. Беше му хрумнала идея.

— В Градския театър нямат ли униформи? За роли в различни пиеси.

— Ако са пиеси за полицаи — предположи Рингмар.

— А също и филми, филми с полицаи поне има в изобилие. — Винтер изтръска пепелта от пуретата си. Димът от нея беше невидим на слабата зимна светлина, процеждаща се през прозореца. — Не четох ли нещо за подобна постановка? На някакъв трилър. Къде може да съм го чел? В „ЙП“?

— Откъде да знам какво четеш — каза Рингмар.

— Не ти ли е попадало нещо за това?

— Абсолютно нищо. — Той се обърна. — Но ако си въобразяваш, че сме дали под наем полицейски униформи за заснемането на филм, забрави. Госпожа областната полицейска управителка казва „не“ на всичко от този род.

— Знам.

— И това според мене е добре — добави Рингмар.

— Ще го проверя, но първо ще направя друго нещо — каза Винтер, загаси пуретата в пепелника и си взе палтото.

 

 

Навън имаше малко хора. Той подкара колата покрай Улеви, в чиято сянка тънеше каналът, покрит от сиво-черен лед. Слънцето блестеше над височината на Лунден.

Винтер паркира на смълчаната улица. Далеч отвъд нея залая куче. Разнасяше се звук от разчистване на сняг и когато заобиколи къщата, видя, че това е Бени Венерхаг.

Гангстерът носеше червена вълнена шапка и черен костюм. Той разчистваше терен, покрит със заледен сняг, с привични движения.

— Винаги, когато идвам, ти работиш — каза му Винтер. — Ако не обрязваш рози, то ринеш сняг.

Венерхаг се бе задъхал и се подпря на лопатата.

— Възнамерявах да те посрещна в приятна обстановка. — Той остави сечивото настрана, свали си шапката и приглади тънката си руса коса назад с помощта на потта, която се стичаше по челото му. — Наистина беше изненада, че се чухме.

— Също и за мен. Мислех, че си наел някоя яхта и си се отправил за Западна Индия.

Венерхаг погледна Винтер.

— И направо си познал. — Той отвори вратата към къщата. — Но друго излезе, та го осуети.

— И какво, Бени?

— Работа. Знаеш. Как е Лота, между другото?

— Не засягай тази тема, моля.

Някога Бени Венерхаг бе женен за сестрата на Винтер, но всичко приключи само за няколко дни. Лота Винтер бе запазила спомена за това като смътен кошмар.

Венерхаг го поведе към голяма стая, чиито прозорци гледаха към градината. Големи, те покриваха стените от пода до тавана.

— Басейнът е за съжаление целият заснежен — каза Венерхаг. — Но можеш да влезеш в сауната, ако искаш.

На масата бяха поставени бутилки, чаши. В стаята миришеше на тютюнев дим.

— Не успях да почистя — извини се Венерхаг. — Само да поразрина снега. — Взе едно шише и го повдигна на светлината. Уискито в него проблесна като кехлибар. — Тази нощ си го биваше, но сега не знам. — Той погледна Винтер. — Искаш ли кафе или нещо друго?

Винтер завъртя отрицателно глава.

— Изглеждаш малко подпухнал, извинявай.

— Много рано трябваше да стана.

— Чух нещо по обедните новини.

— Какво по-точно?

— За… убийство в Мьолндал. Но това бе горе-долу всичко. — Той пак погледна Винтер, сега по-отблизо. — Да не би да си мислиш, че аз…

— Не. Но са ми нужни някои сведения.

— Относно какво?

Винтер поразмисли.

— Относно убийството — каза. — Или убийствата. Те са повече от едно.

— Така значи.

— Какво е положението на трафика на крадени вещи на фронта сега?

— Какво?

— Контролираш ли добре трафика?

— Не. — Той пак попита Винтер дали не иска нещо за пиене и отново получи отказ. Венерхаг се извини, отиде в кухнята и се върна с бутилка „Рамльоса“. — Докъде бяхме стигнали? Краденото? Неприятна тема.

— Униформи.

— Униформи ли? Какво за униформи?

— Известно ли ти е нещо за далавери с униформи? За откраднати… или отдадени под наем за някаква цел? Или отделни екземпляри, пуснати в обръщение? Евентуално… за наподобяване.

— Не се занимавам с тероризъм, Ерик.

— Моля те да провериш това.

— Никога не съм чувал за такива неща.

— Провери.

— Хубаво де, окей, окей!

Винтер запали една „Корпс“.

— Да си чувал нещо за някой от твоя приятелски кръг, който да има странно поведение? — попита той. — Или извън него?

— Не ме търси за такова нещо.

— Държиш ли под око всички ненормалници?

— Вие там да не би да не го правите?

Това беше изстрел по далечна цел. Въпросът на Винтер за криминалните познати на Венерхаг. Не получи обаче никакъв използваем отговор.

Размишляваше по това, колко може да му разкаже. Въведе го донякъде в нещата.

— Този е някакъв самотник — отсъди Венерхаг.

— Той не спада към нашата… бизнес дейност. — Донесе кафето, което все пак беше направил. — Такъв тип винаги действа сам. Луд. Без контакти с други.

— Има още нещо…

Венерхаг наля кафе на Винтер и на себе си.

— Имаш ли връзки със среди, които… хм, се занимават със секс игри?

Венерхаг потрепери с цялото си тяло, разля кафето си на коленете.

— Какви ги дрънкаш?

— Това е една от следите. Имаме такова подозрение. Окей. Ти си чист като снега в басейна навън. Но не си неосведомен.

— За какво?

— За порно купони. За суингър партита или за размяна на партньори. От този род.

— Тук засягаш личния живот на хората, Ерик. Как да съм информиран за него?

— Обичайно ли е?

— Нямам никаква представа. Дали аз и моите… познати по бизнес имаме наклонности? Мисля, че здравата ще се ядосам.

— Не ме разбра.

— Престани.

— Още нещо искам. Ако ти е известен някой, който действа като… посредник за такъв тип контакти, моля те да ми кажеш.

— Какво? Паяк в мрежата?

— От този род. Да познава други, те пък — други.

— Както вече споменах, нямам никаква представа — заяви Венерхаг.

— Но ти познаваш такива, дето имат подобни контакти — настоя Винтер.

— Приемаш ли да кимам в отговор?

— Да.

Венерхаг кимна и Винтер стана.

— Чух, че се очаква рожба — рече Венерхаг.

— Кой ти каза?

— Хайде де, комисар. Частният живот на известните личности съвсем не е частен. В моите среди ти си една популярна личност.

 

 

Двойката Елфвегренови бяха любезно поканени, с оглед на разследването, да дойдат от Йернброт на площад „Ернст Фонтел“ за разговор.

— No more mister nice guy^[1] — заяви Халдерш на Анета Джанали.

— Не, ти си добре известен с крехката си душевност.

— No more.

Винтер беше решил Халдерш да разпитва Елфвегренови. Самият той също бе там, но седеше отзад.

Халдерш започна предпазливо:

— Защо имате порнографски списания у дома?

Лицето на Ерика Елфвегрен веднага стана червено като рак. Пер Елфвегрен не отговори.

— „Актюел Рапорт“ — уточни Халдерш. — Видях два-три екземпляра в дома ви.

— За… за какво става дума всъщност? — попита Пер Елфвегрен.

— За убийство — поясни Халдерш. — Хора, които познавате, са убити. Ето за какво става дума.

Добре започваш, Фредрик, помисли Винтер, който се държеше невидим в ъгъла косо зад Халдерш. Жената го бе погледнала, сякаш търсейки опора. Винтер бе останал непроницаем. No more nice cop, bad cop.^[2]

— И какво общо има това със… списанията?

— И ние се питаме. Затова разговаряме с вас.

— Не разбирам — обади се Ерика Елфвегрен. Лицето й още пламтеше и тя непрекъснато придърпваше полата си над коленете. Халдерш беше засегнал най-чувствителното място. Винтер забеляза, че мъжът го бе приел по-спокойно. И че въпреки унижението започваше да се ядосва.

— Що за тъпотия?! — каза сърдито той. — Това е направо лудост. — Погледна към Винтер, който обаче бе вперил поглед в бележника си. Бе важен момент от разследването. Може би сега се приближаваме, помисли си. Може би сега започва сериозната част от нашата работа.

— Да не би да ни обвинявате в убийство? — продължаваше да негодува Елфвегрен. — А ние, по дяволите, дори нямаме у дома списанията, за които говорите, „Фиб Актюелт“ ли беше?

— „Актюел Рапорт“ — повтори Халдерш. Той погледна жената. Профилът й беше смекчил контура си. Винтер го забеляза. — Искаме просто вашето съдействие. Няма защо да се възмущавате. Познавам мнозина, които редовно си купуват „Актюел Рапорт“.

— По дяволите, аз обаче не познавам такива — гневеше се Пер Елфвегрен. — И сам не го купувам.

— Познавате някои, които си го купуват — възрази Халдерш. — Например Валкерови. Мартелови.

Халдерш хвърли бърз поглед към Винтер. В дома на Валкерови не бяха намерени такива списания. Но това даде идея на Винтер и той си записа нещо в бележника.

— И какво толкова? — обади се жената с изтънял глас. — Та ти сам посочи, че е обичайно. — Тя погледна мъжа си. — Ако изобщо е така.

— Не си мислете, че съм седнал да ви задавам въпроси, за да се развличам — сопна се Халдерш. — През тази зима в нашия град станаха ужасяващи убийства и вие сте познавали жертвите. — Той ги изгледа един подир друг. — Търсим общи знаменатели, ясно ли е?

— Изобщо не съм допускал, че у тях има такива списания — каза Пер Елфвегрен.

Лъжеш, помисли Винтер.

— У никого от тях?

— Да.

— И у Мартелови?

— Ами…

— Не си знаел, че Мартелови си купуват „Актюел Рапорт“?

— Не.

— И изобщо не си познавал Мартелови?

— Ами… не.

Не е лесно да се лъже, помисли Винтер, трябва да бъдеш логичен и последователен.

— Но преди малко не реагира?

— На какво?

— Никога не сте твърдели, че познавате Мартелови, но преди малко ти не реагира, когато ги споменах сред вашите познати.

— Трябва да не съм разбрал добре — каза Пер Елфвегрен.

— Тоест не сте се познавали?

— Не.

— Питам още веднъж. — Халдерш хвърли поглед към Винтер, който държеше писалката си в готовност да запише веднага лъжата. Пер Елфвегрен беше наясно, че те знаят. Насочи очи към жена си. На Винтер му хрумна, че тя или той може би са сами в този случай. — Питам още веднъж: познавахте ли, заедно или поотделно, двамата Мартелови или някой от тях?

Ерика Елфвегрен като че бе взела решение. Тя погледна първо мъжа си, после Халдерш.

— Да — заяви, — познавахме и двамата.

— И двамата? По-точно?

— Познавахме и двете двойки. Също и… Мартелови.

— Значи изяснихме това — каза Халдерш. — Следващият ми въпрос е как.

— Какво имате предвид?

Халдерш се обърна направо към нея:

— Що за общуване сте имали с тях? Вечеряли сте заедно? Правили сте барбекю? Спортували сте? Имали сте сексуални контакти?

Целта оправдава средствата, мислеше Винтер. Скоро Елфвегрен ще скочи и ще се нахвърли срещу Халдерш. Ако е невинен, ще го стори. Аз например бих постъпил така.

— Все още не разбирам какво общо има това със случая — обади се Ерика Елфвегрен.

— Разкажете отново как установихте контакт едни с други — подкани ги Халдерш.