Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ерик Винтер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sol och skugga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Егесихора (2014)

Издание:

Оке Едвардсон. Слънце и сянка

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Митко Ганев

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-093-8

История

  1. — Добавяне

Ноември

13

Банката, Unicaja, най-сетне беше получила паричния превод, две минути преди края на работното време, след като Винтер бе разговарял три пъти със своята банка в Швеция относно номера на писмото, банковия код, номера на сметката, суифт кода: cecaesmmo 39. Банката не приемаше пари в испански стойности. Винтер трябваше да се съобрази с този факт и да обмени сумата по курса на деня.

Липсваше му усещането за пластмаса в дланта. Банкнотите бяха нови и твърди във вътрешния джоб на сако номер две. На излизане от банката се огледа внимателно, искаше да избегне струпвания на хора около себе си.

Горещината бе също тъй силна и в първия ден на новия месец. Салвадор в „Ла Луна“ бе разперил ръце сутринта и каза нещо за el cielo azul. Синьото небе, вечно синьо над хората, очакващи прохлада.

Винтер стоеше пред банката на главната улица Авенида Рикардо Сориано. Беше гладен, внезапно повече от когато и да било след пристигането си тук. Тръгна вдясно и срещна Алисия, която идваше от другата страна. Беше сама. Може би тя го спря и заговори:

— Оправихте ли се с парите, господин комисар?

— Тъкмо ги получих — отговори той, сочейки към витрината на банката.

— Чудесно.

— Така ще е по-лесно.

— Si.

— Сега вече мога да си позволя да обядвам.

Тя не си тръгваше, а хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Е, не бих искал да ви задържам — каза Винтер.

— Тъкмо приключих — поясни Алисия.

— Аха. — Винтер помръдна крака. — Ами аз все пак ще ида да хапна, преди отново да се върна в болницата.

— Да не би да сте пострадали и физически, господин комисар?

— Наричай ме Ерик, моля те. Не, баща ми е тежко болен. Затова съм и тук.

— Колко неприятно! — Тя сякаш наистина съжаляваше, и то най-искрено. Днес беше с пола, черна, с тънка кафява блуза, която даваше вид, че държи жегата на разстояние въпреки цвета си. Винтер бе забелязал, че испанките, изглежда, понасят горещините по начин, различен от този на мъжете, които пуфтят през целия ден. Жените се справяха по-добре. — Надявам се, че състоянието му ще се подобри. — Тя сякаш обмисляше нещо, после се обърна в посоката, от която беше дошла, и отново го погледна. — Имаш ли предвид някое по-конкретно място, където да обядваш?

— Не всъщност… обикновено отивам нагоре. Нали натам е Старият град? Още не съм разгледал по-добре Марбея. Самия град.

Алисия пак погледна часовника си.

— Е, в такъв случай хайде да… — каза Винтер и се накани да си тръгне.

— Има прилично ресторантче само на няколкостотин метра оттук. Ако искаш, ще ти го покажа.

— Ти самата обядвала ли си?

— Още не. Но в делник обикновено се задоволявам с някой сандвич в бързината.

— Тогава ще се радвам, ако ми правиш компания, щом така и така ще ми покажеш заведението — предложи Винтер.

Ресторантчето се намираше на Кале Тетуан и се наричаше „Сол и Сомбра“ със специалитети от риба и морски дарове, pescaitos у mariscos. Имаше няколко маси навън под чадъри и голямо помещение вътре, което изглеждаше прохладно, с бели покривки и големи прозорци, отворени към уличката.

— Е, как ти се струва? — попита Алисия.

Винтер видя голям остъклен тезгях с риби, морски раци и лангусти, сложени в лед. Мъж с черна, зализана назад и лъскава до блясък коса, облечен в бяла риза, стоеше зад тезгяха и видът му издаваше гордост. Компания испанци бяха заели една от масите вътре в заведението. Навън седеше двойка, на която тъкмо бе сервирана бутилка вино, чието стъкло тутакси се изпоти. Явно беше топло, дори и в прикритие от слънцето.

— Тук е приятно. Предпочитам обаче да седнем вътре. Какво ще кажеш? Идваш ли с мен?

— Добре.

Двамата седнаха и човекът иззад тезгяха донесе менюта и кана вода, в която плуваха късчета лед.

— Хайде, по-добре ти поръчай — предложи Винтер.

— Много ли си гладен?

— Доста.

— Предястие и второ?

— Да… или няколко по-малки блюда наведнъж.

— Вино?

— Да кажем, една чаша.

Алисия направи поръчката и те получиха по една каничка вино с кошничка едрозърнест хляб и няколко големи зелени маслини. Винтер наля в чашите. Виното имаше вкус на земя и слънце.

— По цял ден ли работиш като преводачка?

— Засега. Всъщност преподавах в гимназията, но… е, миналата година ми омръзна и започнах да работя като преводачка.

— Тук ли живееш?

— В Марбея? За съжаление не. Макар че едва ли трябва да говоря така на теб, който съвсем наскоро стана жертва на кражба.

— Независимо от това градът изглежда… доста приятен. Няма много туристи. Но сега и сезонът е отминал.

— И в разгара му няма навалица. За разлика от този, където живея. Торемолинос.

— Аха, значи си от Торемолинос.

— Познаваш ли Торе?

— В целия свят са чували за Торемолинос, не е ли тъй? Но аз никога не съм бил там. Виждал съм града от разстояние.

— Това е най-добрият начин да бъде разгледан — каза Алисия. — За жалост не всички мислят така.

— Толкова ли е неприятен?

— По-лошо дори. Може би не точно там, където живея аз, но в останалата си част. Англичаните го наричат Terrible Torrie и названието му съответства, макар че за ужасиите му те самите носят вина.

— Да, това е курорт, предпочитан от англичани.

— И то от онези, които са с бръснати глави и татуирани, да. Гуардия Сивил ги взема директно от летището и с тежка охрана ги отвежда с бронирани коли до хотелите им.

Винтер се разсмя и пое няколко глътки вино. Алисия се усмихна.

— А това е само началото на ваканцията — добави тя.

— И ти живееш насред всичко това?

— Както казах, положението е малко по-добро там, където живея, над едно старо рибарско селище, което се нарича Ла Карихуеля и се намира малко извън града. Оттам по крайбрежния път може да се стигне в Торе. Ако посмееш.

— Но ти работиш тук.

— Местният полицейски участък е по-добро място — каза тя и отпи от виното. — Пък и… клиентите — продължи и погледна Винтер, като пак се усмихна.

— Аз също съм почти бръснат — рече той.

— Не виждам обаче трилитрова чаша за бира и порция фиш енд чипс пред тебе — възрази Алисия.

— А това там какво е? — попита Винтер, кимайки с глава към две препълнени блюда, които келнерът постави на масата между тях.

— Фиш енд чипс — засмя се Алисия. — Но ще донесат и друго.

 

 

Морелиус гледаше пържените си скариди, които сякаш се бяха сраснали със станиола на формичката, в която бяха поднесени, стана и ги изхвърли в кошчето. По телевизията дърдореха нещо за смяната на двата милениума. Само преди година никой изобщо не употребяваше тази дума. Казва се хилядолетие, помисли си Морелиус.

Ако човек се вдава така в работата си, че да трябва да се съветва с пастор, значи не го бива за нея. В полицията се изисква манталитет, който да й съответства. Един хирург в онкоболница не може да предпочете за себе си терапия чрез разговори, когато е оперирал, а сетне и вероятно разговарял с някой пациент.

После човек се сгромолясва. После се сгромолясваш, мислеше си Морелиус.

— За какво мислиш? — попита Бартрам.

— Какво имаш предвид?

— Изглеждаше адски съсредоточен.

— Мислех за МС в Стария град, където скоро ще подредят коледната си трапеза в „Харли“ — каза Морелиус.

— Да, за това си заслужава да се мисли.

— Тази година ще мине без мен.

— Знаеш ли датата?

— Проверих я.

— Определя се от ръководството в областен мащаб. То се е разпоредило за наблюдателна верига с пет патрулни коли на непрекъснати обиколки. Някой издържа на допълнителна работа навън, друг не, разсъждаваше Морелиус. Аз ще се справя. Справял съм се досега, нали? Нали? Излизал съм навън нощем.

— Момичето, дето припадна в „Парк“, вчера умря. Знаеше ли го?

— Какво? Не. Знаех, че положението й не е никак добро.

— А и приятелят й май ще я последва.

— Да.

— Мислиш ли, че сама го е взела?

— GHA[1]-то ли? Нищо не мисля.

— Не беше май от този тип.

— Никой от тях не е.

— Хубавичка беше.

Бележки

[1] Gama Hydroxybutyric Acid — синтетичен депресант, нелегално произвеждан и опасен. Наркотично средство. — Б.пр.