Оке Едвардсон
Слънце и сянка (45)

45

Морелиус зави наляво в кръга на кръстовището. Движението бе станало по-оживено в следобедните часове. Някой даде знак за поздрав с примигващи фарове. Може битова бе израз на едно общо благоразположение към полицията.

— Не беше много по-лошо от друг път — каза Бартрам. Разговаряха за новогодишните празненства.

— С малко повече хора.

— С много повече хора. Но мина съвсем прилично.

— Ти по-рано ли се прибра? — попита Морелиус.

— Какво искаш да кажеш? — Бартрам се обърна на седалката.

— Не те забелязах в три часа.

— Имаше леко спречкване извън „Парк“.

— Така и не успях да стигна там.

— Нищо не си загубил.

— Имаше разправия и заради нелегални таксита.

— Чух за това. Африканците минават границата.

Повечето шофьори на черно в града бяха пришълци от други страни и се намираха на доста голямо разстояние извън шведското общество.

Бяха си разпределили центъра. Иранците, иракчаните и бившите югославяни караха колите си по „Авеню“, до рова край насипа. Африканците владееха североизточните райони.

Границите между тези зони бяха рязко очертани. С нож, помисли си Бартрам.

От централата ги викаха. Бартрам отговори. Пияница в тройката при „Баса/Виктория“. Може и да са двама. Ватманът опитал да свали мъжа, който направо освинил трамвая.

— Прието — каза Бартрам. — Ще се заемем.

Трамваят чакаше на Васагатан, малко преди завоя надясно. Автомобилното движение не беше възпрепятствано. Пътниците бяха напуснали трамвая и стояха разпръснати навън. Пияницата си беше подал главата през предната врата.

До него стоеше жена, за компания. Бартрам и Морелиус паркираха на пътечката за велосипеди и се отправиха натам. Мъжът заплашваше със счупена бутилка. Жената се опитваше да му я отнеме, но се измъкна, когато полицаите ги приближиха.

— Остави това — нареди му Бартрам.

Пияндето изхриптя в отговор и замахна във въздуха с бутилката, но загуби равновесие и падна, като почти се превъртя, от трамвая в мръсната студена киша. Там и остана да лежи. Жената закрещя, вторачена в полицаите. Тя също бе пияна, но можеше да се движи. Мъжът се опитваше да се добере до някаква опора, за да се изправи. Морелиус не забеляза да има кръв. Пияницата запълзя на четири крака и се надигна, постепенно и несигурно.

— Трябва да продължавам — каза ватманът, застанал до Бартрам.

— Добре — съгласи се той. — Ние ще се заемем с него.

 

 

Ангела беше започнала да мъкне корема си, наистина да го мъкне. Но това бе хубаво чувство. Сега и двамата се открояваха, тя и детето. Изтътрузиха се тежко-тежко от асансьора и заключиха вратата.

Ако е момиче, ще се казва Елса. Може би. Що се отнася до името за момче, колебаеха се. Ерик беше предложил Стюре, Йоте или Суне. „А защо не и трите наведнъж — бе казала тя. — И ще може да си сменя презимето. Йоте Борг. Или Стюре младши. Докато стигне до Суне.“ — „Превъзходно“, одобри той. И след малко отново затъна в безумното престъпление, което разследваше.

Тя се опитваше да не мисли за жилищната сграда близо до тяхната. Домоуправителят бе общ. Кимна й с любезна усмивка, когато се срещнаха при вратата онзи ден, сякаш имаха обща тайна.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, както беше още по палто. Запотена бе от влагата навън, от топлината вътре и от странното усилие да пътува с асансьор и да изминава пеша само няколко крачки.

— Ало?

Никакъв отговор и тя потръпна, почти се смръзна, сякаш потта й се бе вледенила.

— Ало?

Почти го беше забравила, бяха минали месеци.

Усещаше как някой диша, слушайки. Забеляза, че ръката й леко трепери. Почувства движение и в корема си, после още едно. В слушалката се чу пукот и се разнесе обичайният сигнал.

Нещо изтропа и външната врата се отвори.

Тя потрепери.

— Ангела!

Сив Винтер стоеше на прага с ключ в ръка.

— Мислех, че няма никой.

Ангела постави обратно слушалката.

— Какво има? — попита Сив Винтер. — Да не би да ти е лошо?

— Да.

— Но, мила моя, свали си палтото и седни. — Тя й помогна да се съблече. — Искаш ли вода?

— Да, моля.

Сив Винтер отиде в кухнята се върна с чаша вода.

— Трябва да си внимателна. Наистина ли се налага да… работиш до последния момент?

— Не е това.

— Тогава от какво?

— Някакъв… негодник звъни по телефона тук. Но не се обажда.

— Какво? Мошеник ли?

— Не бих го нарекла така. — Тя отпи глътка от водата и продължи да стои с чашата в ръка. — Ужасно е. Отдавна не го беше правил, но сега…

— Току-що ли се обади? — прекъсна я Сив Винтер.

— Да.

— А Ерик какво казва?

Ангела пак отпи. Да, какво казва той? Бяха стигнали до заключението, че тези обаждания са прекъснали. Сега обаче трябваше да предприемат нещо.

— Че трябва да поизчакаме, но сега просто не знам — отрони тя.

— Пак поговори с него.

 

 

Главата на Беръенхем пламтеше, както бе пламтяло небето. Сякаш ракетите бяха пооблекчили болката, но сега ставаше все по-зле и по-зле.

През нощта бе викал, беше говорил насън. Бълнувал. После беше заспал, но когато се събуди, болката продължаваше, макар и твърде приглушена.

Беше започнал да вижда всичко с размазани очертания. Това му се случваше на периоди.

Мартина дойде от къщата на съседите. Ада им ръкомахаше оттам и се заливаше в смях. Той беше облечен напълно, седеше в антрето и се бореше с обувките.

— Аз ще карам — каза тя и това се разбираше от само себе си.

Той затвори едното си око, когато минаха през моста, ферибот тъкмо поемаше на път. Покривите на къщите бяха натежали от сняг. „Бели шапки“, бе казала Ада онзи ден, като ги сочеше.

На завоя му стана ужасно лошо. Мартина караше като шофьор на линейка.

Влязоха направо. Рентген, студена светлина, електрически лампи в очите. Знаеше какво е, знаеше го отпреди дни. Може би това бе определяло и настроението му през годината, безпокойството. Стори му се, че ги чува да говорят за операция. Думите отекваха глухо, рухваха около него.

Искам да си съхраня очите.

Всички наоколо бяха в бяло. Бели шапки. Той се опита да преодолее преградата.

Запазете ми зрението, моля ви, мили хора.

 

 

Двамата Елфвегренови най-сетне се бяха измъкнали, бяха се спасили от Халдерш. Оставиха не признание, но отпечатъци от пръсти.

— Отказвам да ги дам — беше заявил Пер Елфвегрен. — Нямате право на това.

— При едно предварително следствие имаме право да вземем отпечатъци за съпоставка — беше казал Винтер. — За специфична цел.

— Кой го решава? Кой взема подобно решение?

— Ръководителят на предварителното следствие.

— И кой е той?

— Аз.

Очакваха резултатите. Хората на Бейер бяха не по-малко нетърпеливи.

— Това са деликатни неща — отбеляза Халдерш.

— Кое по-точно? Компанията им през свободното време ли?

— Никой няма желание да говори за интимните си връзки пред две ченгета.

— Е, то се знае.

— Да са мислили затова предварително — каза Халдерш.

— По-добре изчакай малко — посъветва го Винтер. — Съществува риск те изобщо да не са били там. У Валкерови.

Елфвегрен бе признал, при първия разговор с тях преди вече доста време, че веднъж са били в дома на Валкерови, но после се беше отметнал, твърдейки, че е сбъркал. Сега казваше точно обратното. Никога не са били в този дом.

— Майната му! — процеди Халдерш. — Хващам се на бас за каквото искаш.

— Например?

— За едногодишен абонамент за „Люкослантен“.

Обади се Бейер.

— Съвпадение има — съобщи той. — Били са в онзи апартамент.

— А у Мартелови?

— Там няма нищо.

Винтер кимна на Халдерш и остави слушалката.

— Хванахме ли се на бас?

— Трябва да ги доведем тук — каза Винтер.

— Кръвна проба — продължи Халдерш. — А също и за петната от сперма.

— Засега това не може.

— Сигурен ли си?

Винтер беше сигурен. Прокурорът никога не ще се съгласи на телесни изследвания, включващи кръвни проби. За това се изискваше много обосновано подозрение, а те имаха само двама свидетели, нещо като свидетели.

— Свидетели, вплетени в полов акт — отбеляза Халдерш. — Малък възел от змии.

— Не прибързвай толкова, Фредрик. Може само да са пили кафе.

 

 

Това беше за последен път. Беше му отделяла повече време, отколкото заслужаваше. Така мислеше той.

— Извинявай, че закъснях — каза.

— Няма проблем.

— Трябваше да тикнем едно пиянде в дранголника.

— Трудно ли беше?

— Той заспа в колата. — Седна. — Всъщност познат. Макар и косвено във всеки случай.

— Как така?

— Това беше бащата на Патрик Стрьомблад. Тук-там съм се срещал с Патрик и…

— Не ми напомняй — каза Хане Йостергорд.

— Не го исках — извини се Морелиус.

Нямаше защо да й го напомня. Мария изглеждаше съвсем променена сега, но споменът все още пареше, както впрочем и последствията. Проучването от страна на социалните служби. Каквото си посял, такова и ще пожънеш.

Оставиха Патрик и баща му, за да преминат към разговор за него самия.

Той отново разказа за своите халюцинации.

— Не ми е възможно да се отърва от… онази катастрофа.

Хане Йостегорд кимна. Морелиус сведе очи към бюрото. Сега не я гледаше, не я погледна дори един-единствен път.

— Тя ме преследва. Онази…

И нищо повече.

Морелиус се бе разтресъл, разтреперил. Повтаряше думите си, сякаш говореше сам на себе си:

— Тя ме преследва.

— Какво имаш предвид?

— Какво?

— Каза, че тя те преследва.

— Това ли казах? — Той впери поглед през прозореца. — Понякога човек сам не знае какви ги плещи. Исках да кажа, че онази случка ме преследва и може би не само тя. А и друго. — После сподели, че според него няма смисъл да продължава да работи занапред в полицията.

 

 

Домоуправителят седеше в обичайната си канцеларийка в очакване на Винтер.

— Списания? Не се занимавам с вестници и списания.

— Хората направо в кофите ли ги изхвърлят?

— Винаги.

— Добре.

— Може ли да съобщя за нещо не толкова значително?

— Моля.

— Някой прониква в моето скромно… пространство в сградата, където ти живееш, седи там, плюска или пие лимонада.

— В твоето пространство? В канцеларийката ти в мазето?

— Някой се промъква там.

— Влиза с взлом?

— Случи се няколко пъти напоследък. Никога досега не е било.

— Вратата насилена ли е?

— Не. Значи има ключ. Или шперц.

— Откраднато ли е нещо?

— Не, доколкото мога да забележа. — Мъжът, изглежда, се стараеше Винтер да не омаловажи престъплението. — Но да не би да е приятно? Забранено е да се прави така, нали?

— Разбира се. Добре ще е да подадеш оплакване в полицията.

— Сега го подавам.

— Разбирам. Но следва да отидеш в управлението на Чалмершгатан, за да бъде официално заведено и да му се даде ход.

Винтер се сбогува и измина няколкото крачки до своя дом. Пое си дълбоко дъх. Скоро януари щеше да отстъпи пред февруари с мирис на нещо друго във въздуха.

В Лондон пролетта вече се усеща, помисли внезапно той. Преди две години бе работил там по един особено тягостен случай. Не искаше да се сеща за него сега. Вместо това му хрумна, че домоуправителят не бе запалил нито една цигара, докато разговаряха.

Майка му извика нещо откъм кухнята, докато той още стоеше в антрето.

— Ангела излезе да купи хляб — каза му, когато влезе при нея.

Винтер пресрещна Ангела, когато тя се върна.

— Пак се обади — започна тя.

— Какво? Кой?

— Онзи, който мълчи, само диша и не затваря.

— По дяволите!

— Какво ще правим?

— Може би ще е най-добре да си сменим номера. И да не го обявяваме публично.

— Чудесно.

— Бях мислил за това преди.

— Сега просто го направи.

Така ще преодолеем поне симптома, помисли той, но какво все пак е това? Дали да не ида при Биръершон и да го помоля да отпусне малко от държавните средства за подслушване? Но на кого? Това е част от предварителното следствие, Стюре. Само нещо за предварителното следствие.

Внезапно се сети и за думите на Лареда Вейтц. Зърна силуета на Ангела в рамката на вратата. Издут. Размисли се и за мазето.

Отвори бележника си и набра номера на канцеларийката, която току-що беше посетил. Старецът още не си бе тръгнал оттам.

— Каза ми, че оня седял в твоята стаичка и пиел?

— Да.

— А откъде го знаеш?

— Оставя си шишето. И то неведнъж. Бая шишета.

— Запазил ли си ги?

— Запазил, ха. Отделих настрана три. Утре щях да ги върна за смяна.