Оке Едвардсон
Слънце и сянка (11)

11

Винтер стана преди осем. Късчето небе, което можеше да зърне през прозорчето на банята в „Ла Луна“, днес беше синьо. Навън вече ухаеше на слънце и на течния сапун, който Салвадор, собственикът на пансиона, използваше за сутрешно почистване на плочите на патиото. Винтер дочу удари с чук и женски глас.

Усещаше как горещината пробива през решетката на прозореца в неговата стая. Очертаваше се най-знойният ден, откакто беше пристигнал тук. Салвадор направи знак към небето и вдигна очи нагоре, когато Винтер минаваше покрай него. Лятото не пускаше хватката си.

Изпи кафето си на масичка пред кафенето на Гаспар и изпуши една „Корпс“. Персоналът вече го познаваше, както и белодробният пациент, разположил се край обичайната си масичка, кашляйки всичко, което бе успял да поеме от утрото на Плаза Пуенте де Малага. Замлъкна за момент, когато сервитьорът се появи с чашата джин. Мъжът кимна любезно на Винтер, поднасяйки я към устните си.

Винтер усещаше тялото си вцепенено. Не след дълго щеше отново да подкара колата към болницата, но реши да се поразходи набързо, за да пораздвижи ставите си. Изпи кафето, угаси пуретата и плати. Преди да стане, той проведе кратък разговор по телефона с майка си, която беше в стаята на баща му, отдъхващ си след последната операция. Нищо ново, нито добро, нито лошо.

Хвърли бегъл поглед на туристическата карта на града. Би могъл да иде до автобусната спирка на хълма над града и да се върне оттам. Това би означавало един час ходене. Полезно раздвижване.

Кале де Лас Пенюелас се виеше на север от площада, той вървя по тази улица известно време, зави вляво при Кале Сан Антонио, която според картата лъкатушеше чак горе до планината, и след първите сто метра се озова в друга Марбея, съвсем различна от, кажи-речи, нормалните жилищни квартали, като този, където живееше сега. Тук имаше барове и магазини за испанците; възрастни жени на гроздове пред портите, мъже в кафенетата, деца, запътени към или от училище. Хеладериор, панадерии, кариерни. Мирисът на прясно месо край месарницата. Момиче с наръч франзели под мишница. Слънцето и сенките, подхванали играта си още от ранина. Мина покрай голямата Каха Ахорос Ронда, Бар Пепе Дуня, Колехио Публико Гарсия Лорка отсреща, откъдето се разнасяха гласове на ученици в междучасие. Една будка за вестници на кръстовището предлагаше голяма реклама за местния всекидневник „Сур“.

Той продължи в посока към север и стигна до по-голямата транспортна артерия, Авенида Ариас де Веласко, и подир поглед към картата пое наляво.

Беше извървял около стотина метра, когато видя полицейското управление вляво, Комисария де Полисия Насионал. Сградата му беше малка, от сив мрамор, някои от стените бяха от стъкло, двойна стълба водеше към входа, където имаше две табели: Oficina de Denuncias и Pasaportes Extranjeros. Той почувства прилив на симпатия към колегите си. Сигурно имаха много работа тук, в Марбея, особено в разгара на сезона. Джебчии. Загубени паспорти. Пак джебчии. Винтер изпитваше неприязън не само към джебчиите, но и почти толкова дълбока спрямо загубеняците, които не съумяваха да се предпазят от тях.

Мафията. Носеха се слухове, че Марбея е станала новото предпочитано сборно място на организираната престъпност. Беше го чел в някакъв рапорт.

Данъчните имигранти и мафията. Вили в планината. Тапас в „Пасео Маритимо“ вечер, когато сделките са приключени.

Двама колеги в униформи слизаха по стълбата от полицейското управление и Винтер почти им кимна, когато те минаха пред него и пресякоха улицата, влизайки в „Бар ел де Енфренте“ отсреща. Подкрепителна чаша джин в късната сутрин. Винтер усети жажда и си помисли да пийне бира, но продължи нагоре по стълбата. Единият полицай излезе от бара и влезе в магазин за мотоциклети. Винтер стигна до платото на върха. Мина по моста над шосето и сви вляво към Естасион аутобус. Обърна се назад и видя града долу, морето и хоризонта. Нийде не се и мяркаше облаче. Разходката си струваше усилието. Погледът му стигаше надалеч — до Нуева Андалусия, и още по-нататък на изток — до един куб, който би могъл да е Хоспитал Коста дел Сол.

Беше по-близо до планината. Можеше да я види през стъклените врати на автобусната спирка, където влезе. Голяма тълпа хора се втурна навън в същия момент и го обкръжи плътно, устремена надолу по стълбата. Усети мириса на пот и крем за загар, в хълбока го ръгна нечий лакът и той опита да се отмести.

След половин минута всички бяха изчезнали и Винтер влезе в сградата. Той се огледа и пое надясно по полустълба към голямо кафене, където си поръча кафе и половин бутилка минерална вода. Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си от памучен плат и… и… ама че ра… той бръкна и в другия вътрешен джоб. И там нищо. Пак пъхна ръка в левия и усети, че е пробит. Пръстите му просто минаха през дупката. ПО ДЯВОЛИТЕ! Момчето зад тезгяха изчакваше да получи парите и като че видя паниката в очите му. После посочи към Винтер, към сакото. Той вдигна лявата си ръка и погледна сакото си встрани. Един сръчен разрез беше направен през хастара насред вътрешния джоб, където беше портфейлът му. НЕГОВИЯТ ПОРТФЕЙЛ. Какво имаше вътре? Около десет хиляди песети, може би. Адреси. Шофьорската книжка. Кредитните… поврага, кредитните карти, „Виза“, „Мастър кард“. Той извади рязко мобилния си телефон, набра номер и нетърпеливо зачака обаждане.

— На телефона Ангела.

— Ерик е. Не знаех дали си успяла да се прибереш. Тук ме обраха, а аз нямам номерата за блокиране на сметките. Най-напред „Фърст кард“ или Нурдбанкен и Спарбанкен.

— Обран? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Някакъв джебчия. Но подробностите после. Можеш ли веднага да се обадиш? Мисля, че на таблото за бележки и съобщения в антрето има няколко телефонни номера. Над шкафа, да. Две карти са. Не, просто позвъни. Те имат данните. Какво? Случи се току-що, преди не повече от пет минути. Да кажем, седем. Аз съм сега край града и оня тип сигурно е хукнал към някой банкомат там, но можем да му попречим, ако се обадим незабавно.

— Ще се заема.

— И после веднага ми звънни.

Той прекрати разговора и погледна към младежа зад тезгяха, който го беше изслушал от началото до края. Винтер още не беше отпил нито от кафето, нито от водата.

— Un ladron, eh?

Винтер не разбра какво му каза момчето, но направи някакъв жест в смисъла на отговор.

— На robado la cartera, eh? — Той посочи към дупката под мишницата на Винтер. — La cartera. Hijo de la puta. — Поклати глава обвинително, сякаш по адрес на всички крадци по света. — Hijo de puta.

— Yes — каза Винтер. — The sonofabitch stole my wallet. — Той погледна към чашата за кафе, от която още се вдигаше пара. Пиеше му се, но нямаше с какво да плати.

— Servase — покани го момчето с жест на съчувствие, сочейки тезгяха и чашата. — Please. It’s on the house.

 

 

Тя му се беше изсмяла. Също както първия път… когато бе започнало всичко. Тя, другият, и той… двамата се смееха.

Беше заявила, че не е истински мъж. „Я се виж“, изкикоти му се.

Сега той правеше каквото иска в стаята, съвсем бяла пред очите му, почти не ги виждаше, когато отиде до музикалната уредба и отново пусна касетата с музиката, която оня беше спрял с псувня само секунди след като бе прозвучала.

— Не ми спирай музиката — предупреди го той.

— Ти си луд, бе.

— Не я спирай!

— Разкарай се оттук.

— Хайде, махай се — обади се и тя. — Не те щем тук.

— Не мърдам оттук — заяви той и усили музиката, като започна да прави движения в ритъма на басовете и на китарите. Стаята беше бяла. Той силно присви очи. Вече не виждаше нищо. Нямаше мрак. Усети нещо в корема си, нещо като удар или ритник, но не отвори очи. Бялото си беше все там. Не искаше да го вижда. Музиката бе вездесъща, усети още един удар, някой го дръпна за косата и той отвори очи. Другият го удари още веднъж така, че падна настрани. Оня искаше да стигне до уредбата, но сега той решаваше какво ще се прави. И той реши. Ако не помръдваше и оставеше онзи да спре музиката, всичко щеше да свърши, не че не го искаше, но не можеше да направи така. Сега той решаваше. Истинският мъж. Надигна се, отвори отново очи и през бялото погледна към тях, без да съзнава вече дали вътре е тихо, или не. Не чувстваше нищо, когато я сграбчи, нищо не почувства и когато сграбчи него, тялото му. Бялата светлина не секваше, но сега от разстояние сякаш изчакваше. Той я сграбчи отново, сграбчи и него.

Мина доста време.

Трепереше като куче. Музиката продължаваше да звучи, макар да бе спряна. Беше направил всичко и накрая получи цялата помощ… от която бе лишен. Все още бе насред бялата светлина. Чуваше думите, една подир друга, там, където никой не би могъл да ги различи в грохота на музиката, the blood is sacrified in my face.

 

 

Ангела се обади подир няколко минути:

— Готово.

— Добре.

— Какво ще правиш сега?

— Ще взема назаем от мама. А ти можеш ли да се обадиш в банката и да помолиш до утре да ми преведат пари?

— Къде?

— В някоя от тукашните банки. Ще вляза в първата по пътя си и ще питам дали приемат превода, после ще ти се обадя, за да съобщиш на моята банка. А може и сам да се обадя впрочем, ако сега ми набереш номера й.

— Окей. Ама че… неприятност.

— Адски глупаво. Не биваше да става.

— Може би е за добро. Така ще се проникнеш с разбиране към… жертвата.

— Хмм.

— Трябва да се обадиш в тамошната полиция.

— А, остави.

— Нали ти е ясно, Ерик. Не ще можеш да се завърнеш у дома и да поискаш застраховка или каквото и да било, без да си обявил кражбата в полицията там, където е извършена. Нима точно на теб ще трябва да го обяснявам?

— Няма нужда.

— Може би крадецът си взема картите и изпраща останалото от плячката си на полицията.

— Може би Дядо Коледа живее на Северния полюс.

— Говоря сериозно, Ерик.

— Окей, окей, ще се обадя в полицията. Знам къде е участъкът.

— Чудесно. И… Ерик…

— Да?

— Случва се и по-лошо.

— Знам, Ангела. Знам.

Той направи една обиколка около автобусната спирка, надникна в кошчетата за боклук и сред прашасалите храсти, но крадецът не беше изхвърлил портфейла, след като бе прибрал парите и картите.

Винтер още кипеше от гняв, но Ангела имаше право. Толкова много хора бяха в по-тежко положение от неговото.

Сивият мрамор на сградата на полицейския участък беше побелял, когато слънчевите лъчи стигнаха до повърхността му. Винтер тръгна наляво по стълбата към Oficina de Denuncias и се опита да обясни на един униформен полицай отвъд преградата какво е станало. Той обаче вдигна едната си ръка и с другата посочи към вратата край преградата. Тя беше затворена, а на нея пишеше Interpreter’s Office с бели букви на синьо поле.

Винтер седна. След няколко минути вратата се отвори и отвътре излязоха мъж и жена, шведи, съдейки по вида им. Полицаят помаха в посока към Винтер.

Вътре зад писалище седеше една жена. Тя попълваше някакъв документ, после вдигна очи и подкани Винтер да седне на стола срещу нея. Би могла да е на двайсет и пет години, а може би и на трийсет. Косата й, тъмна, бе късо подстригана, но той забеляза, че има сини очи, когато вдигна поглед към него. Не личаха следи от грим. Беше красива. Носеше свободно отпусната рокля, а кожата й бе светла. Необикновено светла, помисли си той.

Накратко й разказа за произшествието. Тя го слушаше без сянка от досада, което го учуди.

— Моля попълнете този формуляр, аз ще се върна подир малко — каза му тя.

Формулярът, който му даде, носеше клеймо Diligencia и той се зае да нанася личните си данни, както и основните моменти от случилото се. Поколеба се какво да впише в графата Profesion, но реши да се придържа към истината.

Тя се върна и бързо прочете написаното.

— Паспортът у вас ли е?

— Така изглежда. Иначе нямаше да мога да впиша тук номера, нали? — тонът му прозвуча заядливо. Съжали за това. На лицето й не помръдна и мускулче.

— Значи сте полицейски комисар? — Стори му се, че тя се усмихва съвсем леко с крайчеца на устата си, но не беше сигурен.

— Криминален комисар — отговори й.

— Млад сте… затова.

— Така ли? Всъщност съм над петдесет.

— Тогава сте вписали неверни данни във формуляра.

— Само се пошегувах. — Винтер усети нещо в главата, нещо като леко замайване. Тя пак го погледна. — И вие изглеждате млада, за да бъдете… преводачка — каза й. Дявол го взел, струва ми се, че седя тук и флиртувам.

Сега тя се усмихна и стана. Беше висока, по-висока, отколкото бе допускал.

— Приемете извинения за престъпленията, които се извършват тук край южния бряг. — Тя посочи към вратата. — Бъдете така добър да изчакате навън, докато аз предам този документ на полицай, който ще се заеме със случая. Скоро ще се срещнете с него.

— Това ли е всичко? — попита я Винтер.

— Не мога да се сетя за нещо повече.

Той стана. На стената край вратата видя табелка с три имена под заглавен надпис, който вероятно означаваше „Преводачи в полицията“. Двете бяха мъжки, третото — женско: Алисия. Тя забеляза, че той разглежда табелката.

— Да. Казвам се Алисия.

— А аз — Ерик.

— Знам — усмихна се тя, посочвайки формуляра в ръката си.

Той зачака навън. Дойде сержант, който го въведе в стая с прозорец към голямата улица. Това бе същият полицай, когото Винтер бе видял по-рано сутринта да влиза в бара и после в магазина за мотоциклети.

— Съжалявам за проблемите ви, господин комисар.

— Сам съм си виновен.

Полицаят не отговори. Може би се пита как съм могъл да бъда такъв идиот, а и аз се питам същото.

— Те стават все по-нагли.

— Да, така е.

— Но това не означава, че ще се откажем да ги преследваме, нали?

— Разбира се.

— Какво ще стане със света, ако полицаите вземат да се предават? — заяви полицаят и Винтер се размисли дали да му отговори, че няма време за философски разсъждения тъкмо сега. Полицаят говореше перфектен английски. Разговорът им сигурно щеше да продължи доста. — Когато полицията се предаде, светът ще загине.

— Имате ли нужда от други данни?

— Какво? Не. Само ще довърша това тук.

Полицаят се зае с работата си мълчаливо, много по-бавно, отколкото приказваше. Това бе въпрос на съсредоточаване. Винтер не възнамеряваше да го безпокои. Можеше да се раздразни.

— Е, ето че вече е готово. Можете ли да го подпишете? И двата екземпляра, моля.

Винтер постави подписа си и стана с единия екземпляр в джоба.

— Сега внимавайте навън, господин комисар — каза му полицаят и Винтер се опита да долови ирония в гласа му, но изразът на мъжа бе абсолютно неутрален, дори малко загрижен. — Навън вилнее жесток свят.

Когато минаваше през преградата, Алисия отвори вратата си и излезе с нов формуляр, а Винтер видя друг турист да става от стола пред нейното писалище.

— Goodbye, inspector Eric^[1] — каза му тя с лъчезарната си усмивка.

Мислеше си за късата й коса, докато слизаше по хълма. Вече седеше в колата, за да се отправи към болницата, когато се сети за банката.