Оке Едвардсон
Слънце и сянка (6)

6

Баща му се беше събудил, когато Винтер се завърна в стая номер 1108. Той пристъпи към леглото. Това беше тежък момент. Винтер с мъка преглътна. Баща му протегна едната си ръка. Винтер я пое, дланта му беше топла и твърда, като на здрав човек, но той усещаше костиците, а и жилите. Опита се да каже нещо, но баща му го изпревари:

— Добре е, че дойде, Ерик.

— Да. — Винтер виждаше, че баща му изпитва болка. Причини му я и движението на ръката. — Сега се успокой. — Той внимателно стисна дланта му. — Това е най-важното.

— Нищо друго… нищо друго не е актуално. — Бенгт Винтер погледна сина си. — Не си представях, че ще те посрещна по този начин, когато се наканиш насам на по-топло.

— Няма никакво значение. Гледай само да подобриш състоянието си, та тогава да ме посрещнеш, както би искал.

— Това… това хич и не го мисли. Дяв… Ще можеш ли да ми повдигнеш малко тази възглавница?

Винтер придърпа нагоре една от възглавниците зад главата му. Долови остра миризма, а също и нещо друго. Трябваше му секунда-две, за да си припомни на какво ухаеше тоалетната вода за бръснене на баща му. Щом това му се удаде, главоболието отново го връхлетя. Прискърбието, което му внушаваше ситуацията, нахълта в главата му като късче спомен от камък.

Той поотупа възглавницата.

— Сега е добре — каза бащата.

— Сигурен ли си?

— Идеално е — намеси се майка му. Тя не беше помръднала от стола. Винтер избягваше да я гледа.

— Как пътува? — попита бащата.

— Добре.

— С каква компания?

— Някаква за чартърни полети. Просто не мога да се сетя за наименованието й.

— Не ти е присъщо.

— Ммм.

— Трябваше да тръгнеш по спешност. Но все пак ти намериха място в самолета, нали?

— Да.

— Някой играч на голф сигурно е бил принуден да чака още няколко часа.

— Нямам представа.

— Добре, добре. И бездруго тук надойде много народ. Би трябвало да се ориентират към нещо по-добро. — Бащата погледна Винтер. — Нали виждаш какво става. Уж си на игрището за голф, а в следващия час лежиш тук.

— Да, полза няма.

— Този спорт е опасен за живота.

— Ти скоро ще се завърнеш.

— На игрището?

— Ами да. И… навсякъде другаде.

— Дявол знае. Май удари последният ми час.

— Ммм.

— Имам чувството, че… — Винтер не можа да чуе останалото. Внезапно баща му заговори несвързано. Винтер изчака, но той не изрече нищо повече. Клепачите му се спуснаха, вдигнаха се и пак се спуснаха. Винтер забеляза, че все още държи ръката му, която, обезсилена, се отпусна надолу.

— Отново има нужда от почивка — обади се майка му, която стана и се приближи до леглото. — Толкова се радваше, че си тук. — Тя го прегърна. — Направо се развълнува, и то силно, когато го разбра.

— Ммм.

— Събуди се четвърт час преди ти да се върнеш.

— Но все пак изглежда… силен. — Винтер погледна баща си, изпаднал в безсъзнание. Дали го чуваше? И имаше ли това някакво значение?

— Всичко ще се оправи.

— Проведохте хубав разговор — рече майка му.

Именно разговор, помисли си Винтер, никакво поемане на риск. Думите им кръжаха на голямо разстояние около една проклета зинала дупка.

Чу бръмченето на климатика. За пръв път го осъзна. Може би нервността го напускаше. При следващия повод щеше да се опита да зададе някой и друг въпрос, а сигурно щеше да му се наложи и той да отговаря.

 

 

Бяха влезли в стаята. Тя беше пуснала видеото и телата се раздвижиха. Вътре нямаше друга светлина, освен синьото лъчене на телевизионния екран и сенките по стените бяха сякаш оживели.

Звукът се усилваше и затихваше. Това той не можеше да изтърпи. Изпитваше желание да скочи до телевизора и да го изключи, но не можеше да прекъсне нейния ритуал. Сигурен бе, че именно тя е решила какво ще става тук.

— Защо висиш там такъв? Хайде, ела и седни тук, при нас.

Помаха му от дивана срещу телевизора. Те двамата седяха там. Оня беше пъхнал ръка под блузата й. На масата пред тях имаше чаши и бутилки. Сам той не бе пил, но онези на дивана бяха фиркани.

Притвори очи и като че се озова в друго време: когато се прибра у дома, тя седеше на диван като този, а той влезе в стаята, просто влезе, сякаш спуснат от друг континент. Не трябваше да е там. Онези бяха изненадани. Тогава се обърна и отново излезе.

Това не се случваше за пръв път.

Имаше му нещо. Мислеше, че се дължи на тях, но бе започнал да разбира, че то е вътре в него.

Опита се да сложи край на това. Сега беше тук.

— Не се смей — каза й. — Бъди така добра и не се смей.

Двамата се вторачиха в него. Лицата им бяха нашарени от синкавата светлина. Сякаш челата им бяха татуирани.

— Но ние не сме се смели — възрази тя. — Никой тук не се е смял.

— Моля те, не ми се надсмивай!

— Какво, по дяволите, ти става? — обади се другият и понечи да се надигне от дивана.

— Нищо.

— Май си сбъркал адреса.

Другият сега бе станал и се канеше да пристъпи към него. Тя продължаваше да седи с чаша в ръка, загледана в движенията на телата на телевизионния екран.

— Донесох музика.

— Какво?

— Донесох музика, която можем да пуснем.

— Музика ли? — Другият все още стоеше край дивана и посочи към телевизора. — Ами ние вече сме си пуснали нещо. Или не си го видял?

— Има ли тук касетофон? Това, което съм донесъл, е рядкост.

Той вече виждаше музикалната уредба по-нататък вдясно, отделните й части бяха поставени една върху друга във висока черна кутия с рафтове. Тръгна натам и извади касетката от горния джоб на сакото си. За секунда пред очите му се мярна друго лице, някаква глава, която сякаш се рееше във въздуха. Позна я. Разбираше, че значи нещо. Но главата изчезна. Към нея нямаше тяло. Песента вече ревеше в мозъка му, нямаше представа дали изригваше от собственото му гърло и дали онези можеха да я чуят. Собствената му глава също заплува във въздуха, приближаваше се до техните. Всичко се сля. Той видя лицето още веднъж. И после музиката отекна истински.

 

 

Беше започнало да се здрачава, но жегата не отстъпваше. Винтер навлезе с колата в Марбея. По радиото й някакъв изпълнител на фламенко изливаше гръмогласно своята любовна мъка. Винтер усили звука и спусна прозорчето докрай. Разнасяше се мирис на бензин и море. Когато паркира в една напречна уличка на крайбрежния булевард, замириса на пържено — сепия и яйца в олио. Усети колко е мокър по гърба си, когато излезе от колата и я заключи.

Хотелът се намираше на Авенида Дуке де Ахумеда, близо до брега. Винтер трябваше да изчака около четвърт час във фоайето и сетне се качи с куфара си на дванайсетия етаж. Искаше да види какво му предлагат, преди да се регистрира. Това му беше навик.

Бравата на вратата едва се държеше. Апартаментчето се състоеше от две стаи и кухня. Прозорците към балкона бяха отчасти отворени и вятърът издуваше синьо-белия платнен сенник отвън. Той и бездруго беше прокъсан, изпъстрен от слънце, сянка и сол. Една от пръчките му се удряше в прозореца. Винтер пообиколи помещенията и видя, че балконът е обърнат на изток и към един друг хотел. Огледа по-подробно голямата стая. Мебелите, тапицирани в изкуствена кожа, някога са били бели.

Влезе в банята. От крановете във ваната криволичеше ръждива черта. На умивалника имаше остатъци от сапун. Той се погледна в огледалото. През последните пет часа бе отслабнал, побледнял.

На слизане в асансьора с него се качи двойка около четирийсетте, която избягваше да поглежда към своя връстник. Имаха петдневен загар и бяха облечени за питие на залез-слънце.

— I don’t like this room^[1] — заяви Винтер на мъжа на хотелската регистрация и му подаде ключа. Защо все попадам в такива ситуации, помисли си.

— Какво й е?

— Не желая да се настаня в тази стая. Имате ли някоя друга? На по-долен етаж?

— Но каква е причината?

— I don’t want the fucking room^[2] — повиши глас Винтер. — It’s out of order.^[3]

— Какво по-точно не й е в ред? — попита мъжът, чийто поглед бе потъмнял.

— Нищо не функционира. Вещите са изпочупени. Банята е замърсена. Няма ли друга стая?

— Не. Всичко е заето.

— И докога?

— За цели месеци занапред.

— Знаете ли някакъв друг хотел наблизо?

Винтер бе видял съседния хотел, който обаче не му се стори особено привлекателен. Беше уморен, запотен и ядосан. Искаше му се да получи уютна и хубава стая, за да си вземе душ, да изпие чаша уиски и да посъбере мислите си.

— Не — отговори мъжът.

— Дори и по-малък. По-скромен.

— Нямам представа — каза мъжът и отвърна поглед.

Той има пълно право да се държи така, помисли си Винтер. Не е виновен. Аз можех да бъда малко по-учтив.

— Нямате ли списък на хотелите в този град?

— И какво ще я правя сега тази стая? — Мъжът дори не отговори на въпроса му. Гледаше Винтер като обвинител. — Сега ме оставяте с празна стая.

— Заключете я пак — посъветва го Винтер и си тръгна, тътрейки подире си куфара на колелца.

Провървя му. Когато преди това минаваше с колата през центъра, бе забелязал на стената на една къща реклама. Дотам нямаше повече от няколкостотин метра.

Върна се с колата обратно по Авенида де Северо Очоа и съзря рекламата в началото на малка уличка, затворена за автомобилно движение. Паркира там и влезе в Кале Луна, прикрита във вечерните сенки. На стотина метра оттам се намираше „Хостал Ла Луна“, защитен от стъклена врата пред собствен вътрешен двор. Винтер можеше да види балкончетата на отделните стаи.

Някой се беше отказал в последната минута и той оглеждаше стаята, типично испанска, тиха и чиста, с хладилник, баня.

Колата беше наместена на паркинг от другата страна на голямата улица, по която се идваше до хотела.

Взе душ и без да се облича, изпи чаша уиски в мекия полумрак на стаята. Възрастните хотелиери разговаряха полугласно помежду си в другия край на малкото патио^[4], обградено с високи стени. Подът му беше от мрамор, а стените — белосани.

Двамата не знаеха английски, нито дума дори, но мъжът беше доловил състоянието на Винтер и постави едно студено „Сан Мигел“ на масата под чадъра, преди още новодошлият да се регистрира за неопределено време.

Уискито обля вътрешността на устата му и се плъзна чак в мозъка. Усети в главата си облекчение. Стаята ухаеше на нещо непознато, сякаш беше чистена със сол на зрънца или с някакви подправки от Юга. Двете легла бяха в латински стил, който не беше свързана модата и направо тежаха от Средновековие. Между тях имаше изображение на Мадоната, която се молеше за него и за баща му. Така поне си помисли, когато зърна картината в простичка рамка. Това бе единственото украшение на стаята.

Тук можеше да се живее.

Той се протегна, за да вземе мобилния си телефон от нощното шкафче и набра номера. Часът бе почти седем и от слънцето сега бе останало само слабо сияние. Вратата беше полуоткрехната към патиото, а дървените щори — полувдигнати на прозореца, който нямаше стъкло, а защитна черна решетка от желязо.

— На телефона е Ангела.

— Ерик е.

— Здравей! Къде се намираш?

— В стаята си. Но не в онзи хотел, чийто номер имаш.

— Значи си го сменил? — по гласа й той усети, че се усмихва.

— Естествено.

— Как е баща ти?

— Преместиха го от интензивното. Това добре ли е?

— Би трябвало да е.

— Би трябвало? Та нали ти си лекарка — надяваше се, че не звучи заядливо.

— Нямам картона му, Ерик. — Тя замълча. — Ти разговаря ли с него?

— Да.

— Е?

— Изглежда всъщност твърде… хм, силен.

— Струва ми се, че това е добре.

— Да.

— Как мина първата ви среща след толкова години?

— Сякаш сме се срещнали за последен път миналата седмица.

— Наистина ли?

— Но не така, както можеш да си помислиш. Разговаряхме за него и за болестта му, не засегнахме парливи теми.

— Всичко ще дойде с времето си. Най-напред трябва да се пооправи.

— Ммм.

— Изморен ли си?

— Не дотам, че да не пийна една чаша уиски, купено в самолета. А ти как си?

— Ние тук сме добре.

Нейното „ние“ той прие като поздрав от новото семейство: Ангела и нейният уголемяващ се корем.

— Не се преуморявай в службата.

— Нищо друго не правя. Сливането на болничните заведения доведе до много по-добри условия за труд, както знаеш.

— Знам.

— Такава гениална приумица.

— Не се ядосвай, Ангела. Вместо това погали корема си от мен.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Ще хапна някъде и отново ще ида в болницата.

— Както си пил уиски?

— То си седи в мозъка. Пък и тук е съвсем различна страна.

Виждаше светлинките от кораби навътре в тъмното море. Горещината нахлуваше в колата, докато той се носеше към болницата. Източните покрайнини на град Марбея бяха по-спокойни сега и по улиците нямаше толкова автомобили. Улични лампи на доста големи разстояния една от друга смекчаваха мрака.

Винтер хапна блюдо морски дарове с ориз в обикновен бар близо до „Хостал Ла Луна“. Петима мъже, обгърнати в облак от тютюнев дим пред телевизора в ъгъла, бяха прегракнали от викане и правеха неприлични жестове по адрес на футболистите. Увлечението по тази игра беше все същото навсякъде.

Завари баща си отново буден. Майка му седеше на своя стол, който сега бе преместила по-близо до леглото.

— Ще сляза до кафенето да си взема едно кафе — каза тя. — Ти искаш ли нещо?

— Не, няма нужда.

— Донеси ми един танкърей — поръча й бащата.

Тя се усмихна и тръгна. Винтер седна на стола.

— Както чувам, вече си готов за подвизи — рече той.

— Ами сега е точно час за танкърей — поясни баща му, който лежеше с глава, обърната към прозореца. — За малко, студено и дълго нещо преди вечеря.

— Не е ли късничко? — попита Винтер и погледна ръчния си часовник, който показваше девет.

Баща му се прокашля и Винтер почака. От една носилка вън в коридора се разнесе шум. Женски глас говореше на испански, мъж отговаряше. Дочу се леко подрънкване на китара. Бащата се прокашля отново.

— Поддадохме се на тукашните навици — той предпазливо прочисти гърлото си, сякаш за да облекчи болката, която му причиняваше говоренето. — Виждаш ли очертанията на онзи планински връх ей там?

— Да.

— Това е Сиера Бланка. Бялата планина. Красиво название, нали? Виждам същия връх от прозореца у дома. Не ели малко странно?

— Не знам. Планината се издига над цялата местност, доминира над нея, така да се каже.

Баща му, изглежда, размишляваше над онова, което току-що бе казал. Погледна сина си.

— Можеше да попадна в друга стая. В другата част на сградата. В това тук има някакъв смисъл.

— Какъв по-точно?

— Ами че лежа тук. Че виждам планинския връх. Същият проклет връх. Сякаш точно така трябва да е — да го виждам и оттук. Това е моят нов дом. Преместих се и оттук няма да изляза.

— Ще излезеш, разбира се.

— Жив, Ерик. Имам предвид жив.

— Вече изглеждаш по-добре. Щом говориш в този стил.

— Говоря сериозно.

— А какво всъщност казват лекарите?

— Алкорта ли? Той все прави типични испански жестове, които могат да означават каквото и да било.

— Не ги ли правят всички лекари?

— Не както в Испания. Ангела прави ли ги? Как е тя впрочем?

— Добре е.

— И ти ще станеш баща, Ерик. Мили боже! Нека Бог ти даде сила да живееш достатъчно дълго, за да видиш чудото.

— Скоро ще се прибереш у дома. Тогава отново ще можеш да наблюдаваш планинския връх откъм другата страна.

 

 

През първите нелеки часове на нощното дежурство Морелиус работеше на регистратурата. Не след дълго един предишен началник щеше да го замени, да следи разположението на силите.

Той беше от изморените по-възрастни колеги, на които не се бе удало да задържат позицията си при последната реорганизация. Оставаше му само да се крепи в строя на полицейското управление и да изчаква края на службата. Мнозина тук правеха това цяла вечност. Но доскорошният командир бе твърде огорчен. Някои хора просто се раждат за шефове и ако не останат такива до края на живота си, изпитват горчивина.

Сега трябваше да излязат. Бартрам прикрепи към себе си оръжието. Той нямаше тези проблеми. Може би изглеждаше уморен или ядосан, но причините за това бяха други.

Ръководната централа беше събрала интересни задачи, които оттам не бяха пожелали да поверят на дневните патрули, приключващи работния ден. Най-често кражби с взлом, чието разследване можеше да не започне незабавно. Както сега например. Един човек, който отговарял за поддръжката на жилищни сгради, открил, че е извършена кражба в мазето на една от тях на Рикертсгатан, горе в Юханеберг. Натам потеглиха тримата: Морелиус, Бартрам и Вейехаг, който очакваше да го пенсионират подир трийсет години бъхтене като омбудсман^[5].

Къщите около улица „Виктор Рюдберг“ често ставаха обект на обири с взлом. Големи, добре изолирани една от друга, обитавани от заможни хора, които прекарваха доста време и в своите вили край града или в чужбина.

Спряха пред въпросната сграда и бяха посрещнати от домоуправителя^[6], който явно работеше извънредно или беше останал да ги изчака, разгневен от повторяемостта на кражбите в неговото мазе.

— Отвратително пикливо време! — изфуча Вейехаг и на излизане от колата вдигна яката на връхната си дреха, за да се предпази от вятъра и дъжда.

— Няколко младежи са били горе, хукнали надолу по стълбите и се вмъкнали в мазето — поясни човекът, който ги посрещна.

— Ти^[7] видя ли ги? — попита Вейхаг.

— Не аз. Един от наемателите.

— И кога?

— Преди малко.

— Преди малко ли? Случаят е бил регистриран преди часове.

— Тогава пак са били тук. А сега явно са се върнали. Веднага позвъних и вие пристигнахте адски бързо.

— Току-що ни съобщиха за това по радиото — каза Бартрам, който бе останал в колата и отговори на централата за комуникация в областен обхват: — Вече сме тук.

— Има ли нещо откраднато?

— Този следобед дреболии от едно складово помещение. А сега нямам представа.

— Чие мазе е това?

— За сега ли говориш? Или за следобед?

— Имам предвид сега.

— Ето го там долу. — Човекът посочи към най-близкото стълбище. Сградата имаше нужда от боядисване. Няколко хлапета стояха на около петдесет метра разстояние и гледаха към полицаите.

— Ами нека слезем и видим какво е — предложи Вейехаг. Морелиус също излезе от колата и го придружи на влизане в къщата.

Бартрам остана в колата и изслуша съобщенията. Вдигна очи към небето, което беше забулено и сиво-черно от светлините на града, примесени с вечерния мрак.