Оке Едвардсон
Слънце и сянка (40)

40

Отново заваля сняг, докато тя чакаше трамвая. Преспите в парка бяха високи метър и половина и изглеждаше тъй, сякаш никога нямаше да се разтопят.

Усети лек тласък, после още един. Оставаха три месеца и тя още не желаеше да мисли за име. А и в апартамента им нямаше детска стая. Нито пък дрешки за бебето или креватче. Нищо, което би предизвикало съдбата. А съдба имаше. Защо мислеше така? Чия съдба имаше предвид? И какво би могло да я предизвика?

За това тя не искаше да разговаря с Ерик. Той предпочиташе да води живота си в друга насока, макар тя да не бе съвсем убедена, че човек би могъл да въздейства сам върху всичко в съществуването си.

Трамваят се бавеше. Това бе транспортно средство, извънредно зависимо от времето, от определени атмосферни условия. Създадено е за Южна Калифорния, мислеше си тя, докато следеше с очи електронното известие на таблото на спирката: с червени букви на черен фон то съобщаваше, че закъснението СЕГА е нараснало с 15 минути.

Детето пак пририта. Това движение бе станало част от нейното тяло, разбира се. Би било странно усещането да стане отново една или внезапно — двама. Това е по-добро определение. Да стане двама.

Закъсняваше и нямаше извинение за това. Всички разумни хора вземаха предвид обстоятелството, че при снеговалеж трамваите закъсняват. Тя излезе изпод навеса на спирката и се огледа за такси, но и такситата ги няма никакви точно когато са ти необходими. Все така беше. Трябва ли да успееш навреме, транспортните връзки не функционират и когато се отдалечи от спирката, изобщо не видя свободно такси.

Отправи се към кръстовището, но оттам в момента не минаваха никакви коли, не се виждаха и таксита. Тя се озърна. Така изглежда човек, комуто трябва такси, помисли си. Другите на спирката още не бяха загубили надежда. Пък и ако дойде трамвай, ще дойде. Съдба.

Една радиокола спря от другата страна — при пекарната, точно когато тя пресичаше улицата. Лявата врата се отвори и шофьорът излезе, вдигнал ръка. Друг полицай седеше вътре зад чистачките. Полицаят извика нещо и тя спря на тротоара. Викаше нея. Тя се приближи.

— Отиваме към „Варвински“ — обясни й той. — Извинявай, че те питам, но искаш ли да те закараме?

Тя се поколеба какво да отговори. Младежът беше навярно на нейната възраст, светлокос, може би малко по-слаб, за да бъде блюстител на реда. Открито лице. Стори й се познат.

— Познах те, затова те повиках. — Тя изглеждаше малко смутена. — Познавам донякъде Ерик, та… — Той направи жест, който изразяваше едновременно и лошото време, и липсата на транспорт. — Нали работиш в Салгренската болница? Видяхме те и на спирката, та си помислихме, че ако имаш нужда от кола…

Тя погледна часовника си. Времето напредваше.

— Добре — каза с усмивка, другият полицай изскочи от дясната врата и й отвори задната, а тя се огледа, преди да влезе приведена в радиоколата. Хваната на местопрестъплението пред дома си. Какво ще кажат хората.

Другият бе по-грубоват и по-възрастен, представи се, но тя не го разбра.

Оставиха я пред главния вход на болницата. Никой от тримата не бе разположен да води неангажиращи разговори и тя бе благодарна за това. Две съобщения, които се получиха по радиото за свръзка, прозвучаха почти като рекламни. Вътре беше топло и хубаво.

— Поздрави на Ерик — каза й младежът на волана, когато тя затваряше вратата на колата. — И весела Нова година.

 

 

На половината път до Кунгсбака Винтер бе обзет от двоумение, но все пак продължи. На връщане сигурно щеше да кара по разчистен път. Срещна два снегорина, зад които пъплеше върволица от коли.

Беше четвъртък, 30 декември 1999 година. Утре щеше да се празнува с всичките му ритуали. Той почти не бе мислил за това. Усещаше, че трябва да излезе, да напусне стаята, бюрото, разследването, материалите, които бе изчел от кора до кора три пъти, като един от съавторите им. Навън — към полето, към широкия простор. Да няма нищо около него, никъде.

Излезе от магистрала Е-6 и се отправи към Западната вилна зона. Близо до центъра колите се бяха струпали нагъсто и хората минаваха през снеговалежа като едва различими силуети. Винтер пусна чистачките на максимална бързина.

Мина покрай Дома за култура „Фар“, спря и разгледа картата. Зави на юг, караше край училище, забеляза твърде късно табелата с името на улицата и беше принуден да спре и да се върне, когато движението му позволи това.

Подготовката бе продължила повече от обичайното. Но тържеството щеше да е най-голямото досега, та полицай Сьодерскуг и неговият Отдел по снабдяване и поддръжка бяха работили много цяла година, за да го подготвят. Посрещането на новото хилядолетие беше специално събитие. По скалата от хващане на джебчия до война тържеството по този повод се приближаваше повече до война, във всеки случай гражданска.

„Стремим се да осигурим нормален работен режим за празниците“, бе казал един колега от този отдел преди доста време. Това означаваше ограничения в ползването на отпуски и други свободни дни, повече хора, готови да бъдат на разположение, списъци на подкрепления, списъци за почивни дни. Всички бяха готови за това и никой не би трябвало да бъде обзет от паника в случай на паника.

„Но и защо?“, беше се зачудил колегата от въпросния отдел. Да, наистина защо.

Бартрам и Морелиус седяха край шкафчетата заедно с Иваршон.

— Тази дяволска процесия ще задръсти отново града — отбеляза Иваршон.

— Богинята на светлината ще ни въведе в едно ново хилядолетие — възрази му Бартрам. — Помисли по въпроса.

— Това е добре за всички, които почти не виждат накъде вървят, но аз мога да се оправя сам — продължаваше да негодува Иваршон. — Градът ще бъде абсолютно непроходим. Ще бъде много по-лошо от кортежа на Чалмерс^[1]. — Той пооправи кобура на пистолета си и неговият „Зигзауер“ проблесна на светлината от луминесцентната тръба на тавана. — За паника стана дума, когато онези от групата на Сьодерскуг бяха тук. Ами ако се разрази паника? Съвсем ясно е, че има такива, дето не издържат на напрежението и може да възникне суматоха, когато трябва да ги измъкнем оттам. — Той пооправи колана си. — Никой няма да може да се придвижи било назад, било напред.

— Но откъде трябва да мине, за да бъде по-спокойно? — попита Бартрам. — Имам предвид шествието. Да не би да искаш карнавалът да се разгърне по полята горе над Хисинген?

Иваршон прихна.

— Ако мен питаш, да. Но проблемът е не в маршрута, а в самата процесия. Дълга и с богинята на светлината начело. — Той погледна Морелиус. — Нали вече си имаме Лусия^[2]?

— Не е достатъчно — отбеляза Морелиус.

— А ти самият къде ще бъдеш?

— В началото на Хеден, докато изградят Вавилонската кула.

— Каква шантава идея.

— Това поне е кротко занимание.

— По дяволите! — възкликна Иваршон. — Но нали расте нагоре!

— Като каза „нагоре“ — обърна се към него Бартрам, — кой ще се погрижи за всички жертви на фойерверките?

— Нека не се настройваме прекалено негативно — предложи Иваршон.

— Ти ли го казваш.

— Що се отнася до мен, аз се оттеглям към Скансен Крунан, преди да удари дванайсет часът — поясни Иваршон.

— Тогава ще се видим там — каза му Бартрам.

— Някога си въобразявах, че човек би трябвало да мисли за нещо по-специално, докато бие дванайсет, но май няма да имаме време за това — продължи Иваршон. — Ще бъдем прекалено заети да потушаваме радостта на младите.

— Недей да съдиш само младите — упрекна го Бартрам.

 

 

Майката на Луиз Валкер бе сама в къщата, осветена вътре, но тъмна отвън.

— Тя изобщо нямаше врагове — каза му тутакси щом Винтер й се представи.

— Разбира се. Може би това, което я е сполетяло, не е било на лична основа. — Внезапно той я видя пред себе си. Лицето. Тялото. Думите на стената, поизтънели в края, наклонени към пода. Светлините откъм площад „Баса“ малко по-нататък. Същите, както в неговия собствен апартамент.

Майката бе висока, яка жена, придвижваше се приведена. Може да имаше шейсет и пет, едва ли седемдесет години. Въведе го в хол, потънал в по-голямата си част в полумрак. На ниската масичка пред дивана имаше две фотографии в рамки. Луиз на двайсет и по-възрастна с около десет години.

— Трябваше да си остане тук — каза майката. — Но не се получи. — Вгледа се в едната снимка, сякаш говореше на нея. — Беше добра в работата си, а тук няма много фризьорски салони.

— Имаше ли приятели?

— Да… доста, когато беше момиче.

— А някоя приятелка, която да й е била особено близка?

— Нали вече разказах за това? На онзи, който дойде тук… след като се случи всичко това.

— Да. Четох какво сте му разказали тогава. Но дали… мислех си тъкмо за някой особено близък човек до нея. За такъв май не сте споменали.

— Така ли? Аха. Може би тогава не съм си спомнила за някого. — Тя погледна Винтер, но стаята беше толкова тъмна, че той не виждаше лицето й, а само очертанията на главата.

— Мъжът ми умря преди пет години — каза. — Бащата на Луиз.

Винтер не продума.

— Той беше нейният най-… най-добър приятел — каза отново и по гласа й Винтер долови, че плаче. — Толкова й беше мъчно за него.

— Значи са били близки?

— Много близки.

Винтер поизчака около десет секунди.

— Но сигурно е имала и куп други… приятели?

— Идваха и си отиваха. Трудно е да ги запомниш всичките.

— И после се появи Кристиан.

— Да, после се появи той.

Винтер усети промяна в интонацията й.

— Често ли се виждахте с него?

— Не.

— Какво бихте казали за Кристиан Валкер?

— Те почти не се задържаха тук. Не мисля, че му се искаше да стои тук, а Луиз правеше каквото той поиска. — Пак се взря във фотографиите. — Слушаше повече него, отколкото мене. — Винтер дочу дълбока въздишка, сякаш тя си поемаше въздух. — Не ми харесваше. — Сега тя гледаше право към Винтер, той можеше да види очите й. — А мисля също, че и Луиз не го харесваше. — Майката се пораздвижи. — И то от самото начало.

— Тя ли сподели това с вас?

— Повече или по-малко.

— В смисъл?

— Той не се отнасяше добре с нея.

— Тя ли го сподели с вас? — повтори Винтер.

— Щеше да го напусне.

— Тя ли го твърдеше?

— Беше само въпрос на време.

Винтер повтори своя въпрос, но не получи отговор. Накрая тя заяви, че една майка чувства такива неща.

Винтер продължи да я разпитва за живота на Луиз. Получи бегли отговори на въпросите си за младежите, с които беше дружила, също така уклончиви, както на тези за най-близките й приятели.

Остана при нея един час. Когато седна отново в колата, видя, че е получил няколко съобщения в гласовата поща на мобилния си телефон. Първото беше от Рингмар. Момчето го търсило, Патрик. Не искал да каже защо. Рингмар имал в готовност домашния му телефонен номер, в случай че Винтер го нямал подръка в колата. Рингмар не знаел дали младежът е звънял от къщи, защото веднага затворил.

Винтер потърси Рингмар, но не го намери. Може да бе отишъл до тоалетната. Сега караше по път, който позволяваше по-бързо придвижване. Снеговалежът не бе спрял, но беше понамалял. Движението не беше така натоварено, както когато се носеше на юг. Започна да се свечерява. Денят отстъпваше и той го долавяше.

Снежните преспи отстрани бяха или високи, или послегнали, продухани от вятъра, кръстосващ полето. Сега покрай пътя се издигаше стена от сняг, сто метра дълга. Насип. The wall. Wall. Мислите на Винтер блуждаеха в различни посоки, докато той караше колата, една от многото по пътя за града. Wall. Това му бе хрумнало за миг в притъмнялата къща в Кунгсбака, за пръв път от дни насам. Wall. Стена. Валгатан. „Дездемона“ не се намираше на тази улица, но близо до нея. С облечените в черно мъже на средна възраст сред купчини компактдискове и компютри, афиши. Нямаше ли наоколо и музикален магазин? Дали не беше затворен. В материалите по разследването не се споменаваше за подобен тъкмо на тази улица. Трябва да е закрит. Беше минавал покрай такъв на Валгатан, но преди много години. Помисли си за Патрик и за неговия приятел, който притежаваше диска на „Сакрамент“. Откъде го беше купил? Май спомена Хага?

Но не беше сигурно. Дали Винтер, тогава прекалено възбуден, бе задал обстойно въпросите си? Не беше ли го питал за това някой друг?

Навлезе в промишлените зони и пое към пристанищата. Обади се на Рингмар и получи адреса на Патрик. Винтер го имаше, но в своята стая. Не, момчето не уточнило за какво го търси.

— А ще се обади ли пак?

— Не каза.

— Как звучеше гласът му?

— Трудно е да се определи. Беше тъй…

— Звучеше ли напрегнато? Уплашено? Спокойно?

— Като че малко напрегнато.

— На теб е можел да каже за какво се обажда.

— Да не би да мислиш, че не се опитах да разбера.

— Това не е мой частен случай.

— За какво говориш, Ерик? Намекваш, че не съм се справил ли?

— Успокой се, Бертил.

— Момчето не каза нищо. Веднага прекрати разговора, когато разбра, че те няма. Не попита за номера на мобилния ти телефон, а и аз не успях да кажа нещо повече, защото той направо затвори.

— Окей, окей.

— Какво смяташ да предприемеш сега? Ще идеш у тях ли?

— Натам се движа. Сега съм при площад „Линей“.

Рингмар измърмори едно „чао“ и Винтер продължи на север. Бертил бе последният човек, с когото би желал да се смразява. Негова собствена грешка бе, че Патрик не е искал да разговаря с другиго. Значи бе излъчил погрешни сигнали, бе проявил по някакъв начин чувство за притежание на случая… сякаш най-важното бе именно той, Винтер, да получава пръв съобщения по него. Подобно поведение би могло да създаде проблеми, да забави разследването.

Той паркира на непозволено място от другата страна на улицата и се изкачи на третия етаж. Стълбището миришеше на прегоряло ядене. Стените му бяха боядисани, но преди много време. Някой някъде бе пуснал музика, басите пулсираха от всички посоки. На втория етаж беше подпрян велосипед, а на третия видя полиетиленова торба с празни бутилки пред вратата. Винтер натисна звънеца, но не чу нищо. Отново позвъни, пак тишина. Потропа няколко пъти. Отвътре се дочу тътрене на крака. Някой открехна вратата. Мъж на петдесет или на шейсет, с вид на алкохолик. Винтер долови смрадливия дъх на препил човек, който продължаваше запоя. Мъжът наистина бе крайно нетрезв, може би пиян до козирката.

— Кой е там? — дочу се женски глас откъм вътрешността на жилището. — Пера ли е? — задавено попита тя. — Или доктора?

— Кой си? — попита агресивно мъжът. — К’во искаш?

— Търся Патрик — обясни Винтер.

— К’во… е направил? — Мъжът се вторачи във Винтер и в служебната карта, която той държеше в ръка.

— Искал е да влезе във връзка с нас — поясни Винтер.

— Болен е — каза мъжът.

— Моля?

— Нищо не казва — изломоти оня.

— Патрик тук ли е? — настоя да разбере Винтер с висок глас. Сега зърна и жената, малко по-нататък в антрето. Когато тя се заклатушка към вратата, той видя в очите й страх, а може би и нещо друго.

— Нищо не казва — изломоти мъжът отново и Винтер взе решение, прекрачи прага, отблъсна мъжа към стената и влезе в антрето.