Оке Едвардсон
Слънце и сянка (50)

50

У Матилда Юсефсон, която беше работила в „На завоя“, никой не вдигаше телефона. Анета Джанали опита и с другия номер, оттам се обади мъж, повтаряйки цифрите, които току-що беше набрала.

Тя се представи, каза за какво става дума.

— Оттогава мина доста време.

— От кога?

— Откакто работих там. Оня тип, собственикът, не е съвсем нормален.

— Тип?

— Андреасон. Твърдеше, че не мога да смятам. И аз напуснах. Доброволно.

Анета Джанали попита дали не би могъл да посочи постоянни клиенти на магазина.

— Е, имаше някои, които идваха доста често. Иначе би било странно. — Тя долови пауза. — Да не говорим за джебчиите.

— Моля?

— Имаше там и джебчии. Изчезваше по нещо от стоката. Аз самият така и не видях някого от тях, но бяха станали два… инцидента.

— Кога?

— Не помня точно. Не съм си го записал в бележник или някъде другаде. Но жената, която работеше по същото време с мен, знае повече.

— Матилда? Матилда Юсефсон?

— Точно така. Казваше са Матилда Юсефсон.

— Тя ли разказваше за джебчиите?

— Имаше нещо с джебчии, докато е била на работа. Най-добре попитайте нея.

— Ще го направим. Но и тя е напуснала.

— Ами нали ви казвам. А тя поне можеше да смята, ха-ха.

— Сега се опитваме да я намерим.

— Все повтаряше, че иска да замине някъде на юг. Проверете там.

 

 

Винтер провери сведението за юга. Майка му не познаваше никакъв Оке. Сигурно живеел в Нуева Андалусия, но това не било единствената колония с шведски пришълци. Шведският консул във Фуенгирола отговори на третия сигнал. Винтер виждаше града пред себе си, шосето като черна рана, сградите, които сякаш бяха хвърлени от планината надолу към морето.

— Разбира се, че познавам Оке — каза консулът, който се оказа швед. — А и вашето име ми е познато.

Той не получи никакъв отговор от дома на Шилден в колонията „Елвира“. Намираше се източно от болницата, от другата страна на Марбея. Сега си спомняше ресторанти, хотели, игрища за голф, варосани бели къщи.

Едно нощно пътуване с такси до Торемолинос. Вкусът на вино, навлязъл дълбоко в небцето.

Винтер подкара колата към Салгренската болница. Сив Мартел все още се намираше в своя лишен от съзнание и милостив спрямо нея свят. Не беше необходимо да отива дотам, за да се убеди в това, но просто му се искаше да се махне от стаята си. Нейното тяло беше сякаш напомняне за нещо.

Той я видя през стъкло. Дали можеше да даде някои отговори, ако се събуди? Ако й се позволи да се събуди? Той внезапно потръпна от студ, сякаш под дрехите си носеше лед.

Излезе от колата. Болницата със своя комплекс от нови и стари сгради приличаше на кулиси зад сцена. Линейки и полицейски патрулни коли сновяха пред сцената. По нея тичаха и болногледачи, облечени в бяло. Ангели. И той също беше на сцената, на която обаче нямаше прожектори.

Нямаше сценарий. Само чувството за надвиснала катастрофа.

 

 

Бартрам купи списанието и взе под наем видеокасета с филм за войната. Жената му се усмихна любезно. Той не знаеше дали тя го разпознаваше от време на време. Сигурно. Едва ли на другия край на света, откъдето бе дошла, животът беше по-различен.

Беше твърде нова. Продавачите тук идваха и си отиваха. Мъжът не му допадаше. Не го биваше да обслужва. Щом работиш в сферата на услугите, трябва да полагаш усилия да удовлетвориш клиента. Иначе иди да си вадиш хляба някъде другаде.

Старчока бе виждал понякога вечер. Май той беше собственикът на това магазинче. Нямаше вид на човек, който е способен да обслужва. Под задника си на стола сякаш имаше живи въглени. Не го свърташе на едно място.

Но това момиче му харесваше. Един ден тя не дойде на работа. Вероятно е подхвърлила нещо по въпроса миналата седмица. Но защо пък ще казва нещо тъкмо на него? Навярно дори се е изсмивала, когато е излизал от магазинчето. Или зад гърба му. Той рязко се обърна и тя вече не се смееше, сигурно защото не дръзваше. Знаеше, че сегиз-тогиз е полицай. Когато бе в униформа, беше полицай и влизаше там като такъв. Сега обаче не беше полицай, защото бе облечен в цивилни дрехи. Така не можеше да обикаля насам-натам и да изисква от хората да си слагат предпазните колани, защото никой не би го взел на сериозно.

Тя беше там, когато той препречи пътя на оня тип, дето открадна видеофилмите. Бе преценил, че така ще е по-добре. Беше му препречил пътя.

И каза, че оня е възнамерявал да плати. Само дето е забравил.

Това беше отстъпка от негова страна. Аз направих отстъпка. Беше записал името и адреса му, но по-скоро защото момичето гледаше. Тя не искаше да съобщава в полицията. Той би могъл да използва своите възможности да й направи отстъпка в това отношение. И защо не? Та младежът показа личната си карта. Значи вече се знаеше кой е и можеше да бъде задържан. Остави го да се поизпоти, но после го пусна да си върви. Недей да правиш това пак. И разни такива глупости. Младежът изглеждаше някак объркан. Гледаше униформата му, все едно в нея бе облечен генерал, сякаш бе покрита с блясък. И нещо измърмори.

Бартрам я попита дали познава младежа, а тя само сви рамене. Той не полюбопитства какво означава това.

Навън вятърът раздърпваше картона на афиша. Гадни филми, популярни толкова дълго. Хвърли бегъл поглед към къщата малко по-нататък.

Прекоси улицата напреки, вървейки в пълно мълчание. Планината вляво служеше като преграда за шумовете на града, а хълмът над църквата приглушаваше тътена на автомобилното движение по магистралата. Улицата беше дълга, но това не го изморяваше. Имаше жълти къщи, които заглеждаше, минавайки покрай тях. Те се отличаваха от неговата, която бе от червени тухли.

Двама мъже излязоха от сградата с рекламната фирма, закачена на по-късата й страна. Носеха вана, на която времето за употреба бе вече минало. Бартрам не се къпеше във вана. Просто нямаше време за това.

Две деца тичаха около площадката за игра, когато минаваше покрай тях. Контейнерите за боклук бяха сини като небето вчера. Силният вятър бушуваше в брезовата горичка. Сега се чу шумът на движението по Гьотеборгската магистрала. Бравата на вратата продължаваше да е развалена. Стените на стълбището бяха сини като небето завчера. Вратата към апартамента му беше кафява като лайното от тази сутрин. Отключи, влезе и извика, че се е прибрал. Един ден някой може би щеше да отговори.

Седна пред компютъра, без да сваля якето си, и скоро влезе във файловете, които му трябваха. Проследи разследването. Там имаше всичко, той го знаеше в детайли и се усмихна.

 

 

Хане Йостергорд позвъни на Винтер.

— Как е момчето?

— Нанесен му е силен удар по главата.

— Необходимо ли е да ходи пак в болницата?

— Не знам, Ерик.

— Гадната му свиня. Ще изпратя там една кола да докара този простак в дранголника.

— А какво ще правим с Патрик в такъв случай?

— Ти какво мислиш?

— Лежи тук… някой може би трябва да го прегледа.

— Ще изпратя линейка.

— Аз ще го закарам.

— Добре.

— Има нещо…

— Да?

— Има нещо, за което си мислех от… — поде тя, но веднага добави: — Не, това може да почака. Ще отида с Патрик в Салгренската болница.

 

 

Морелиус и Иваршон отведоха бащата на Патрик. Той беше в безсъзнание, когато се появиха в дома му. Отвори им жената, която хукна надолу по стълбите без обувки. Под очите си имаше червени и сини петна. Имаше кръв и по ризата й, или каквото и да носеше. Блуза.

Двамата го смъкнаха надолу. Иваршон застла задната седалка с найлон.

Възрастният мъж бе повече или по-малко в безсъзнание, когато щракнаха вратата на килията подире му.

— Дали беше нужно? — попита Иваршон.

— Да — отговори Морелиус.

— Ти ли им се беше обадил у тях преди около седмица? — попита Винтер, който също бе там. Вървяха по коридора, изпълнен с миризма на старо.

— Какво имаш предвид?

— Търсил си за нещо Патрик?

— Не.

— Някой от нас се е обаждал там. Освен мен.

— Не съм бил аз.

— Но нали все пак добре го познаваш?

— Така е, като обикаляш непрекъснато улиците.

— Не се ли е успокоил?

— Той никога не е бил спокоен — каза Морелиус. — По-скоро… тя обаче… ъъъ… дъщерята на пасторката беше малко по-буйна.

— Да, ясно.

— Но и тя сега е доста по-спокойна.

 

 

Обади се колегата на Винтер от Стокхолм.

— Бяхме там горе.

— Добре, Юнас.

— Интересно място.

— Намерихте ли някакви текстове на обяви?

— Унищожаването им не е дало очаквания ефект по отношение на Валкерови. За много обяви, за мнозина, които искат да установят контакти. Там има хиляди. И това е само едно от списанията, които наричат мъжки.

— И така?

— Най-напред там е… текстът на Валкерови. Както и този на двойката Мартел.

— Надявах се да е тъй.

— Става дума само за писма — поясни комисар Юнас Шьоланд. — Не за отговори по телефона. Твоите надежди се оправдават и що се отнася до писмата на Мартелови. Тези на Валкерови вече бяха изпратени, но на Мартелови ги намерихме. Още не бяха тръгнали.

— С колко отговора разполагаш там за Мартелови?

— Не съм ги броил още… — Винтер долови паузата. — Имаш ли разрешение да проучваш това, Ерик?

— Не се безпокой.

— Какво казва кодексът на твоята лавица? Стопроцентово ли си сигурен в случая?

— Не се тревожи, казах ти.

— Всъщност проверих — продължи Шьоланд, — двайсет и седма глава, параграф трети. Интересно.

— Особено когато никога не си го изпитвал — каза Винтер.

— Кой ти е прокурорът там?

— Мулина. Познаваш ли го?

— Само по име.

Винтер имаше намерение да уведоми прокурорската инстанция направо, още когато бяха открити първите убийства. Петер Мулина бе следил разследването отблизо, за да може да взема бързи решения.

— Значи създаваш практика или прецедент — посочи Шьоланд. — Това са деликатни неща. Да отваряш чужда кореспонденция.

— Ако изучиш внимателно параграфа, ще видиш, че той дава възможности на ръководителя на следствието да взема решения в случай на извършено престъпление като това.

— Да, може да се изтълкува и така.

— Но аз изисках решение на прокурор. И го получих. Положително.

Накрая положително, помисли си Винтер. Наистина беше задължен донякъде на Мулина.

— Окей. Май трябва да се предам.

— Бих искал, ако е възможно, да получа писмата тази вечер. А текста на обявите можеш да пуснеш по факса.

— Ще го уредим. — Шьоланд отново направи пауза. — Не ти ли идва наум, че ако ти не беше толкова дяволски бърз, купчината писма щеше да отиде в дома на… Мартелови. По пощата. Оставили са своя адрес, а не някаква анонимна кутия. Момичето в редакцията каза, че само подир седмица-две са щели да изпратят писмата. Помисли, би било интересно… Внезапно през процепа за пощата на пода тупва едно възможно решение на случая.

— Не бях бърз — възрази Винтер.

Според логиката на Винтер този, който е отговорил на Мартелови, е отговорил също и на Валкерови.

Отговорите за Валкерови му липсваха. Те щяха да му свършат дори повече работа от другите.

Но някой, който е влязъл в контакт с Валкерови посредством обявата, вероятно се е запознал и с Мартелови. Ерика Елфвегрен беше разказала за „мъжа“ на Луиз Валкер. Дали и Мартелови не са чули за този „мъж“? Дали не са го срещали?

А може би той е чувал за тях? Още преди обявата им да е била отпечатана? Или междувременно? Дали би предпочел да отговори на една обява, вместо да се обади по телефона? Това прекалено недискретно ли би било? Имал ли е намерението да постъпи както първия път?

Както и да е. Щяха да получат имена, адреси. Вече бе започнал и разпитът на статистите. Още имена, адреси. Той очакваше разпечатките от него.

Обади се на Оке Шилден във Фуенгирола. Никакъв отговор. Когато остави слушалката, картината в съзнанието му се промени. Вместо варосаните къщички по стръмния скат си представи чудовищата от стъкло и стомана, насочени право нагоре през облаците на един Манхатън, който той някога бе разгледал твърде добре от малкия самолет с двайсет места, направил няколко обиколки в очакване да кацне на „Ла Гуардия“ от другата страна на реката.

Дали пък именно тук не правеха адска грешка. Не. Не бе никаква случайност, че има магазин на име „Манхатън“ и че още съществува: на сто и петдесет метра от седеметажната сграда, където живееха Мартелови. Не е небостъргач, но е най-високата сграда на разстояние от много километри. На половин миля или повече от небостъргача на „Готия“ в града. Манхатън в Мьолндал…

Тук някъде се криеше ключ. Но къде именно?

Телефонът иззвъня.

— Търси те Матилда Юсефсон — съобщи Мьолерщрьом. — Тази, която е продавала преди в минимаркета.

Винтер изчака да го свържат. Чу гласа й.

— Да, ало? На телефона е комисар Ерик Винтер.

— Ами… оставено е съобщение, че трябва да ти се обадя.

— Добре. Може ли да се видим?

— Току-що се завърнах у дома… става ли за утре?

— Не, по-добре не. Ако желаеш, аз мога да те посетя.

— Не знам…

— Ще нося легитимацията си така, че да се вижда ясно — успокои я Винтер и прихна.

— Какво смешно има? — попита тя.

— Разследваме няколко тежки… престъпления и искаме да те разпитаме за… работата ти в едно магазинче в Мьолндал.

— В „На завоя“ ли? Какво е станало с този стар бардак?

— Може ли да се видим след половин час?

— Ъъъ… добре. Нали имаш адреса?

Винтер мина с колата по моста. Цистерните блестяха както винаги, когато грееше слънце. Далеч на запад, отвъд Винга, се бе прояснило. Морето се ширеше кротко, като син петрол.

Тя живееше зад Бакаплан. Винтер зави покрай розите, израснали от асфалта. Той примигна, остави на спомена за катастрофата да го владее за малко.

Матилда Юсефсон беше с кестенява коса и сини очи, може би двайсет и пет годишна. Жилището й бе претъпкано с цели купчини дрехи. В антрето видя комплект за игра на голф. Вътре ухаеше на море и пясък, по един особен начин. Винтер веднага го разпозна.

— Голф на Коста дел Сол — каза тя, без да е нужно той да я пита. — Работя отчасти като учител по голф. Но кулминацията на сезона там вече попремина.

— Познаваш ли Оке Шилден? — запита я Винтер, седнал на стол в кухнята.

— Кого?

— Оке Шилден. Живее там. Във Фуенгирола. Бил е собственик на магазинчето, в което си работила. „На завоя“.

— Не го познавам. Собственикът, който ме назначи там, се казваше Андершон.

— Андреасон.

— Добре де. А ти как каза, че ти е името? Винтер?

— Да.

— Имаше един Винтер, който идваше на игрището, където работех. Лае Бристас. Миналия сезон. Помня един Винтер. Висок. Възрастен мъж. Бенгт Винтер. Значи швед.

Винтер кимна.

— Да не ти е роднина? Винтер не е толкова често срещана фамилия.

— Това е бил баща ми.

— Аха. Е, понякога светът е наистина малък. — После тя като че се замисли над думите му. „Това е бил баща ми.“

— Кога напусна работата си в „На завоя“?

Тя го гледаше, докато отговаряше. Отбеляза бързата смяна на темата.

— Когато съм си тук, се хващам на всякаква работа — каза. — Както в случая и със „Завоя“.

Винтер я въведе частично в повода да е при нея. Зададе два въпроса и един, свързан с тях.

Беше виждала снимката в магазин „Манхатън“. Но единственото, което можеше да си спомни и което представляваше някакъв интерес, бе залавянето на крадеца от полицай.

— Моля?

— Да, беше полицай, от онези, които обикалят с радиостанции в колите си, и той залови един крадец, който тъкмо щеше да се измъкне с две видеокасети. Каза после, че просто забравил да плати, а на такива приказки никой не вярва.

— Значи крадец?

— Мисля, че бе крал и преди. Познах го май, поне така мисля.

— И какво стана?

— Полицаят заяви, че той ще се погрижи за случая. Крадецът му показал личната си карта — това го видях.

— И после?

— Оня показа само картата си. — Тя изобрази с жест как именно. — Полицаят си записа нещо, после двамата излязоха и повече не знам какво е станало.

— Значи ти не съобщи в полицията?

— Не, нали ти казах. Той щял да го направи.

— А защо беше там? Имам предвид полицая.

— Не си спомням. Май купи нещо. Или взе под наем видеокасета. И преди го беше правил.

— Моля?

— Не е нужно да ме молиш — усмихна се тя.

— Нима си познавала полицая?

— Да… той бе идвал при нас доста пъти. Понякога в униформа, понякога като… цивилен.

— Разговаряла ли си с него?

— Разговаряхме, когато крад…

— По друг повод, имам предвид.

— Неее, не мисля.

— И не знаеш името му?

— Не. Толкова ли е важно?

Нямам представа, каза си Винтер, може да е ужасно важно, а може и да е просто случка от всекидневието.

— Толкова ли е важно? — повтори въпроса си тя.

— Ще познаеш ли този полицай, ако го видиш отново?

— Не знам. Не ме бива много да помня лица.

— Но крадеца си познала.

— Да… защото ситуацията беше различна. Извършено бе… престъпление. Гледах повече него, отколкото полицая.

— Видя ли крадеца отново оттогава?

— Не и в магазина.

— А къде другаде?

— Веднъж на улицата, когато идвах на работа или си отивах. Значи живее в съседство. Когато ме забеляза, обърна главата си.

— И не си спомняш името му?

— Така и не го чух. Полицаят обаче го записа.

— Отвън имаше ли радиокола? Полицаят с такава кола ли бе дошъл?

— Ама че въпрос. Нее, просто не си спомням. Но тогава не съм и зяпала през прозореца. — Тя погледна Винтер. — Полицаите впрочем всичките си приличат. Руси, високи. Трудно е да доловиш разликата.

Морелиус се придвижваше с колата през полето. На височината при Аским беше хлъзгаво, колелата поддадоха.

По южната магистрала движението стана по-гъсто. Той безропотно чакаше на опашката от коли на височината на терена на голф клуба. Облечени в якета от топъл кариран плат и с шапки на главите, идиотите се опитваха да вкарват топките на десет метра навътре в дупките.

— Наистина ме изненада — бе казала майка му.

— Имах нужда от разходка.

— Отслабнал си, Симон.

— Няма страшно.

Загледа се в портрета на баща си над пианото в мрачната гостна. Все така строгият му израз се подсилваше от пасторската яка. Бяло върху черно.

 

 

Той седеше в тъмнината. Последния път мислеше, че са сменили бравата, но се оказа старата. Не че това имаше някакво значение.

Хора влизаха и излизаха. Шумът от движението им проникваше вътре по особен начин. Сякаш минаваше по тунел през мазето от шумното стълбище, където отекваше като в пъкъла, когато асансьорът се издигаше нагоре и вратата се затваряше отново. И от по-малко сигурно ще ти се увреди слухът.

Навярно там още отекваха неговите стъпки. Непохватни. Кой сега владееше положението? Този, който го владее, да си вдигне ръката.

Той вдигна дясната си ръка, но доколкото виждаше, вътре нямаше друг, който да вдигне своята. Пълен контрол.

Още когато дойде, беше явно, че той е установил контрол. Всеки, който не беше сляп, можеше да се увери в това.

Той заплака.

Липсваше му. Лицето й, когато веднъж тя се обърна от велосипеда и се засмя.

Повтаряше името на пророка като мантра. Повтаряше го. От другия бог се държеше настрана. Държеше настрана лицата и ако той продължаваше с това, те щяха да изчезнат.

Заплака.

Къде бяха те? Ето, той седи тук.

Може би неговите стъпки се чуват сега навън. Или нейните.

Беше минал оттам, когато видя кола пред магазина, която би могла да бъде и негова. Тогава хукна към дома. Сърцето му тупкаше в гърлото.

Сега той се надигна в мрака. Този път не беше донесъл нищо за пиене.

Навън слънцето докосна лицето му с топъл дъх.

Някой го погледна, сякаш той все още имаше… сякаш той решаваше. Сега това не личеше по облеклото му, но все пак по него самия. Сега.

Вървя нагоре по стръмнината през целия път и се спусна по хълма до болницата. Там застана, изчаквайки. Видя я. Знаеше точно.